петък, 8 юли 2016 г.

Момичето, което живееше в книгите за Саймън Сноу- "Фенка", Рейнбоу Роуъл


Хари Потър“ беше и е вселена за цяло едно поколение, включително и за мен. Истински феномен, който накара света да мърмори „Експелиармус“ и да се чуди как ще свърши историята за момчето-магьосник. Мнозина пораснаха с Хари, а поне за мен, последната книга сложи началото на пълнолетието ми. Бях откровена луда фенка на Хари и въпреки че не съм писала фикове за него, напълно разбирам увлечението на Кат по нейния Саймън Сноу.

      Сноу е млад магьосник, чиято майка е починала, а той учи в магическо училище. Вероятно Рейнбоу Роуъл нарочно е използвала герой, за да напомни на читателите си огромния хайп покрай Хари Потър и да го направи по-реалистичен и важен за Кат. Защото Кат е толкова голяма фенка на Саймън Сноу, че има хиляди последователи, които четат историята й и моето вманиачаване по Хари Потър прилича на обикновена симпатия към хубава книга. Тя облича дрехи с лика на Саймън. Пише непрекъснато за него и може би дотолкова се е вглъбила в неговия свят, че си няма свой. Или просто нейния свят се нарича „Саймън Сноу“. 
 
Кат не е сама в увлечението си. Нейната сестра-близначка Рен също пише с нея, но заминавайки за колежа, Кат остава сама със своя Саймън. Нищо не е както вкъщи, сестра й я избягва, съквартирантката й се държи с раздразнение около нея, а тя самата се храни предимно с вафли, защото се страхува да излезе навън и да потърси столовата. Приключението наречено „колеж“ е на път да се превърне в занимание самотно, докато Кат не започва да посещава часовете по творческо писане.

       Доколко е добра в писането, в общуването с хората и каква е причината тя да крие всичко в себе си- това са проблемите, които възникват пред нашата Кат. Отчуждението на сестра й придобива грозни размери, дотолкова, че Кат започва да разчита само на съквартирантката си и бившето й гадже, за да се социализира в колежа. Тук е момента да добавя, че любовната история в книгата леко ме изненада, аз имах различни очаквания, но въпреки това съм много доволна.

      Книгата е забавна, интересна, прочетох я за два дни и ми хареса. Идеалното лятно четиво, но може да те накара да се замислиш доколко е важно семейството за теб самия и как може би дребни неща могат да те спасят от това, което си или може да бъдеш. „Фенка“ е книга за малките неща, които правят света голям, интересен и важен, а всички знаем, че малките неща строят пътя на голямото щастие.

сряда, 6 юли 2016 г.

Играта която убива - "Деми-монд: Зима" на Род Рийс


От последните няколко месеца насам не мога да кажа колко пъти съм предпочела да поиграя League of Legends, вместо да седна и да прочета някоя книга. В един момент почувствах, че съм в играта дори, докато сънувам. Многократно се асоциирам с някой от шампионите ми. Играя и изготвям стратегии, мислено се питам как да избегна тази или онази ситуация, героя ми тича през полето, крещи заповеди, стреля, крие се, умира. Както във всяка игра. Но знаете, че всяка игра има край, а всеки сън- пробуждане.

Не и в „Деми-монд“.

Защото всъщност Деми-монд е военна симулация, която дори аз, въпреки че се смятам за геймър, не бих искала да опитам. Създадена, за да тренира американската армия за улични битки в които обичайната военна стратегия не върши работа, Деми-монд има за цел не само да спести куп пари на данъкоплатците, но и да спести много невинни жертви вбъдеще. Представете си свят, населен с двойници на най-злите хора, които се сещате. Не, нямам предвид учителката ви по математика, а най-ужасните гении, ръсили отровата си по нашата земя. В Деми-монд те съществуват без оглед на действителното си съществуване в реалния живот. Наситен с предпоставки за непрекъснати конфликти въз основа на раса, пол, религия и икономическо състояние, Деми-Монд е по-скоро преизподнята на ада, отколкото игра. Компютърът на който е пусната симулацията отдавна е „забравил“ първоначалните й настройки и вече тя и героите й са толкова неуправляеми, страховити и непредсказуеми, колкото реални човешки личности.
А и още нещо.
Умреш ли там, умираш и тук.



