неделя, 21 юни 2015 г.

Смъртоносната „Кутия за птици“ на Джош Малерман



Усещаш и мириса. Смърт. Умиране. Разпад. Небето се срива, небето умира, небето е мъртво“.


Последните думи на „Кутия за птици“ бяха като начало на бъдещ филм на ужасите. Не зная дали тази книга ще има продължение, знам само, че ако има, то то ще бъде кърваво, завладяващо и мрачно, подобно на нея самата... но умножено по две.

Кутия за птици“ няма нужда от представяне. В това ревю няма да говоря толкова за нея самата, колкото  за мен по време на прочита й. Защото в крайна сметка, ценното на една книга е това, което тя оставя у читателя си.

Започнах я плахо, но и с надежда, че ще бъде добро четиво. Не обичам да чета хитови заглавия, защото се изпълвам с какви ли не очаквания, а като някой, който обича хубавата литература, очаквам съкровища на всеки ъгъл. Първото, което разбрах е,че с „Кутията“ трябва да съм търпелива. Защото е особена. Бях объркана. „Времева въртележка“- така мислех да озаглавя ревюто си, защото именно в нещо подобно попаднах, навлизайки в прочита. Ретроспекцията е похват, който обичам, Малерман много си е играл с него.
Назад, напред, среда, времето няма значение, когато сме негови затворници. Или затворници на себе си?

Група хора живеят в къща. Наред с ежедневните неща, те правят и друго- крият се от непознат враг. Всеки, който погледне навън, полудява. Някакви същества скитат, като за тях никой не знае нищо- само, че след като ги видиш, ще умреш по невероятно мъчителен начин. Затова вариантите са два: живееш, макар и като затворник, с превръзка на очите. Или излизаш навън... и умираш. С широко отворени очи.

Аз съм от хората, които се влияят от климатичните промени. Липсата на слънчева светлина ме довежда до меланхолия. Не мисля, че бих издържала на липсата на каквато и да било светлина от външния свят. За съществуването на оцелелите- и вътре в къщата, и навън, не помагат и медиите. С отнемането на най-първичното, зрението, се спира абсолютно всичко. Метафорично медиите „губят очите си“. Липсата на информация е второто нещо, освен бродещите същества навън, което става причина за масовите убийства и самоубийства.

Насечено. На места- разкази, на други- думи като изстрели. Някъде четох сравнение с Кинг, има го, в лудостта, има го като сянка, но по-скоро е търсен ефект. Светът на „Кутия за книги“ е свят,в който е невъзможно да се оцелее. Страшен, мрачен, със стиснати от страх очи, с косъмчета, настръхнали от срещата със смъртта. 
 
Книгата не е перфектна, обаче. Малъри, главната героиня, е единствената, която читателя може да опознае. Останалите герои са само нейни придружители в къщата, нейни спасители. Хареса ми присъствието на Гари, неговата намеса в живота на съквартирантите. Много съм любопитна за неговата история, тя би обогатила книгата. Има и други детайли, върху които не искам да се спирам, за да не издавам части от сюжета, но през моя поглед, тази книга не е шедьовър. Тя е като почти готов шедьовър, който не си е получил подправките, не е допечен или е сервиран по неподходящ начин. Получих своята история, но тя можеше да ми донесе повече удоволствие, ако бе по-подробна.
И краят. Не беше разочарование. Опитвам се да гледам на него, като на обещание за нещо още по-кърваво, за по-добра, по-дълбока история. И определено очаквам много отговори.