неделя, 22 март 2015 г.

Когато самотата носи име на цвят: "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" – Харуки Мураками



Когато затворя такава книга, аз самата не зная откъде да започна ревюто си. Харуки Мураками е може би един от най-великите писатели на нашето време, както разбрах след проучванията си- номиниран за Нобелова награда за литература, а „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е последната му книга. Неговото последно цвете.

Не бях чела Мураками. Рядко посягам към истински стойностни и качествени книги, защото те изискват много голямо отдаване, много мисъл, искат да им се посветиш напълно. Често книгите които чета са просто фон, но едно е сигурно- когато започнах „Безцветният..“, не можех да я оставя. Не помня откога у мен не беше се събуждал този глад за още и още, не помня откога не бях заспивала с глава върху таблета си в опит да преборя съня и да прочета още страничка или две.


Цукуру е роден създател. Името му се изписва с канджито на сътворението, а неговото най-голямо желание е да строи гари. Толкова практично, напълно като за един безцветен човек. Така се приема и самият той- като празен съд, който някога е бил пълен. Като човек без цвят, без отпечатък, който да остави след себе си... Скромен, тих, но с бушуващ, кървящ вътрешен свят и рана, по-голяма от живота му.
Всеки носи мъка в себе си. Цукуру- тази от отхвърлянето му от най-близките му приятели. Може би само някой, преживял истински раздяла от скъп човек, би успял да усети болката на този мъж. За останалите се е погрижил Харуки Мураками, като детайлно е оперирал всяко чувство, всяка празнинка, всяка сива ниша в душата на героя си, за да я покаже на читателя. В един момент празнотата и липсата те заливат, но ти някак знаеш, че отвъд нея има светлина. И най-вече... цвят. 

На глед извършвайки едно и също всеки ден, Цукуру минава през промяна. Животът го среща с двама души, мъж и жена, които, всеки по свой начин, оставят по нещо от себе си за него, водят го през странстването му, помагат му да довърши докрай своята промяна. Но и не само: учат го да вижда, да разбира.
С всяка страница Цукуру расте. Никога не съм чела по-реално описание на герой, може би никога не съм попадала на писател от ранга на Мураками. В безцветността на Цукуру Тадзаки той е вложил толкова много плът, че тя буквално прелива от страниците в опит да се скрие от себе си... да си докаже за пореден път, че и тя, като душата и ума му, е нещо непотребно...
И все пак, искам да напиша, че съм объркана, но не съм. Това е най-странната книга, която съм чела някога. Може би само за „Облакът Атлас“, за която все още нямам ревю, съм пазила толкова прекрасни впечатления и сега съжалявам само за едно- че не съм я прочела много по-рано.


Това не е книга с въпроси и отговори. Да, въпросът е един, ала отговорите за него са много, твърде философски, за да бъдат разбрани, поне при мен се получи така. Затворих последната страница с чувството за нещо недовършено. Макар Цукуру някак да придоби цвят, то аз не видях какъв е той. Книгата беше като изискана вечеря- твърде вкусна, ала прекалено малко, за да ме засити. Определено ще потърся и други книги на Мураками, защото четенето на "Безцветния Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване", беше прекрасно изживяване за мен.

сряда, 11 март 2015 г.

"Петте четвъртини на портокала"- омайната гастрономическа клопка на Джоан Харис

Късно осмомартенско реших да напиша ревю за една много женска, много красива и много скъпа за мен книга- „Петте четвъртини на портокала“ на Джоан Харис. Всички които следят блога ми отдавна знаят, че за мен ценна е не новата книга, а тази, която е оставила отпечатък в мен, дала ми е ново усещане, нова гледна точка или ме е накарала да се чувствам различно. Понякога е добре да си припомним миналото. Затова винаги когато искам да го направя, се сещам именно за тази книга. Това е и причината да избера да ревюирам точно нея.

„Петте четвъртини на портокала“ бе първата ми прочетена  книга от Джоан Харис  Тя постави началото на гастрономическото ми влюбване в тази писателка, защото освен омайния „Шоколад“ съществува и друга, малко по-семпла като ястия, но все така наситена като емоции, книга. Това е „Петте четвъртини на портокала“.


Фрамбоаз е твърде стара, но спомените й са млади като пъргаво момиче. Завърнала се е в родното си място, отворила е заведение и е започнала наново живота си. Ланскене- има ли смисъл да обяснявам за магията на това място? Именно в това френско селце някога, преди много години, Фрамбоаз и семейството й са извършили престъпление, което с калните си, влажни пръсти, рови из под годините в опит да унищожи Фрамбоаз.
Годините... препускат като вихрушка от спомени. Красиви, румени като току-що съзряло момиче, спомените на старицата разказват за военна Франция в Ланскене, за детски игри, за предателства, за първото влюбване в неподходящия... за смърт.. за бягство и тайна.

Беше толкова отдавна, когато за пръв път тази книга полегна в ръцете ми и ми прошепна, че иска да бъде прочетена. Помня как разгърнах леко потъмнелите й страници и вдъхнах от гозбите с розмарин, която майката на Фрамбоаз готвеше за челядта си с оскъдните си средства. Помня как след прочита понякога ми се струваше, че ако натъркам с парченца портокалова кора възглавницата си, може би и аз ще се унеса в сън и пак може би, в съня си отново ще видя Франция представена по начина, по който го прави Харис в „Четвъртинките“: вълшебно, загадъчно, сродно. Прочела съм „Четвъртинките“ повече от три пъти и всеки, абсолютно всеки път, тя ме грабва, привързва ме към себе си и ми напомня усещанията от првия прочит, оставяйки ме замечтана, малко влюбена и много... гладна. 

Това е книга за света на големите през погледа на децата. Подобно на стария тефтер с рецепти на майката на Фрамбоаз, книгата малко по малко разкрива различен, по-сложен, по-студен свят пред очите на читателя. Тя е и същевременно книга за трепетите на сърцето, за срама и погледите през рамо, книга за тези, които умеят да чакат, книга за хитрост, за болка, за сълзи, за... жени. Топла, приласкаваща, измамна и коварна, "Петте четвъртини" не би оставила никоя жена равнодушна...