събота, 21 ноември 2015 г.

Семплата красота на „Елегантността на таралежа“, Мюриел Барбери





Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.“



Странно е, но винаги съм свързвала френската литература с разточителност и разкош. Същевременно отдавна съм спечелена от неповторимата красота на изтока, която носи Япония и когато в „Елегантността на таралежа“ видях смесването на тези две красиви култури, нямаше как да не се възхитя.

Всъщност в „Таралежа“ има страшно много философия. Затворих страниците на книгата преди няколко дни, имам заключения, пиша ревю, но се чувствам неподготвена, защото осъзнавам, че нито съм чела повечето произведения, посочени в този роман, нито имам капацитета да обсъждам философските теми, които правят героите му толкова забележителни.
Тогава защо пиша това ревю? Защото книгата прилича на многолистно цвете. Дори и слепия може да докосне най-горните листенца, да усети аромата и да си представи какво би било, ако можеше да види и почувства цялата красота на растението. Мисля, че това е книга-огледало. В нея всеки прочита това, което иска, вижда това, което разбира най-добре.


За мен това е книга за самотата и за цената да бъдеш себе си, въпреки своя произход. Може би не се изразявам правилно, но и двете главни героини, деаживеят различен живот, сблъскват се с различни предизвикателства. И самотата им се изразява не толкова в тъга, колкото в търсене и познание.
Разликата в социалния им статус няма никакво значение. И двете изпитват еднакво презрение към фалша, и двете разпознават пластмасовата култура, която се опитва да се възцари неканена. Животът им е еднообразен, запълнен с разкази за миналото или впечатления от различни случки, докато един ден съдбата не ги посочва една на друга със знака за равенство.


Съдбата е човек. Интересен, на възраст, достатъчно почтителна, за да бъде изслушван и уважаван и достатъчно незначителна, за да приема да учи и опознава хората около себе си. Изведнъж и двете героини срещат у него съмишленик, личност, достатъчно просветена, за да бъде част от техния малък кръг и да остави следа в него. Така те самите започват да търсят компанията си и да опознават света през чужди, нови очи. 



Мисля си, че това би могъл да бъде много весел роман, с щастлив край. Но би било напълно безсмислено. Отчаянието блика от тази книга и то е толкова обяснимо, че е дори скучно. Щастливият завършек би бил подигравка с читателя, с всички прочетени страници, които режат, хапят, напомнят. Опитвах да си го припомня, докато гонех разочарованието. И накрая се сетих, че поне един човек, една героиня, няма никога повече да бъде самотна. 


Няма коментари:

Публикуване на коментар