вторник, 15 декември 2015 г.

Назад към дивото минало - "Тайната история", Дона Тарт

„Това е език, обсебен от действието, от насладата да наблюдаваш как деянието поражда друго деяние, как то се отправя напред, последвано от други деяния, които прииждат от всички страни и някъде там, назад, тръгват в крак и образуват една дълга и стройна редица от причина и следствие, които неизбежно ще доведат до единствения възможен край.“



„Тайната история“ на Дона Тарт е от малкото книги с голям обем, която успях да прочета за толкова кратко време- не повече от 3-4 дни. Тарт е непозната писателка за мен. За тези, които следят блога ми е ясно, че съм фен на янг адюлт романите, дистопиите, книгите, които са по-малко натоварващи. „Тайната история“ обаче няма нищо общо с предпочитаните от мен книги. Тя е бялото вино на литературата и съвсем нескромно ще напиша, че съм жадна за още от него.Всъщност, това е един очарователен роман, разказващ историята на едно необикновено приятелство, на кръг от странни, красиви, интересни и покварени до болка хора и на едно престъпление, осъдено да бъде оправдано. Както от извършителите му, така и от читателя.


Ричард е младеж със скромно потекло. Родителите му нямат скъпи имоти, дори не се вълнуват дали той ще прекрачи прага им на празниците. Но Ричард е интелигентен, амбициозен и това бързо му спечелва място в университета в Англия в който постъпва. Там той среща група от младежи, които, подобно на малък клуб, изучават древногръцки език и прекарват времето си заедно. Привлечен от мистиката, обкръжаваща чудноватата компания, Ричард успява да се присъедини към тях и може би става техен приятел. Написах „може би“ съвсем умишлено, защото дори сега, седмица след прочита на романа, не мога да приема, че той истински е бил част от това, което петимата приятели споделят от самото начало на създаването на групата си.

 Започнах с развръзка, подобно на книгата за която пиша. Още на първите страници може да се прочете за убийството, което хвърля грозна сянка върху всяко от събитията, описани в книгата. Това не е необичаен ход- в японската литература често убиецът бива разпознат в началото или в средата на повествованието, но краят е посветен на неговите мотиви, на движещите сили, накарали го да предприеме толкова радикална постъпка. Но в „Тайната история“ не мотивите са важни, а моралът, неговото възприемане, различния поглед, който се предоставя на читателя.


„ Именно по тази причина се възхищавах особено на Джулиан и Хенри. Техният разум, самите им очи и уши бяха неизменно съсредоточени в пределите на тези строги и древни ритми — факт е, че светът сякаш не беше техен дом, поне светът такъв, какъвто го познавах. Но те далеч не бяха редки посетители по тази земя, която самият аз познавах само като възхищаващ се турист, а до известна степен бяха нейни постоянни жители, толкова постоянни, колкото бе възможно да бъдат.“


Не мога да не отбележа факта, че тази книга ме накара да възприема множество събития по много начини. Реалността в книгата е подобна на нашата, но толкова изкривена, че прилича на черно-бяла снимка на новопостроена сграда. Като ценител на древногръцките легенди съм прекарала много време в четенето им и не можех да спра да мисля колко много прочетеното се докосва до тях. Как героите в романа копнеят да бъдат част от едно мъртво общество, колко непригодни са те за настоящето си. Метаморфозите им са постепенни, обсебващи, каквато впрочем е и „Тайната история“. Те са недостижими. Те са красиви. Те са изроди.

Не бих казала, че това е лека книга. Битува мнение, че книгите, които се четат бързо са лесносмилаеми, ала причината, която прави тази книга четивна, е подвижния език на който е написана,нагнетяващата атмосфера и тъмния чар на събитията в нея. Тя е обсебваща, на много места чувствах, че ако спра да чета ще спре и действието. Едновременно исках да я прочета, да свърши, да се сложи край на интригата, която караше думите да се сипят, сипят, бълват, да изригват, да ме впечатляват. Същевременно след всяка страница тайно се радвах, че остават още много, за да мога напълно да се опия от нея.



