петък, 22 май 2015 г.

"Домашни правила", Джоди Пико - Една необходима книга


"Веднъж Джейкъб ми каза, че може да чуе кога растенията умират.
- Крещят- обясни той.
Тогава си помислих, че е абсурдно, преди да поговоря за това с доктор Мурано. Децата с Аспергер, каза ми тя, притежават сетива, каквито не можем дори да си представим Ние оставяме извън филтъра звуци и гледки, които обстрелват като топ техния мозък, поради което понякога изглежда, че са се затворили в свой собствен малък свят. Но не е така. Те са в нашия свят, така го обясни тя, само че участват в него много повече, отколкото ще бъдем ние някога"


Сещате ли се за последният път в който сте останали неразбрани поради някакво недоразумение, погрешно разчетен жест, накриво казана дума? Усещането след това е неприятно, иска ни се да поправим стореното и да докажем, че всъщност сме сериозни, благополучни хора, на които може да се разчита. Нали?

Джейк е момче, което има синдром на Аспергер. След търсене в гугъл, открих сбитичко и безчувствено описание на това увреждане- 

Аутизъм/Синдром на Аспергер е разстройство на развитието, което продължава през целия живот и засяга начина, по който човек комуникира и се отнася с другите около него. Децата и възрастните с Аутизъм/Синдром на Аспергер имат трудности в ежедневното социално взаимодействие. Тяхната способност да създават приятелства е ограничена поради тяхната ограничена способност да разбират емоциите на другите хора.“ (http://bg.ettad.eu/disabilities/autistic-spectrum-disorders).  

Макар че на мен самата не ми беше нужно- книгата е изтъкана от всички тези задънени ситуации, които можете да си представите, четейки описанието на това състояние. И аз, по време на прочита му, бях готова да дам няколко примера, осъзнавайки, че ако за мен те са само примери, за реални хора навън, те са ежедневие.

Малко и за сюжета. Джейк е аспи, така се наричат хората, засегнати от този синдром, което предразполага, че включването в неговия свят, ще бъде нещо необикновено, изпълнено с множество перипетии. Той е особен във всеки смисъл, ако бъде съден като човек без никакви разстройства. Ала някъде в него се крие хлапе, което просто иска да бъде харесано и одобрено- както всеки от нас някога е бил. Манията, присъща за аспитата, не е подминала и него, като последното му занимание е да разгадава престъпления, вдъхновен от любимото си предаване. И ако засега всичко звучи добре, за семейството му нещата стоят по друг начин- майка му се трепе от работа, а брат му има приблизително ограничен социален живот. Самия Джейк е в капана на опитите си да се приспособи и неспособността да го направи. И някъде там, в цялата тази каша, се случва и престъпление, което сочи, че Джейк може би не само обича да разрешава престъпления, а и.... да ги създава.

"Домашни правила“ е трудна книга. Не трудна за четене, защото съдържа в себе си страшно много термини, информация за специфичното заболяване, както и за криминалистиката, а трудна и тежка с посланието си. Послание, което през страниците си удря точно в най-болезненото, в сърцето и безмълвно си прави дупка в теб. Мисля, че прескачах абзаци, защото имаше моменти, в които не можех да се позволя да се подложа на още и още от пороя думи, поставящи ме на мястото на Джейк. В книгата има няколко разказвачи, като всеки от тях говори в първо лице, единствено число- перфектната формула да надникнеш в нечия глава. И след всяка глава пъзелът на книгата се размества все повече и повече, за да се пренареди наново накрая, в изображение на нещо невиждано, нещо толкова логично, хладно и премерено, че за миг... настръхваш.

Четенето на „Домашни правила“ не е задължителното приятно занимание, което да отвлече вниманието от ежедневните проблеми. То е шамарът, който да покаже, че да, има хора, които са различни по някакъв признак и те няма как да бъдат приобщени толкова лесно, защото това, което ги прави различни им дава някаква специалност, която може би още не можем да оценим.Че не всеки може да се постави на нашето място, да мисли като нас, да бъде като нас. Но ако ние можем да си представим, че сме на негово място.. какво ли бихме сторили тогава?

