сряда, 22 юни 2016 г.

Самодивската връзка в Америка - "Самодива" на Краси Зуркова

За разлика от всички, които са ревюирали книгата до момента, аз нямах предварителна информация за нея. Някак не съм успяла да попадна на новината, че българка е издадена от Harper Collins, и това е добре, защото всички, които четат блога ми знаят, че подхождам с предубеждение към прехвалените книги. В крайна сметка бях изцяло бяло поле, върху която книгата да остави впечатленията си.
Родния ми град е Котел, който се намира на около 50 км от гр. Елена, там където е родена и отраснала писателката Зуркова и съм точно толкова добре запозната със самодивските легенди, колкото нея. Моя дядо ми е разказвал какви ли не истории- за змейове, лоши създания и самодиви. Аз самата често ги намирах за привлекателни и интересни и понеже също като нея съм отраснала в градче, обградено с гори и огромен парк, си представях понякога, че в тъмното, по пълнолуние, красиви белокоси девойки танцуват в захлас. По моя край е така: приказките се смесват с реалността. Затова не се учудвам, че нещо толкова земно за мен и за българите като цяло, може да се възприеме като екзотично и специфично от американците, които са издали книгата на Краси Зуркова.

Теа е талантлива пианистка, която е спечелила стипендия за американски университет, Принстън. Тя трябва не само да получи добро образование, но и да се научи да живее като американка, да уважава и разбира техните традиции и обичаи, да върши нещата по техния начин. Дори за съвсем обикновено момиче това би било трудно. За Теа заминаването е нож с две остриета, защото малко преди да замине, тя научава, че е имала по-голяма сестра, може би психически нестабилна, която е била приета в същия университет като нея, свирела е на пиано точно като нея и... една Коледа не се е завърнала вкъщи. Защото е била открита мъртва. Родителите на Теодора са пазили в тайна съществуването на другото момиче, ала всички тайни имат своя край и когато Теа отива в Принстън, неминуемо се сблъсква с призрака на непознатата си сестра и последиците от постъпките й.

Би било странно, ако не напиша нищо за любовния триъгълник в който попада пианистката. Правя го с нежелание, защото смятам, че точно той „оцапва“ идеята на книгата и, че всичко можеше да се получи много по-добре, ако на секса не беше предадена толкова грозна роля. Тя е българско момиче, дошло на края на света и някак си успява да впечатли двама братя, които еднакво са луди по нея. Мисля, че това вече ми дойде малко повече и си припомних обещаната връзка със „Здрач“. Особено след като нашата Теа твърде лесно започна да дава аванси на Рис. И за това си има обяснения, няма да спойлвам, но не можех да приема с лека ръка, че девствено момиче ще обикаля Източното крайбрежие с момче, което едва познава, само защото ама много, много си пада по него. И едновременно се сваля с брат му, който първоначално си е харесала. Споменах ли, че Теа е красива, умна и съвършена, но когато започне да си губи ума по по-големия от нея Рис странно започва да прилича на Бела Суон?

Има обаче и много неща, които ми допаднаха. Митологията е нещо, което би ме привлякло във всяка книга. Сравнението с „Тайната история“ обаче е пресилено, понеже тук имаме обикновен, семпъл прекразказ на някаква случка. Нямаме изследване, нямаме онази жар, която е сътворила Дона Тарт, разбираме само, че всеки си има някакви причини за участие в тайнствените езически ритуали. Самия ритуал е простичко преразказан, докато аз, като читател, бих искала да се почувствам като участник, да чуя трепкането на листенцата в гората около университета. Предполагам, че точно Дионисиевите мистерии са били вълшебната капчица, която е била необходима на Зуркова, за да „залепи“ своята история. В голямата си част книгата е изтъкана от митология и български легенди, затова смятам, че именно те биха били много по-въздействащи, ако историята, свързана с тях, бе по-обширно представена, за сметка на любовните трепети между двамата братя и сладкото българско момиче, което не знае на кой да си даде сърцето. 
 
Това, което съживява книгата по мое мнение обаче не е приказната история с лош край на по-голямата сестра, Елза, а музиката, която струи от повечето страници на романа. Като човек, който обожава музиката, можех да се пренеса там, в залата, в заключеното помещение, в което свири Теа. Можех да си представя как като малко дете внимателно, с интерес, а след това- с устрем, е натискала клавишите на голямото пиано и в нея се е зараждал музикалния гений. Именно това обогатява книгата, това прави Теа специална и интересна в моите очи.