„Тайната история“. Пет звездички в Goodreads. Нямам нищо друго да добавя!



неделя, 29 ноември 2015 г.

И се роди една мечта - „Моята прекрасна книжарничка“, Петра Хартлиб


„Моята прекрасна книжарничка“ събра симпатиите на много читатели още преди да се озове на моя книжен рафт. Нищо чудно, защото корицата й е привлекателна, а историята, която разказва, обещава да заведе четящия зад кулисите на едно от любимите му места: книжарницата.


Признавам си, че първоначално очаквах да прочета роман. Вместо това попаднах на разказ-изповед, в който една смела жена обяснява как е решила да зареже удобния си, семпъл и приятен живот, за да се впусне в създаването на една мечта. Ненапразно реших да наименувам ревюто си по този начин. Да се появи мечта е едно. В умовете ни бъллбукат много мечти: да полетим в космоса, да спечелим от лотарията, да се здрависаме с любимата ни знаменитост и тн. Но за да се осъществи една мечта, да изпълзи тя от комфортната зона на собствените ни представи и да заплаче като гладно бебе.... това си е сериозна работа.

Всъщност, оказва се, че да отгледаш мечта, в случая- книжарница, е нужно точно толкова търпение, както ако решиш да умножиш семейството си. Петра Хартлиб не просто напуска работа, за да си създаде нова. Тя оставя зад гърба си приятелите си, за известно време съпруга й живее отделно, а сина й има нужда да живее в Германия, близо до приятелите си. Стъпките които предприема, за да създаде книжарницата си, а след това да я развие, са достойни за възхищение. Тя самата е човек, достоен за възхищение, защото, четейки написаното, на много места ми стана толкова тъжно за нея, за жертвите, които е направила, че реших, че един слаб, несериозен човек няма как да успее сам да износи всичко на плещите си.
И е добре да напиша, че тя не е сама. Помагат й мнозина- нейни приятели, познати, хора, с които се е запознала в книжарницата си. Не е леко да работиш това, което искаш. Нито да си бъдеш сам шеф. Но когато знаеш, че сам изработваш хляба си, сънят е по-сладък.

Колебая се относно оценката си за тази книга. Това не е типичната литература, която аз чета и харесвам. Вероятно и не бих могла да сложа адекватна оценка. Да оценя „Моята прекрасна книжарничка“ означава да оценя свършеното от Петра Хартлиб за всичките й години на старание, търпение, жертви и компромиси. Да сложа някаква цифра срещу постижението й, осъществяването на това, което в много моменти й е по-скъпо от децата й. Мисля, че това е, което не харесах: на моменти не я разбирах. Не харесах прекаления й устрем и имам чувството, че тази книжарница й е по-скъпа от собствените й деца. На много места не виждах майка, а предприемач, чиито деца се хранят в дома на съседите с каквото има, а тя работи, за да... работи каквото иска.

Осъзнавам, че може би проблемът е в моя телевизор, но все пак, „Моята книжарничка“ няма да получи 5 звездички в Goodreads от мен.Случва се- това не е моята книга. 

събота, 21 ноември 2015 г.

Семплата красота на „Елегантността на таралежа“, Мюриел Барбери





Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.“



Странно е, но винаги съм свързвала френската литература с разточителност и разкош. Същевременно отдавна съм спечелена от неповторимата красота на изтока, която носи Япония и когато в „Елегантността на таралежа“ видях смесването на тези две красиви култури, нямаше как да не се възхитя.