Ела Томас знае всичко това, но да ти бъде обяснена същността на Деми-Монд, а след това да влезеш в него, са две коренно различни неща. Избрана като единствената, която може да спаси дъщерята на президента, попаднала случайно в играта, тя влиза с мисията да я намери и да я доведе жива в реалния свят. Наградата й са едни обещани пет милиона долара, а нуждата е много по-голяма от страха, затова Ела потъва в тъмните улички на викторианската симулация, търсейки начин да изпълни мисията си и да излезе жива от играта.
Междувременно Деми-монд се тресе от интриги, като политическата сила, която властва, подозрително напомня на немски фашизъм, ФундаМентФашизъм, като  двойника на Рейнард Хайдрих, злият гений на Холокоста, планира своя план „Вайс“ от 1939-а. Едно момиче се опитва да го спре с цената на всичко. А една пленница търси начин да избяга от играта, която я е примамила в себе си с хитрост. Защото може би освен отвън, в Деми-монд има изход и отвътре...
 
За феновете на алтеративната история има достатъчно материал, защото буквално на всяка страница се преплитат различни исторически събития, личности, планове, стратегии, интриги. Ако в началото книгата започва с насилие, защото тази книга за миг не сваля гарда и не си позволява да бъде лигава и нежна, то към средата прилича повече на историята на една война, отколкото на такава за  спасяването на невинно момиче. Четях и не бях сигурна, че действително искам Норма Уилямс да бъде спасена, ако цената на спасението й е това, от което се опасявах. И въпреки че атмосферата в „Деми-монд: Зима“ трудно може да се нарече слънчева и гостоприемна, тази книга не навява отчаяние, героите й са пълни с надежда, с желание за живот, намират начин да се усмихват на потисниците си и сили да се борят с тях. 
 

 
За мен „Деми-монд: Зима“ беше сред най-жадуваните заглавия, но понеже ми беше скъпичка, трябваше да поизчакам, докато се сдобия с нея. Не, че се оплаквам, Арт Лайн са си свършили прекрасно работата- комплименти за корицата, твърда, лъскава, хартията е великолепна, плътна, има си речник за термините, използвани в историята, всичко е чудесно и си заслужава парите. Признавам, че в началото ми тръгна малко трудно. Бях се спойлнала с ревюта в Goodreads, очаквах всичко да започне едва ли не от първа страница. Въпреки това я преполових за един ден. В заключение, „Деми-монд: Зима“ на Род Рийс е невъзможно, кошмарно и невъобразимо книжно преживяване, което искрено желая на всеки. И след като споменах Goodreads- пет звездички, за бога, заслужава си!

сряда, 22 юни 2016 г.

Самодивската връзка в Америка - "Самодива" на Краси Зуркова

За разлика от всички, които са ревюирали книгата до момента, аз нямах предварителна информация за нея. Някак не съм успяла да попадна на новината, че българка е издадена от Harper Collins, и това е добре, защото всички, които четат блога ми знаят, че подхождам с предубеждение към прехвалените книги. В крайна сметка бях изцяло бяло поле, върху която книгата да остави впечатленията си.
Родния ми град е Котел, който се намира на около 50 км от гр. Елена, там където е родена и отраснала писателката Зуркова и съм точно толкова добре запозната със самодивските легенди, колкото нея. Моя дядо ми е разказвал какви ли не истории- за змейове, лоши създания и самодиви. Аз самата често ги намирах за привлекателни и интересни и понеже също като нея съм отраснала в градче, обградено с гори и огромен парк, си представях понякога, че в тъмното, по пълнолуние, красиви белокоси девойки танцуват в захлас. По моя край е така: приказките се смесват с реалността. Затова не се учудвам, че нещо толкова земно за мен и за българите като цяло, може да се възприеме като екзотично и специфично от американците, които са издали книгата на Краси Зуркова.

