вторник, 20 октомври 2015 г.

Приятелю, Боб - „Уличният котарак Боб“, Джеймс Боуен



„В началото Бог създал човека, но виждайки го толкова слаб, му дал котката.“
Уорън Екщайн

Преди малко повече от година се докоснах до чудния Боб- прекрасен, риж котарак, който променя изцяло живота на собственика си. „Светът в очите на Боб“ е докосваща книга, която ме спечели за почитател на животното и след дълга пауза прочетох и първата книга за него- „Уличният котарак Боб“.

Книгата разказва за първата среща на Джеймс с котарака. След „Светът в очите на Боб“ очаквах, че ще се натъкна на ужасни разкази за миналото на младежа.Не сгреших.
Попаднал в омагьосания кръг на наркотиците, Джеймс едва оцелява, опитвайки се да спре да се друса, да си стъпи на краката и да започне на чисто. Срещата с котарака обаче започва да му навява други мисли, че трябва да опита да му помогне, а по-късно и да го направи свое семейство. Това решение е трудно, защото Джеймс е неуверен, наранен и отхвърлен от обществото. Изявява се като уличен музикант, но хората като него едва преживяват по улиците на Лондон. Връзката със семейството му в Австралия е прекъсната, а животът му предлага само динени кори. Грижата за друго същество, дори и само котка, му се струва немислима. Но Боб е неповторимо създание- той вдъхва увереност у младежа и нещата се получават.

Не е лесно да се разказва за тази книга. Случващото се в нея е красиво- две души се намират и стават семейство. Но четейки за всички пречки с които се сблъсква Джеймс, преди да започне да пише книгата си в по-късен етап, се изпълвам с огорчение. Успях да надникна в главата на мъжа, който пише, че вървейки по лондонските улици се чувства невидим. И, че само присъствието на котето му дава легитимност в обещството, представяйки го за живо, дишащо, човешко същество. Човек започва да се чувства по този начин, когато напълно се обезвери, изгуби сили и надежда в способностите си и точно това се е случило с Джеймс.
Мисля си и, че ако истината е толкова грозна и само Боб е можел да го спаси , то тяхното запознанство е било благословия.

Разбира се, не се случват само лоши неща. Боб спечелва симпатиите на повечето хора от обкръжението си. След като Джеймс започва работа като разпространител на „Биг Ишу“ (Big Issue) популярността на котето расте и полека-лека живота им започва да тече малко по-лесно. Няма да крия, че в книгата всичко изглежда, все едно котето спасява човека от мизерията, в която се намира. Но от прочетеното се уверявам, че просто Боб е една необикновена котка, която печели хора дори само с присъствието си.

„Уличният котарак Боб“ е обнадеждаваща, малко тъжна книга. Тъжна, защото показва докъде може да стигне някой, който е изгубил връзка със семейството си, със себе си. И изпълнена с надежда, защото понякога и най-неочакваните неща могат да ти дадат вяра и сила да се справиш с проблемите и да започнеш живота си наново.


четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Човекът с голямото сърце. „Човек на име Уве“, Фредрик Бакман




"Накъде беше тръгнал този свят, след като хората нито умееха да пишат, нито да сварят едно кафе?"


Събуждам се и първата ми мисъл е свързана с чаша топло, ароматно кафе. Прочетох „Човек на име Уве“ преди повече от седмица, но правилните думички за неговото ревю се крият или отвъд чашата кафе, или на белия лист, от който се страхувам винаги, когато започна ново ревю.

Началото е като есен – с намек за края на годината, а в книгата- с края на живота на Уве. Всъщност Уве на всяка страница е почти на крачка от смъртта. Очаква я така, както се очаква закъснял гост- с приготовления, с деликатност, с нетърпение. Сърцето му се е вкоравило от мъка по загубата на съпругата му. Най-добрия му приятел не му говори. А деца Уве няма. Смъртта за него е автобус към небесния дом, където ще бъде с жена си. Толкова простичко, толкова смазващо и обезкуражаващо.

Нищо подобно! Защото Уве е човек с принципи. Макар и търсейки смъртта, той продължава да помага на съседите, които търсят помощта му. Извършва патрула си всеки ден, като следва справедливостта, на която го е научил баща му. И полека-лека един разказвач рисува историята на един достоен мъж. Бях поразена от него- от всичко, на което той държи. От силата с която отстоява убежденията си. От, отново ще използвам тази дума, деликатността, с която се опитва да бъде и добър съпруг, съсед, човек.


„Човек на име Уве“ може преспокойно да бъде ужасно тъжен роман. Но не намерих отчаянието, присъщо на роман с такъв сюжет. Напротив, без черен хумор, без грозен сарказъм, това е една забавна, топла и чаровна книга. Смях се много на дрязгите на този мъж с околните, на чепатия му характер и на ситуациите в които попада без да ще. Не крия, че си поплаках много, защото в книгата имаше толкова моменти в които не си човек, ако не започнеш да цедиш гъбата. 

Именно затова толкова много харесах „Човек на име Уве“. Само творба с изключителна стойност може да забърка в съзнанието на четящия подобен емоционален коктейл, какъвто поднася този роман. Четейки го се чувствах жива, съпреживявах историята на този малко странен мъж, а думичките на Уве, толкова точно и остро подбрани, нито за миг не изневериха на очакванията ми. Не случайно всички, които посегнат към тази книга имат големи очаквания. И за тези, които не са я чели- книжни хора, струва си!



неделя, 4 октомври 2015 г.

