неделя, 20 септември 2015 г.

За прошката в „Дневникът на Мая“ от Исабел Алиенде


 

Докато стоях под земята като семенце или грудка, една друга Мая Видал напираше да поникне, оформиха ми се фини влакънца, които затърсиха влага, сетне коренчета като пръсти, жадни за храна, и накрая едно жилаво стебло и листа, устремени към светлината.“ 

„Дневникът на Мая“ е книга за прошката, за болката от порастването, за онези загуби, които безвъзвратно ни нараняват, превръщайки ни в хората, които сме. Четенето боли, както болят раните от падане от колело. И раните заздравяват само с още четене и още страници, просто за да съм сигурна, че всичко ще се подреди...

Мая е момиче, което бяга. Мести се на остров Чилое в търсене на убежище, но и на самата себе си. Тя е объркана и в тетрадката си записва всичко, което й се случва на острова. И не само – Мая е забъркала такива каши, че скоро дневникът й започва да води свой живот. В първо лице единствено число момичето разказва историята на баба си, запознанството с дядо си, неговата смърт, която я белязва, а след това и пропадането й в бездната на Лас Вегас. 

Снимката е взета от
http://travel.allwomenstalk.com
/brilliant-things-to-do-in-chile/4/
Преживелиците на Мая и близките й се редуват с описание на дните й на острова. Макар и с чилийски корени, тази култура е чужда на Мая и на острова я наричат „грингита“. Екзотичното ежедневие беше интересно й на мен, като най-голямо впечатление ми направи техния начин за разплащане - „минга“-  

„Това е свещения закон на взаимността- днес на теб, утре на мен“.

Животът в Чилое променя Мая- това си личи в нейния дневник. Лека-полека сърдитото, изплашено момиче отстъпва място на млада жена, която започва да се бори за себе си, за правото си за съществуване, за вътрешната си чистота, против себе си и навиците си, дори.
Виното не се крие, въпреки че тя е алкохоличка, а факта, че най-възрастната старица на острова отглежда трева, която продават извън острова й се струва леко невероятен.

„Дневникът на Мая“ е книга за изкуплението, за пътя, който трябва да се извърви, за да получи един човек прошка от самия себе си, да се приеме и обикне въпреки счупените си очаквания и надежди.

Това е книга и за белезите, които няма да зараснат никога и ще припомнят за много по-ужасни неща от падане от колело и разбито сърце. За призраци на мъртви роднини, които спасяват живота ти. 

"Дневникът на Мая" е удивителна заради посланието си, носи страхотен заряд и много надежда, че каквото и да се случва, каквото и да ти поднесе живота, винаги има начин да се справиш с него, ако се бориш и вярваш в хората, които те обичат.
 


 

събота, 12 септември 2015 г.

Призраци, кръв и малко любов в „Анна в рокля от кръв“ на Кендар Блейк



Не се страхувай, Кас. Но и не вярвай, че всичко, което го има в тъмното, го има и на светло. Не е така.“


„Анна в рокля от кръв“ си звучи като име на градска легенда. От онези, заради които не можеш да спиш. От онези, които те карат да настръхнеш, когато минеш покрай запустяла къща в малко градче, а в главата ти шепнат две гласчета- едното да тичаш, а другото- да метнеш камък по прашните, мръсни прозорци.
Да подразниш призрака вътре.
Все пак призраци не съществуват... нали?

„Анна в рокля от кръв“ е ужасна и тъжна история. Досега не бях чела подобна призрачна история. Донякъде съм колекционер на истории, помня призрачните, защото винаги съм възприемала призраците като връзката между нашия и отвъдния свят. Техните истории винаги ми носят по-голям заряд, още част от мен преглъща написаната болка на героите и ... ги освобождава, и тях, и мен.

Кас е ловец на призраци. Почти бях на трета страница, когато си представих любимите ми Сам и Дийн от „Свръхестествено“ в първите 1-2 сезона, преди тотално да скапят сериала. Ето тази, хлапашката, опасната тръпка ме полази, като да гледам преследването на поредното чудовище. Но ако Сам и Дийн имат само себе си, то Кас се мести от град на град с майка си и с вещерската им сиамска котка, Тибалт. Това беше едно от най-чаровните неща в книгата: Кас има семейство. Вярно, разбито от загубата на татко му, но все пак, семейство, което го подкрепя.

Но това не е всичко. Кас преследва нещо. Някой. Преследва призрак, но това е истинска тайна, тайна, която само той знае и само той се опитва да разгадае. И докато го прави, пътувайки с майка си и котката им, той убива призраци. За него убиването на нещо неживо не е убийство. В него остава вярата, че всъщност прави нещо добро за жалките остатъци от душа, останали в привиденията. 

Всичко върви по кръв и разтваряне във въздуха, поне до появата на Анна в рокля от кръв, позната още като Анна Корлов- призрак на момиче, убито, отивайки на бала си. Задачата по убийството , моя грешка, освобождението й е привидно лесна.
Но може би не Анна е тази, която представлява заплаха всъщност...

„Анна в рокля от кръв“ е интересна книга. Когато стигнах до средата й, бях сигурна, че няма да заспя, ако не я дочета до края. Хареса ми как е използвано клишето „момче среща момиче...“, но по необичаен начин. И ако част от историята на Кас и Анна ми бе предвидима, защото все пак влиза в някакъв познат шаблон, то за останалото ми беше много приятно да се заблудя веднъж-дваж. 

Срещнах персонажи, за чиито роли имах представа – известното момиче, задръстения приятел, по-възрастния съветник. Хареса ми цялата мешаница, четох, че можело да направят филм по книгата. Стискам палци, би ми харесало да го гледам.