неделя, 3 май 2015 г.

Една необикновена книга - "Последната игра: Поканата" от Джеймс Фрей и Нилс Джонсън-Шелтън


„Последната игра ще започне, когато човечеството покаже, че не заслужава да бъде наричано „човечество“. Че е пропиляло просветлението, дадено ни от Тях. Освен това според легендата Последната игра ще започне, ако приемем, че Земята ни принадлежи по право, ако се размножим твърде много и натежим на тази благословена планета. Началото ще има задачата да сложи край на онова в което сме се превърнали, и да възстанови реда на Земята. Каквито и да са причините, което ще стане, ще стане.“

Джеймс Фрей е познат на читателите и с други книги, преведени у нас, поредицата „Заветът на Лориен“, като зад псевдонима Питакъс Лор, стоят той и Jobie Hughes.

Преписвайки този цитат, неминуемо си спомних за библейския потоп. Нямам представа дали това е търсено усещане от авторите, но една от участничките има силна връзка с водата, затова смятам, че съм на прав път.
„Последната игра“ е странна книга. Янг адюлт, пълен с какви ли не изненади- митология, култура, много кръв. За малко бях готова да повярвам, че това е книга, сложила началото си от любимите ми „Игрите на глада“, но ако „Игрите“ са локална поредица, „Последната игра“ е мащабна, наситена с много повече действие, с история, с много повече гледни точки. Героите са убийци, хлапета, тренирани да убиват, да оцеляват, да печелят, защото това се изисква от тях, ако искат те и всички, които познават и обичат, да оцелеят. Сред родовете на участниците се разказва как извънземни богоподобни същества са създали първите дванайсет рода, които са населили земите. И, че някой ден, те ще се завърнат, за да пресъздадат света наново, защото човечеството не заслужава да съществува повече. Тогава ще започне Играта и единствените оцелели ще бъдат Играча от едно от тези поколения, както и неговия род.

Играта започва със смърт.
Метеоритен дъжд от дванайсет метеора пада от небесата близо до местонахождението на всеки от участниците. Оставяйки след себе си разрушения за стотици хиляди долари, той носи в себе си камък за участник, както и обещанието за бъдещото прочистване на Земята. И нека най-достойния победи... За всеки от дванайсетимата Играчи Играта е нещо различно. Страст. Копнеж. Препятствие към нормалния, човешки живот. Задължение. Кулминация на смъртоносните тренировки, под които са били изложени всички участници. Не, те не нямат свръхсили, те са обикновени хора, овладяли до съвършенство древни и модерни познания, за да спасят както себе си, така и всички, които обичат. Или за да унищожат целия свят. Или просто да сложат край на всичко...

Беше ми много интересно да разбера произходът на всеки участник. След прочита на книгата потърсих за информация за всяко едно от племената, от които произхождат всичките участници, но попаднах на карта, която приблизително показва местонахождението на племената още от самото начало. В часовете по история в училище съм попадала на някои от наименованията на тези племена – минойци, олмеки, келти и др.

Друг факт около книгата е, че тя е написана по-скоро като сценарий за филм, отколкото като обикновен роман. Всичко е адски детайлно, мнозина герои разказват за събитията от своята гледна точка. А тези събития се развиват на различни континенти, около различни забележителности и за десерт- омешана е митология, история и всичко е подправено с високи технологии, които да ти отнесат главата. Буквално.

Книгата остави смесени впечатления у мен. Хареса ми, нещо необичайно е, но на места ми беше суха. Твърде многото описания ми дойдоха вповече, а и любовния триъгълник ми изглеждаше като нещо излишно. Странна е, необикновена, но на моменти твърде ала-Матю Райли, далеч от очакваното.