Теа е талантлива пианистка, която е спечелила стипендия за американски университет, Принстън. Тя трябва не само да получи добро образование, но и да се научи да живее като американка, да уважава и разбира техните традиции и обичаи, да върши нещата по техния начин. Дори за съвсем обикновено момиче това би било трудно. За Теа заминаването е нож с две остриета, защото малко преди да замине, тя научава, че е имала по-голяма сестра, може би психически нестабилна, която е била приета в същия университет като нея, свирела е на пиано точно като нея и... една Коледа не се е завърнала вкъщи. Защото е била открита мъртва. Родителите на Теодора са пазили в тайна съществуването на другото момиче, ала всички тайни имат своя край и когато Теа отива в Принстън, неминуемо се сблъсква с призрака на непознатата си сестра и последиците от постъпките й.

Би било странно, ако не напиша нищо за любовния триъгълник в който попада пианистката. Правя го с нежелание, защото смятам, че точно той „оцапва“ идеята на книгата и, че всичко можеше да се получи много по-добре, ако на секса не беше предадена толкова грозна роля. Тя е българско момиче, дошло на края на света и някак си успява да впечатли двама братя, които еднакво са луди по нея. Мисля, че това вече ми дойде малко повече и си припомних обещаната връзка със „Здрач“. Особено след като нашата Теа твърде лесно започна да дава аванси на Рис. И за това си има обяснения, няма да спойлвам, но не можех да приема с лека ръка, че девствено момиче ще обикаля Източното крайбрежие с момче, което едва познава, само защото ама много, много си пада по него. И едновременно се сваля с брат му, който първоначално си е харесала. Споменах ли, че Теа е красива, умна и съвършена, но когато започне да си губи ума по по-големия от нея Рис странно започва да прилича на Бела Суон?

Има обаче и много неща, които ми допаднаха. Митологията е нещо, което би ме привлякло във всяка книга. Сравнението с „Тайната история“ обаче е пресилено, понеже тук имаме обикновен, семпъл прекразказ на някаква случка. Нямаме изследване, нямаме онази жар, която е сътворила Дона Тарт, разбираме само, че всеки си има някакви причини за участие в тайнствените езически ритуали. Самия ритуал е простичко преразказан, докато аз, като читател, бих искала да се почувствам като участник, да чуя трепкането на листенцата в гората около университета. Предполагам, че точно Дионисиевите мистерии са били вълшебната капчица, която е била необходима на Зуркова, за да „залепи“ своята история. В голямата си част книгата е изтъкана от митология и български легенди, затова смятам, че именно те биха били много по-въздействащи, ако историята, свързана с тях, бе по-обширно представена, за сметка на любовните трепети между двамата братя и сладкото българско момиче, което не знае на кой да си даде сърцето. 
 
Това, което съживява книгата по мое мнение обаче не е приказната история с лош край на по-голямата сестра, Елза, а музиката, която струи от повечето страници на романа. Като човек, който обожава музиката, можех да се пренеса там, в залата, в заключеното помещение, в което свири Теа. Можех да си представя как като малко дете внимателно, с интерес, а след това- с устрем, е натискала клавишите на голямото пиано и в нея се е зараждал музикалния гений. Именно това обогатява книгата, това прави Теа специална и интересна в моите очи.

В Goodreads дадох три звездички на книгата, въпреки че съм разкъсана от противоречия, свързани с нея. Обширно описах всички плюсове и минуси, като се надявам да съм била полезна на всички, които решат да я прочетат.

събота, 18 юни 2016 г.