В goodreads дадох три звездички на книгата. Определено ще прочета и „Кралица на кошмара“, защото края на „Анна...“ е отворен и предполага много въпроси, а анотацията на следващата част- може би техните отговори.

неделя, 6 септември 2015 г.

Алена кралица върху Сребърно поле - „Алена кралица“, Виктория Айвярд

                                                           
  
                        "Всеки може да предаде всеки"
 
„Алена кралица“ спечели вниманието ми още от публикуването си. С красива, елегантна корица и обещание за интересен сюжет, още първото й ревю ме убеди, че тази книга ще ми хареса. Когато снощи затворих и последната й страница, а няколко часа по-късно се събудих, осъзнавайки, че все още сънувам части от книгата разбрах, че не съм сгрешила нито за миг в преценката си.

Обичам приказките. „Алена кралица“ на първо място е приказка, история. История за неравенство, потисничество, за хора със специални дарби и сребърна кръв.

Мер е Червена- момиче, чиято кръв е обикновена, човешка и с червен цвят. По подразбиране е бедна, обикновена и живее жалък и окаян живот, подобно на всички Червени. Това е така, защото в нейния свят има господстващи същества, тези със сребърна кръв, надарените с умения, за които Мер може само да мечтае. Като Червена е обгръжена от опасности- да бъде уловена, опитвайки се да отмъкне нечия кесия, да бъде изпратена във войската, да предизвика случайно гнева на някой Сребърен...

А те са жестоки, капризни и опасни. И една случайна среща я отвежда в техния свят, където тя, с Червената си кръв, трябва да оцелее, играейки по техните Сребърни правила. Да бъдеш Мер Бароу означава да си пешка на дъска, осеяна с офицери, желаещи смъртта ти. Мер е изключение, чудо, заплаха. И все пак е потенциална царица върху шахматната дъска.
На новото си място Мер може да види случващото се от нов,непознат ъгъл. Сребърните, за които тя е мислила, че са недосегаеми, изпитват съвсем човешки чувства. Някои от тях дори стават нейни приятели. Привидно силни, могъщи, те живеят в общество, разкъсващо се от подозрения, интриги и борби за надмощие.
Хареса ми нейната промяна, как от дрипаво същество с крадливи ръце и трепкащо сърчице се превръща в силно, устремено, опасно момиче, готово да отмъщава, да напада, да убива.Да спасява.

Четейки „Алена кралица“я  свързах с „Изборът“ на Кийра Кас, с „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс и неизбежно със „Стоманено сърце“ на Брандън Сандерсън. Хора със специални умения, бунт, момиче, което се учи на дворцови обноски, принц. Потисничество, безумен разкош и промяна в лицето на героиня в привидно безнадеждна ситуация.

От goodreads научих, че книгата е част от трилогия. Не зная кога ще се пoяви у нас втората книга, Glass Sword, но мисля, че ще ми хареса толкова, колкото „Алена кралица“.

сряда, 2 септември 2015 г.

Среднощна среща с "Принцът на мъглата" от Карлос Руис Сафон


Прочетените през нощта книги са по-вълшебни от тези, чийто страници галим през деня. Тръпката от развитието на сюжета е невероятна - искаме още, още, още, докато и последната страница се затвори. Спокойно мога да заявя, че Сафон ми дава винаги това, което търся в една книга, затова и всяка негова творба се чете посреднощ. Може би тогава неговите образи и моето съзнание се преплитат в най-дълбока прегръдка.

„Принцът на мъглата“ е един от първите романи на Сафон. Бих го определила по-скоро като тийнейджърски роман, защото му липсва дълбочината, присъща на барселонската тетралогия, "Гробището на забравените книги". Той сам заявява принадлежността на романа си във въведението- както между впрочем прави и в другите си тийн романи- „Марина“, „Среднощният дворец“ и „Септемврийски светлини“.

Ако трябва да избера две думи, с които да опиша цялата книга, то те ще бъдат „неизплатен дълг“. Безпаричието принуждава петчленно семейство да потърси ново място за живот в прокълнат дом. Говори се, че там младо семейство е изгубило едничкото си дете и, нощ след нощ, в светлината на наученото, главните герои откриват, че прокобата не е отминала, напротив, дебне в опит да прибере още жертви. Местещи се статуи, черно-бели филми, морски приключения... 

И Принцът на мъглата.

Кой е Принцът на мъглата?
Винаги има един лош герой. Дали е Корели, дали е просто сянка,злото дебне зад ъгъла в опит да нарани добрия главен герой. Принцът на мъглата е зловещо създание, митично същество, подобно на демон, готов да търгува с човешки души. Колебая се как да нарека Принца, освен като „търговец на души“- той предлага изпълнение на едно желание, като след това иска от нещастника, използвал услугите му, нещо ужасно. Толкова ужасно, че никога да не намери мир в себе си заради извършената постъпка.

Може би защото всяко желание има цена и отново, защото трябва да внимаваме какво си пожелаваме.

„Принцът на мъглата“ е прекрасна книга. Прекарах няколко много приятни часа с нея. Не бих си и помислила да я сравня с тетралогията на Сафон, тя е по-скоро чернова за написването й. Има простичко обяснение за всяка чудатост в тази книга и то е „магия“. Може би Карлос Руис Сафон е острел перото си, пишейки я, учел се е как да бъде вълшебен, как думите му да пленяват сърца. Хареса ми, ала не я обикнах. И все пак, може би ще я прочета отново някога.