В Goodreads дадох три звездички на книгата, въпреки че съм разкъсана от противоречия, свързани с нея. Обширно описах всички плюсове и минуси, като се надявам да съм била полезна на всички, които решат да я прочетат.

събота, 18 юни 2016 г.

Гугъл vs Добрата стара книга в "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра"

Срещали ли сте във фейсбук картинката в която един електронен четец се подиграва на книга, че е стара, можела да изгори и да я няма и за миг, докато книгата не се протяга и го изключва. И изчезналият е той? Виждам я често и винаги лайквам статуса на този, който я е публикувал. Старомодна съм както класическите читатели, обичам да душа нови книги и го правя в книжарница, когато съм сигурна, че никой, освен камерите не ме гледа. С две думи, аз съм от тези booklovers, които предпочитат хартията.

Всъщност "книга или четец" е най-дребния проблем, разглеждан в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“. По-важен е сблъсъка на поколенията, наплива на високите технологии сред традиционното и уважението между тези две сили. Знае се, че няма как новото да поникне на песъчлива земя, а старото- да вирее без да бъде поливано редовно. И къде би бил най-ярък този сблъсък, освен в книжарница? 

Клей е безработен уебдизайнер, който започва работа в книжарница, защото е притиснат от обстоятелствата. В него надуших отчаяние- всичките му познати са се ориентирали нанякъде, работят в Гугъл или са мегабогати, а той се чуди как ще свърже двата края. „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ се оказва неговото спасение и едновременно с това- загадка, която го гъделичка да бъде разрешена. Тя е свързана както с книгите, така и с тайнствените посетители на книжарницата и никой и нищо не може да спре Клей в намерението му да открие какво се крие зад книгите в Другия списък, забързаните посетители, които търсят тайнствени автори, за които никой не е чувал и слабото посещение на външни лица в книжарницата...
И понеже всяка загадка е свързана с много истории, пътешествия и герои, нашият приятел Клей има съмишленици в приключението си: симпатична и приятна млада дама и най-добрия му приятел с който са прекарали годините в гимназията.

„Денонощната книжарница“ е забавна и интересна, хареса ми динамиката в нея. Всичките препратки към „Хари Потър“, Гугъл, попкултурата, са на място, карат те да се чувстваш част от случващото се- четеш и си казваш „Ей, аз това го зная, чел съм го“ или „Ооо, това е така, защото..“- и имаш обяснение. Робин Слоун несъмнено е чел това, което си чел и ти, а какво би могло да те направи по-близък с някой от това да говорите на един и същ книжен език?

Допадна ми, че книгата е лека и ненатоварваща. Да, тя разглежда изключително важни проблеми, но те са поднесени по забавен начин. Струва си обаче да се помисли върху тях. Живеем в страшно забързан свят в който можем да се доберем до някаква информация само с няколко клика на мишката и това е прекрасно. И все пак си мисля, че тайната не е в намирането на информация, а в поднасянето й, в нейното осмисляне. Едно е сигурно: четенето никога няма да излезе от мода.

понеделник, 13 юни 2016 г.

Нея винаги ще я има - "Брит-Мари беше тук“ от Фредрик Бакман

Преди няколко дни си говорих за книги с мой познат и му казах, че чета „Брит-Мари беше тук“. Той не знаеше кой е Фредрик Бакман и аз трябваше да обясня защо харесвам книгите му. Това ме свари неподготвена, защото Бакман не се обяснява, той се чете и чувства. Казах нещо от рода на „Романите му са топли, човешки, простички и много нежни“, а отговорът отсреща беше благосклонно кимване. Почувствах се неразбрана. Не заради Бакман, а защото нямах готов отговор защо обичам книгите на един от любимите си писатели.

Брит-Мари беше тук“ дава заявка за докосваща история още от корицата си с думите: „Авторът на „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“ се завръща с нова трогателна история за любовта и шанса да започнем отначало“. Склонна съм да редактирам леко изречението с „Любовна история със себе си“, защото тези, които са прочели „Баба“-та знаят, че Брит-Мари е грижовна и мила по свой начин и, че обикновено хората като нея най-много заслужават да бъдат обичани.
Тук е момента да добавя, че изобщо не бях фенка на тази героиня в „Баба“-та, поне не в началото. Мрънкането й беше ужасно. Но тя се оказа интересна свой си начин и възможността да  прочета нова книга от Бакман ме зарадва много.