Гугъл vs Добрата стара книга в "Денонощната книжарница на мистър Пенумбра"

Срещали ли сте във фейсбук картинката в която един електронен четец се подиграва на книга, че е стара, можела да изгори и да я няма и за миг, докато книгата не се протяга и го изключва. И изчезналият е той? Виждам я често и винаги лайквам статуса на този, който я е публикувал. Старомодна съм както класическите читатели, обичам да душа нови книги и го правя в книжарница, когато съм сигурна, че никой, освен камерите не ме гледа. С две думи, аз съм от тези booklovers, които предпочитат хартията.

Всъщност "книга или четец" е най-дребния проблем, разглеждан в „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“. По-важен е сблъсъка на поколенията, наплива на високите технологии сред традиционното и уважението между тези две сили. Знае се, че няма как новото да поникне на песъчлива земя, а старото- да вирее без да бъде поливано редовно. И къде би бил най-ярък този сблъсък, освен в книжарница? 

Клей е безработен уебдизайнер, който започва работа в книжарница, защото е притиснат от обстоятелствата. В него надуших отчаяние- всичките му познати са се ориентирали нанякъде, работят в Гугъл или са мегабогати, а той се чуди как ще свърже двата края. „Денонощната книжарница на мистър Пенумбра“ се оказва неговото спасение и едновременно с това- загадка, която го гъделичка да бъде разрешена. Тя е свързана както с книгите, така и с тайнствените посетители на книжарницата и никой и нищо не може да спре Клей в намерението му да открие какво се крие зад книгите в Другия списък, забързаните посетители, които търсят тайнствени автори, за които никой не е чувал и слабото посещение на външни лица в книжарницата...
И понеже всяка загадка е свързана с много истории, пътешествия и герои, нашият приятел Клей има съмишленици в приключението си: симпатична и приятна млада дама и най-добрия му приятел с който са прекарали годините в гимназията.

„Денонощната книжарница“ е забавна и интересна, хареса ми динамиката в нея. Всичките препратки към „Хари Потър“, Гугъл, попкултурата, са на място, карат те да се чувстваш част от случващото се- четеш и си казваш „Ей, аз това го зная, чел съм го“ или „Ооо, това е така, защото..“- и имаш обяснение. Робин Слоун несъмнено е чел това, което си чел и ти, а какво би могло да те направи по-близък с някой от това да говорите на един и същ книжен език?

Допадна ми, че книгата е лека и ненатоварваща. Да, тя разглежда изключително важни проблеми, но те са поднесени по забавен начин. Струва си обаче да се помисли върху тях. Живеем в страшно забързан свят в който можем да се доберем до някаква информация само с няколко клика на мишката и това е прекрасно. И все пак си мисля, че тайната не е в намирането на информация, а в поднасянето й, в нейното осмисляне. Едно е сигурно: четенето никога няма да излезе от мода.

понеделник, 13 юни 2016 г.

Нея винаги ще я има - "Брит-Мари беше тук“ от Фредрик Бакман

Преди няколко дни си говорих за книги с мой познат и му казах, че чета „Брит-Мари беше тук“. Той не знаеше кой е Фредрик Бакман и аз трябваше да обясня защо харесвам книгите му. Това ме свари неподготвена, защото Бакман не се обяснява, той се чете и чувства. Казах нещо от рода на „Романите му са топли, човешки, простички и много нежни“, а отговорът отсреща беше благосклонно кимване. Почувствах се неразбрана. Не заради Бакман, а защото нямах готов отговор защо обичам книгите на един от любимите си писатели.

Брит-Мари беше тук“ дава заявка за докосваща история още от корицата си с думите: „Авторът на „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“ се завръща с нова трогателна история за любовта и шанса да започнем отначало“. Склонна съм да редактирам леко изречението с „Любовна история със себе си“, защото тези, които са прочели „Баба“-та знаят, че Брит-Мари е грижовна и мила по свой начин и, че обикновено хората като нея най-много заслужават да бъдат обичани.
Тук е момента да добавя, че изобщо не бях фенка на тази героиня в „Баба“-та, поне не в началото. Мрънкането й беше ужасно. Но тя се оказа интересна свой си начин и възможността да  прочета нова книга от Бакман ме зарадва много.

