неделя, 22 март 2015 г.

Когато самотата носи име на цвят: "Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване" – Харуки Мураками



Когато затворя такава книга, аз самата не зная откъде да започна ревюто си. Харуки Мураками е може би един от най-великите писатели на нашето време, както разбрах след проучванията си- номиниран за Нобелова награда за литература, а „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ е последната му книга. Неговото последно цвете.

Не бях чела Мураками. Рядко посягам към истински стойностни и качествени книги, защото те изискват много голямо отдаване, много мисъл, искат да им се посветиш напълно. Често книгите които чета са просто фон, но едно е сигурно- когато започнах „Безцветният..“, не можех да я оставя. Не помня откога у мен не беше се събуждал този глад за още и още, не помня откога не бях заспивала с глава върху таблета си в опит да преборя съня и да прочета още страничка или две.


Цукуру е роден създател. Името му се изписва с канджито на сътворението, а неговото най-голямо желание е да строи гари. Толкова практично, напълно като за един безцветен човек. Така се приема и самият той- като празен съд, който някога е бил пълен. Като човек без цвят, без отпечатък, който да остави след себе си... Скромен, тих, но с бушуващ, кървящ вътрешен свят и рана, по-голяма от живота му.
Всеки носи мъка в себе си. Цукуру- тази от отхвърлянето му от най-близките му приятели. Може би само някой, преживял истински раздяла от скъп човек, би успял да усети болката на този мъж. За останалите се е погрижил Харуки Мураками, като детайлно е оперирал всяко чувство, всяка празнинка, всяка сива ниша в душата на героя си, за да я покаже на читателя. В един момент празнотата и липсата те заливат, но ти някак знаеш, че отвъд нея има светлина. И най-вече... цвят. 

На глед извършвайки едно и също всеки ден, Цукуру минава през промяна. Животът го среща с двама души, мъж и жена, които, всеки по свой начин, оставят по нещо от себе си за него, водят го през странстването му, помагат му да довърши докрай своята промяна. Но и не само: учат го да вижда, да разбира.
С всяка страница Цукуру расте. Никога не съм чела по-реално описание на герой, може би никога не съм попадала на писател от ранга на Мураками. В безцветността на Цукуру Тадзаки той е вложил толкова много плът, че тя буквално прелива от страниците в опит да се скрие от себе си... да си докаже за пореден път, че и тя, като душата и ума му, е нещо непотребно...
И все пак, искам да напиша, че съм объркана, но не съм. Това е най-странната книга, която съм чела някога. Може би само за „Облакът Атлас“, за която все още нямам ревю, съм пазила толкова прекрасни впечатления и сега съжалявам само за едно- че не съм я прочела много по-рано.


Това не е книга с въпроси и отговори. Да, въпросът е един, ала отговорите за него са много, твърде философски, за да бъдат разбрани, поне при мен се получи така. Затворих последната страница с чувството за нещо недовършено. Макар Цукуру някак да придоби цвят, то аз не видях какъв е той. Книгата беше като изискана вечеря- твърде вкусна, ала прекалено малко, за да ме засити. Определено ще потърся и други книги на Мураками, защото четенето на "Безцветния Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване", беше прекрасно изживяване за мен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар