неделя, 29 ноември 2015 г.

И се роди една мечта - „Моята прекрасна книжарничка“, Петра Хартлиб


„Моята прекрасна книжарничка“ събра симпатиите на много читатели още преди да се озове на моя книжен рафт. Нищо чудно, защото корицата й е привлекателна, а историята, която разказва, обещава да заведе четящия зад кулисите на едно от любимите му места: книжарницата.


Признавам си, че първоначално очаквах да прочета роман. Вместо това попаднах на разказ-изповед, в който една смела жена обяснява как е решила да зареже удобния си, семпъл и приятен живот, за да се впусне в създаването на една мечта. Ненапразно реших да наименувам ревюто си по този начин. Да се появи мечта е едно. В умовете ни бъллбукат много мечти: да полетим в космоса, да спечелим от лотарията, да се здрависаме с любимата ни знаменитост и тн. Но за да се осъществи една мечта, да изпълзи тя от комфортната зона на собствените ни представи и да заплаче като гладно бебе.... това си е сериозна работа.

Всъщност, оказва се, че да отгледаш мечта, в случая- книжарница, е нужно точно толкова търпение, както ако решиш да умножиш семейството си. Петра Хартлиб не просто напуска работа, за да си създаде нова. Тя оставя зад гърба си приятелите си, за известно време съпруга й живее отделно, а сина й има нужда да живее в Германия, близо до приятелите си. Стъпките които предприема, за да създаде книжарницата си, а след това да я развие, са достойни за възхищение. Тя самата е човек, достоен за възхищение, защото, четейки написаното, на много места ми стана толкова тъжно за нея, за жертвите, които е направила, че реших, че един слаб, несериозен човек няма как да успее сам да износи всичко на плещите си.
И е добре да напиша, че тя не е сама. Помагат й мнозина- нейни приятели, познати, хора, с които се е запознала в книжарницата си. Не е леко да работиш това, което искаш. Нито да си бъдеш сам шеф. Но когато знаеш, че сам изработваш хляба си, сънят е по-сладък.

Колебая се относно оценката си за тази книга. Това не е типичната литература, която аз чета и харесвам. Вероятно и не бих могла да сложа адекватна оценка. Да оценя „Моята прекрасна книжарничка“ означава да оценя свършеното от Петра Хартлиб за всичките й години на старание, търпение, жертви и компромиси. Да сложа някаква цифра срещу постижението й, осъществяването на това, което в много моменти й е по-скъпо от децата й. Мисля, че това е, което не харесах: на моменти не я разбирах. Не харесах прекаления й устрем и имам чувството, че тази книжарница й е по-скъпа от собствените й деца. На много места не виждах майка, а предприемач, чиито деца се хранят в дома на съседите с каквото има, а тя работи, за да... работи каквото иска.

Осъзнавам, че може би проблемът е в моя телевизор, но все пак, „Моята книжарничка“ няма да получи 5 звездички в Goodreads от мен.Случва се- това не е моята книга. 

събота, 21 ноември 2015 г.

Семплата красота на „Елегантността на таралежа“, Мюриел Барбери





Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.“



Странно е, но винаги съм свързвала френската литература с разточителност и разкош. Същевременно отдавна съм спечелена от неповторимата красота на изтока, която носи Япония и когато в „Елегантността на таралежа“ видях смесването на тези две красиви култури, нямаше как да не се възхитя.

Всъщност в „Таралежа“ има страшно много философия. Затворих страниците на книгата преди няколко дни, имам заключения, пиша ревю, но се чувствам неподготвена, защото осъзнавам, че нито съм чела повечето произведения, посочени в този роман, нито имам капацитета да обсъждам философските теми, които правят героите му толкова забележителни.
Тогава защо пиша това ревю? Защото книгата прилича на многолистно цвете. Дори и слепия може да докосне най-горните листенца, да усети аромата и да си представи какво би било, ако можеше да види и почувства цялата красота на растението. Мисля, че това е книга-огледало. В нея всеки прочита това, което иска, вижда това, което разбира най-добре.


За мен това е книга за самотата и за цената да бъдеш себе си, въпреки своя произход. Може би не се изразявам правилно, но и двете главни героини, деаживеят различен живот, сблъскват се с различни предизвикателства. И самотата им се изразява не толкова в тъга, колкото в търсене и познание.
Разликата в социалния им статус няма никакво значение. И двете изпитват еднакво презрение към фалша, и двете разпознават пластмасовата култура, която се опитва да се възцари неканена. Животът им е еднообразен, запълнен с разкази за миналото или впечатления от различни случки, докато един ден съдбата не ги посочва една на друга със знака за равенство.


Съдбата е човек. Интересен, на възраст, достатъчно почтителна, за да бъде изслушван и уважаван и достатъчно незначителна, за да приема да учи и опознава хората около себе си. Изведнъж и двете героини срещат у него съмишленик, личност, достатъчно просветена, за да бъде част от техния малък кръг и да остави следа в него. Така те самите започват да търсят компанията си и да опознават света през чужди, нови очи. 



Мисля си, че това би могъл да бъде много весел роман, с щастлив край. Но би било напълно безсмислено. Отчаянието блика от тази книга и то е толкова обяснимо, че е дори скучно. Щастливият завършек би бил подигравка с читателя, с всички прочетени страници, които режат, хапят, напомнят. Опитвах да си го припомня, докато гонех разочарованието. И накрая се сетих, че поне един човек, една героиня, няма никога повече да бъде самотна. 


събота, 14 ноември 2015 г.

Приказното пътешествие „Баба праща поздрави и се извинява“ от Фредрик Бакман



„ - Хората имат нужда да разкажат историите си, Елса.

Иначе се задушават.“



Когато четях „Човек на име Уве“ неизменно си припомнях всички книги на Астрид Линдгрен, които съм чела. В първоначалния вид на ревюто си за „Уве“, написах заключението си, но след редакцията му реших, че няма да правя връзка между книгата на Бакман и творчеството на Астрид Линдгрен. Нямах представа, че той е повлиян от нея, затова приписах топлото, човешко изразяване на Бакман като проява на писателски талант. Който, разбира се, е напълно неоспорим.

Очаквах „Баба праща поздрави и се извинява“ , още когато редакторката на книгата, Ива Колева, работеше по нея. Покрай нея прочетох „Човек на име Уве“ за кратко време и това беше достатъчно, за да бъда спечелена и за „Бабата“. Фредрик Бакман ме порази с първата си книга и си знаех, че „Бабата“ ще ме зарадва много. Не само заради прекрасната си, жива и смела корица, а и защото веднъж впечатлена, не допусках, че може да не харесам книгата. С една дума- кошницата ми беше пълна.

Баба праща поздрави и се извинява“ е често използвано изречение в книгата. Бабата всъщност е необикновена, интересна, смела и борбена жена. Човек, който прави това, което се изисква от него, на каквато и да е цена. В случая- добруването на собственото й семейство. Но Елса, нейната любима внучка, не знае това. Защото баба й е нейната най-добра приятелка, спътник в лудориите, съучастник във всяка инициатива, която започва детето. А те не са малко или случайни, понеже Елса е умна, интелигентна и неразбрана от връстниците си. Тя и баба й често посещават измислен свят, наречен Миамас, а приказките, които този свят разказва, са истории, които помагат на Елса да приеме случващото се около нея. 
 
Миналия живот на бабата не е единственото, което внучето й не знае. Всъщност бабата е много болна и след смъртта й, Елса започва пътуване, което сама нарича „лов за съкровища“. Тя започва да намира и да доставя писма, на хора, баба й е обидила някак приживе. Пътуването й се превръща в повторно запознанство с баба й, със семейството й и с всички хора, които по някакъв начин участват в нейния живот. 
 
Истории. Това живее по страниците на „Баба праща поздрави и се извинява“. Историите на приказните създания, живеещи в измисления Миамас ,всъщност се оказват много повече от приказки за лека нощ. Героите от онзи свят влизат, излизат в света на Елса, стават нейни приятели, нейни врагове, съпътстват я по време на мисията й, намират си място в обкръжението й. Разкриват неподозирани страни на Баба, тези, за които Елса не е и мечтала и другите, които тя би намразила веднага.

Всъщност цялата книга прилича на порастване. Но не онова сърдитото, тийнейджърско порастване, за което е толкова модерно да се пише и чете. А за другото, осъзнатото, оставящото у теб това, което те прави личност и затвърждава житейските ти принципи. „Баба праща поздрави и се извинява“ е наистина топла и сърдечна, а лично за себе си ще призная, че няколко пъти си поплаках. И не винаги защото ми беше тъжно, а защото ми беше докосващо, и хубаво. Много харесах препратките към „Братята с лъвски сърца“ и книгите за Хари Потър, защото те са неотменима част от и от моето порастване.

Обичам тази книга заради споделените истории, вълшебното пътуване и най-вече, за топлата прегръдка, докоснала ме от страниците на книгата.
И съм адски щастлива, защото за малко нейната Баба бе и моя. Защото всеки има нужда от баба супергерой.