Фредрик Бакман може да направи и от най-мрънкащото същество истински чаровник. Брит-Мари е далеч от очарованието обаче, по-скоро е жена на която може да съчувстваш, ако си мислиш, че имаш всичко. Сигурно защото и тя е имала всичко: дом, съпруг, децата на съпруга си, домашни задължения. Но годините си минават и всичко сигурно полека преминава от другата страна. Домът е нейната крепост и тя рядко излиза навън без съпруга си Кент. Кент от своя страна страда от криза на средната възраст, има си любовница и беемве и ризи, напоени с чужд парфюм. Децата на Кент присъстват на коледните вечери само по телефона във формата на скалъпени откази, а домашните задължения са единственото, което запазва разсъдъка на Брит-Мари и й дава утехата, че е полезна и „е тук“. Или там. Докато един ден жената получава обаждане, че съпруга й е получил инфаркт, а там е онази, другата, младата, красивата, заместницата, може би. И идва краят на всичко сигурно, поне официалният край.

 После започва истинския й живот. Онзи в който се научава, че може да отиде до магазина без Кент. Или, че е редно да изрече на глас това, което наистина мисли. Промяната не е лесна. Нито особено бърза. Брит-Мари е живяла в продължение на години в различна среда, с различни очаквания и разбирания за живота си, за другите хора, за отношението си към тях. Градчето в което избягва, търсейки себе си под формата на работно място, я научава коя всъщност е тя. И още по-хубаво: дава й суперсилата да бъде себе си по най-великия начин. Ако ще и нейния вълшебен еликсир да представлява препарат за чистене на прозорци.

Какво имаш, какво можеш и какво искаш, ако животът ти се е срутил, семейството ти е изгубено, а ти самия не вярваш достатъчно в себе си? Мисля, че отговорите на тези въпроси се крият в „Брит-Мари беше тук“. В крайна сметка всички искаме да сме сигурни, че след нас ще остане нещо, ще бъдем запомнени и, че ще сме свършили поне едно добро дело през живота си.

И накрая.. защо обичам книгите на Фредрик Бакман? Защото ме обнадеждават и ме разплакват. Защото са топли, човешки, като книжни прегръдки. Не ме разбрахте? Кимате благосклонно?

Това е, защото те не се обясняват. Те се чувстват.
Те се четат.

петък, 10 юни 2016 г.

Беди дебнат през октомври в "Сезонът на злополуките" на Мойра Фоули-Дойл

Сезонът на злополуките“ ме привлече първоначално с красивата си корица. Анотацията
също беше обещаваща. Четеше ми се нещо мрачно и забавно, затова посегнах към този роман.

Всяка година през октомври Кара и семейството й стават жертви на Сезона на злополуките. Наричат го така, защото тогава се случват всякакви неприятности, беди, възникват поредица от злополучия, които не просто тормозят семейството, а обещават да го затрият при невнимание. Кое е това, което случва Сезонът на злополуките, никой не знае. Едно е сигурно- когато дойде октомври семейство Морис застава нащрек.

Всъщност семейството крие много тайни. Злополуките, които ги сполетяват донякъде ги обединяват, защото всеки от тях е странен, специален и пълен с въпросителни. Това е шарено семейство, децата носят имена на герои от книги, майка им ги освобождава от часовете по физическо, всички заедно са обект на клюки заради Сезона и въздействието му. Но заедно представляват чудата комбинация от същества, които се страхуват за живота си, ядосани са и копнеят всичко да престане. Мечтаят си за нормален живот.Макар че си мисля, че нормалния живот не е за тях.

Допадна ми призрачната атмосфера на книгата, особено харесах будката за тайни на Елси, защото донякъде възможността да опишеш тайните си някъде и след това те да бъдат разкрити, но никой да не знае, че ти си притежателя им, вероятно дава свободата да споделиш и най-скришните си помисли. Привиденията, които се появяват пред Кара, алтернативните версии на нея и семейството й, чудатите й сънища, всичко това представлява красива лутаница между реалност и фантазия и ме накара да се замисля доколко съществува Сезонът на злополуките и дали наистина произхода му е нечист, магически.