Фредрик Бакман може да направи и от най-мрънкащото същество истински чаровник. Брит-Мари е далеч от очарованието обаче, по-скоро е жена на която може да съчувстваш, ако си мислиш, че имаш всичко. Сигурно защото и тя е имала всичко: дом, съпруг, децата на съпруга си, домашни задължения. Но годините си минават и всичко сигурно полека преминава от другата страна. Домът е нейната крепост и тя рядко излиза навън без съпруга си Кент. Кент от своя страна страда от криза на средната възраст, има си любовница и беемве и ризи, напоени с чужд парфюм. Децата на Кент присъстват на коледните вечери само по телефона във формата на скалъпени откази, а домашните задължения са единственото, което запазва разсъдъка на Брит-Мари и й дава утехата, че е полезна и „е тук“. Или там. Докато един ден жената получава обаждане, че съпруга й е получил инфаркт, а там е онази, другата, младата, красивата, заместницата, може би. И идва краят на всичко сигурно, поне официалният край.

 После започва истинския й живот. Онзи в който се научава, че може да отиде до магазина без Кент. Или, че е редно да изрече на глас това, което наистина мисли. Промяната не е лесна. Нито особено бърза. Брит-Мари е живяла в продължение на години в различна среда, с различни очаквания и разбирания за живота си, за другите хора, за отношението си към тях. Градчето в което избягва, търсейки себе си под формата на работно място, я научава коя всъщност е тя. И още по-хубаво: дава й суперсилата да бъде себе си по най-великия начин. Ако ще и нейния вълшебен еликсир да представлява препарат за чистене на прозорци.

Какво имаш, какво можеш и какво искаш, ако животът ти се е срутил, семейството ти е изгубено, а ти самия не вярваш достатъчно в себе си? Мисля, че отговорите на тези въпроси се крият в „Брит-Мари беше тук“. В крайна сметка всички искаме да сме сигурни, че след нас ще остане нещо, ще бъдем запомнени и, че ще сме свършили поне едно добро дело през живота си.

И накрая.. защо обичам книгите на Фредрик Бакман? Защото ме обнадеждават и ме разплакват. Защото са топли, човешки, като книжни прегръдки. Не ме разбрахте? Кимате благосклонно?

Това е, защото те не се обясняват. Те се чувстват.
Те се четат.

петък, 10 юни 2016 г.

Беди дебнат през октомври в "Сезонът на злополуките" на Мойра Фоули-Дойл

Сезонът на злополуките“ ме привлече първоначално с красивата си корица. Анотацията
също беше обещаваща. Четеше ми се нещо мрачно и забавно, затова посегнах към този роман.

Всяка година през октомври Кара и семейството й стават жертви на Сезона на злополуките. Наричат го така, защото тогава се случват всякакви неприятности, беди, възникват поредица от злополучия, които не просто тормозят семейството, а обещават да го затрият при невнимание. Кое е това, което случва Сезонът на злополуките, никой не знае. Едно е сигурно- когато дойде октомври семейство Морис застава нащрек.

Всъщност семейството крие много тайни. Злополуките, които ги сполетяват донякъде ги обединяват, защото всеки от тях е странен, специален и пълен с въпросителни. Това е шарено семейство, децата носят имена на герои от книги, майка им ги освобождава от часовете по физическо, всички заедно са обект на клюки заради Сезона и въздействието му. Но заедно представляват чудата комбинация от същества, които се страхуват за живота си, ядосани са и копнеят всичко да престане. Мечтаят си за нормален живот.Макар че си мисля, че нормалния живот не е за тях.

Допадна ми призрачната атмосфера на книгата, особено харесах будката за тайни на Елси, защото донякъде възможността да опишеш тайните си някъде и след това те да бъдат разкрити, но никой да не знае, че ти си притежателя им, вероятно дава свободата да споделиш и най-скришните си помисли. Привиденията, които се появяват пред Кара, алтернативните версии на нея и семейството й, чудатите й сънища, всичко това представлява красива лутаница между реалност и фантазия и ме накара да се замисля доколко съществува Сезонът на злополуките и дали наистина произхода му е нечист, магически.

Това, което мога да отбележа като минуси за книгата: Беа, приятелката на Кара, ми дойде малко вповече с вещерските си изпълнения. Другото, което не ми хареса: никой от героите няма онова, което те влюбва в героя. Еднакви са ми като усещане и възприятние.  Силата на книгата е историята, а не в нейните герои, от самото начало те са поставени на ниво 0: жертви.

Книгата е приятна, интересна, историята й е вълнуваща, а моментът в който всички тайни изпълзяват от тъмните си местенца е безспорно един от най-силните в романа. Искаше ми се обяснението на всичко да е по-сложно, по-заплетено, но мисля, че все пак получих края, който исках. От мен- две звездички в Goodreads.