Да се откриеш в „Хартиени градове“, Джон Грийн



Никога не бях мислил за нея като за обикновен човек. Това беше най-големият недостатък на представата ми за нея.“

„Хартиени градове“ е първия роман на Джон Грийн, който прочитам. Освен него, в блога ми може да се намери и ревю за сборник, в който той също взема участие с много приятен разказ - „Сняг вали“.

„Хартиен град“ е картографски термин. Когато картограф иска да защити труда си, той поставя на картата на местността си несъществуващ град, несъществуваща уличка или местност. Така ако картата му бъде копирана дословно, на новия екземпляр ще се появи и неговия измислен обект, а той ще може да претендира за авторско право.

„Хартиен град“ е град, който не съществува реално.

Куентин е влюбен в Марго откакто се помни. Тя е негова съседка и приятелка, поне докато гимназията не става пречка за това – тя се отделя в една група, а той- в съвсем друга. Приятелството им умира, но не точно, защото Куентин не спира да обича онази Марго, която вижда всеки ден в коридора. Авантюристичното момиче, което е готово да скочи в ново приключение за секунда, да изчезне за две и след няколко дни да се върне с шепа истории, от които да ти се завие свят.
Марго е пътешественичка, чергарка,  с душа на хипи, а Куентин, е сериозен, целеустремен, с планове за живота си и отлични оценки в училище. Нищо не би могло да стопи душевните километри между тях, докато една вечер момичето не почуква на прозореца му със странно искане: той да бъде неин придружител в нощ, пълна с премеждия.

Нощта е пълна с опасности, които могат да провалят живота на момчето, но в него се съживява нещо, много по-различно от тихата обсебеност от знаменитата Марго. В тази нощ тя придобива плът и кръв, говори с него така, както никога не го е правила и точно тук самата аз се почувствах отвратително.
Усетих как той започва не просто да се влюбва, а да отдава цялата си същност на тази авантюристка. Почувствах как всичко, за което някога е мечтал- тя, те, започва да става реално за него, но зад привидно милата история, заформяща се между тях предусетих, че всичко между тях ще придобие много по-различни измерения.

Мнозина ще гледат филма по книгата, затова няма да бъде голям спойлер, ако добавя, че Марго изчезва с куп въпроси след себе си. Ден след ден Куентин се уверява сам, че тя го чака, че копнее да бъде намерена и, че е оставила следи за него. И следи има, но какво ще намери той, ако ги последва – това е най-важния въпрос.

Прочитането на „Хартиени градове“ ми отне няколко часа, най-вече защото това не е особено интензивна книга. Огромна част от страниците й са посветени на себеоткриване, на търсене, по-скоро на психологическо, отколкото на физическо ниво. Куентин се опитва да мисли за Марго като за момичето, което обича, ала в търсенето й осъзнава, че всеки от познатите й има различна представа за нея, че всъщност това е човек с адски много и различни лица. Четейки книгата започнах да мисля, че може би момчето опознава и себе си, и нея, защото само така може да разгадае всички части от загадката, която представлява това момиче.

„Хартиени градове“ е роман за търсенето и намирането, но не онова търсене, с което вземаш карта и с молив отбелязваш важните места. Това е търсене в което се настройваш за вътрешната честота на човека, който трябва да намериш. Учиш се да виждаш, да мислиш, да го разбираш, да чувстваш като него. Разбираш какво е да си изгубен, намерен, да си никой и себе си, да си него и да си сам. И все пак... можем ли да намерим някой друг, ако действително не знаем ние къде сме? Мисля, че това е най-важния въпрос, чийто отговор се търси в този роман.



четвъртък, 1 октомври 2015 г.

„Кралица на кошмара“- Кендар Блейк


„Кралица на кошмара“ е продължението на „Анна в рокля от кръв“.

В ревюто си за „Анна..“ я свързах тясно със сериал, в който главните герои правят това, което прави и Кас Локууд - изпраща паранормални създания там, където им е мястото. Края на книгата остави много въпроси у мен, някои от които свързани със странното занимание на Кас, а и на баща му преди него.

Добре дошли на всички, които се интересуват от Кас, Томас и Кармел, след като Анна потъна незнайно къде, водейки чудовищния обиаман със себе си. Кас се занимава с нещо, което мога да нарека само „семейния бизнес“ (феновете на „Свръхестествено“ ще ме разберат), а приятелите му опитват да му помогнат. Или да си намерят белята, зависи от гледната точка. 

Но това, което наистина интересува момчето, е къде е Анна и какво всъщност се е случило с нея. Истината обаче е толкова ужасна, че всеки, към когото се обърне за помощ, отвръща с отказ. 

Вуду магьосници, магически напеви, призоваване на дух, таен орден и съревнование, което може да завърши само с нечия смърт- това е едно кратко описание на „Кралица на кошмара“. Появяват се нови лица, които да осветлят случващото се и да заемат позициите, необходими на тази история, за да се превърне в нещо повече от призрачен разказ.

Признавам си обаче, че „Кралица на кошмара“ не ме впечатли толкова, колкото своята предшественичка. Причината – отдалечаването от градчето, в което се случва всичко. Цялото пътешествие насам-натам ми дойде твърде много. Очаквах, че всичко ще се развие по доста по-различен начин, а залитанията ала Дан Браун ми дойдоха клиширани.

Въпреки мнението на мнозина читатели на тази книга обаче, аз харесах края й. Мисля, че успях да погледна на него през очите на Кас и да разбера защо той избира подобен изход за всичко случващо се. 

Книгата е прилична, на места добра и мисля, че може да се сметне за свястно продължение на „Анна в рокля от кръв“, но в никакъв случай за равна на нея. Четейки я не усетих приятната, леко плашеща тръпка, която се появи при първата книга. А именно тя ми достави такова удоволствие при четенето й.