Това, което мога да отбележа като минуси за книгата: Беа, приятелката на Кара, ми дойде малко вповече с вещерските си изпълнения. Другото, което не ми хареса: никой от героите няма онова, което те влюбва в героя. Еднакви са ми като усещане и възприятние.  Силата на книгата е историята, а не в нейните герои, от самото начало те са поставени на ниво 0: жертви.

Книгата е приятна, интересна, историята й е вълнуваща, а моментът в който всички тайни изпълзяват от тъмните си местенца е безспорно един от най-силните в романа. Искаше ми се обяснението на всичко да е по-сложно, по-заплетено, но мисля, че все пак получих края, който исках. От мен- две звездички в Goodreads.

неделя, 3 януари 2016 г.

Ако тя не е "Лесна", Тамара Уебър


Разбрах за книгата, когато я видях случайно в голяма верига магазини. Корицата не беше чак толкова впечатляваща, нещо на което много държа, но заглавието ми допадна - „Лесна“. Бях сигурна, че зад корицата има история, която ще ме убеди, че заглавието е подвеждащо.

Случайно започнах да чета книгата в навечерието на 31-ви декември. Не ми беше до празнуване, а тази книга някак съвпадна с минорното ми настроение и се получи това, което често търся в книгите: дежа ву, което да използвам вбъдеще.

Сюжетът не е нещо особено, младо момиче е зарязано от гаджето си, съсипано е и бива нападнато с цел изнасилване. Друг младеж я спасява, но насилника, който момичето познава, започва да я преследва и да разпространява грозни слухове по неин адрес. Звучи плоско, но и много близко до възможното. Плашещото възможно, от което всяко момиче би може би се страхува.

Беше ми много лесно да се „плъзна“ в книгата, защото макар и привидно тя да е с познат сюжет, зад историята изскачат наболели проблеми на съвременните момичета. Главната героиня е момиче, надарено с музикален талант, но заради бъдещето на вече бившето си гадже, тя решава да зареже плановете си за музикално образование и да го последва в неговия колеж. В последствие се изгубва в неговата среда, сред неговите приятели. От любима е пригодена за подходящо украшение, което добре заема мястото до него и не уронва репутацията му на бъдещ политик. Изобщо, бих я нарекла кифла, ако от прочетеното не виждах, че всъщност тя си няма никаква представа, че той е самовлюбен нещастник, а тя- неговата лъскава играчка.Живеейки в уж в някаква приказка, главната героиня не разбира, че всъщност се обезличава, няма своя среда, не се бори за собствената си
значимост.естествено след раздялата им, тя остава сама, отхвърлена, по онзи възпитан, но хладен начин, на който си поканен на купон само, защото всеки харесва мацките, а ти си просто мацка +1. 

 
Друг проблем е опита за изнасилване, който се случва неведнъж в книгата. Не можех да повярвам, че нещо толкова грозно може да бъде разглеждане като нещо различно, освен престъпление, заслужаващо затвор. Но е факт, че в книгата, а и в живота, на изнасилването се гледа по-скоро като на престъпление, предизвикано от някаква подбуда. Не мисля, че има момиче, което може да оневини нещо подобно, но беше добре, че видях и друга гледна точка. Понякога това страшно много може да отрезви четящия.

Не бих наредила книгата сред най-сложните творби, които съм чела, но смятам, че тя има своите читатели и, че посланията й са ясни, топли и откровени. Четейки я няколко пъти сама си повторих „Не си виновна“, за да си напомням, че невинаги случващото се около нас зависи само от нас и, че понякога, колкото и да ни се иска да сме жертви, да приемем, че сме слаби и не можем да се бори... всъщност можем. И, че силата ни е в главата, не в тялото, а в решенията и постъпките ни.