Всъщност в „Таралежа“ има страшно много философия. Затворих страниците на книгата преди няколко дни, имам заключения, пиша ревю, но се чувствам неподготвена, защото осъзнавам, че нито съм чела повечето произведения, посочени в този роман, нито имам капацитета да обсъждам философските теми, които правят героите му толкова забележителни.
Тогава защо пиша това ревю? Защото книгата прилича на многолистно цвете. Дори и слепия може да докосне най-горните листенца, да усети аромата и да си представи какво би било, ако можеше да види и почувства цялата красота на растението. Мисля, че това е книга-огледало. В нея всеки прочита това, което иска, вижда това, което разбира най-добре.


За мен това е книга за самотата и за цената да бъдеш себе си, въпреки своя произход. Може би не се изразявам правилно, но и двете главни героини, деаживеят различен живот, сблъскват се с различни предизвикателства. И самотата им се изразява не толкова в тъга, колкото в търсене и познание.
Разликата в социалния им статус няма никакво значение. И двете изпитват еднакво презрение към фалша, и двете разпознават пластмасовата култура, която се опитва да се възцари неканена. Животът им е еднообразен, запълнен с разкази за миналото или впечатления от различни случки, докато един ден съдбата не ги посочва една на друга със знака за равенство.


Съдбата е човек. Интересен, на възраст, достатъчно почтителна, за да бъде изслушван и уважаван и достатъчно незначителна, за да приема да учи и опознава хората около себе си. Изведнъж и двете героини срещат у него съмишленик, личност, достатъчно просветена, за да бъде част от техния малък кръг и да остави следа в него. Така те самите започват да търсят компанията си и да опознават света през чужди, нови очи. 



Мисля си, че това би могъл да бъде много весел роман, с щастлив край. Но би било напълно безсмислено. Отчаянието блика от тази книга и то е толкова обяснимо, че е дори скучно. Щастливият завършек би бил подигравка с читателя, с всички прочетени страници, които режат, хапят, напомнят. Опитвах да си го припомня, докато гонех разочарованието. И накрая се сетих, че поне един човек, една героиня, няма никога повече да бъде самотна. 


събота, 14 ноември 2015 г.

Приказното пътешествие „Баба праща поздрави и се извинява“ от Фредрик Бакман



„ - Хората имат нужда да разкажат историите си, Елса.

Иначе се задушават.“



Когато четях „Човек на име Уве“ неизменно си припомнях всички книги на Астрид Линдгрен, които съм чела. В първоначалния вид на ревюто си за „Уве“, написах заключението си, но след редакцията му реших, че няма да правя връзка между книгата на Бакман и творчеството на Астрид Линдгрен. Нямах представа, че той е повлиян от нея, затова приписах топлото, човешко изразяване на Бакман като проява на писателски талант. Който, разбира се, е напълно неоспорим.

Очаквах „Баба праща поздрави и се извинява“ , още когато редакторката на книгата, Ива Колева, работеше по нея. Покрай нея прочетох „Човек на име Уве“ за кратко време и това беше достатъчно, за да бъда спечелена и за „Бабата“. Фредрик Бакман ме порази с първата си книга и си знаех, че „Бабата“ ще ме зарадва много. Не само заради прекрасната си, жива и смела корица, а и защото веднъж впечатлена, не допусках, че може да не харесам книгата. С една дума- кошницата ми беше пълна.

Баба праща поздрави и се извинява“ е често използвано изречение в книгата. Бабата всъщност е необикновена, интересна, смела и борбена жена. Човек, който прави това, което се изисква от него, на каквато и да е цена. В случая- добруването на собственото й семейство. Но Елса, нейната любима внучка, не знае това. Защото баба й е нейната най-добра приятелка, спътник в лудориите, съучастник във всяка инициатива, която започва детето. А те не са малко или случайни, понеже Елса е умна, интелигентна и неразбрана от връстниците си. Тя и баба й често посещават измислен свят, наречен Миамас, а приказките, които този свят разказва, са истории, които помагат на Елса да приеме случващото се около нея. 
 
Миналия живот на бабата не е единственото, което внучето й не знае. Всъщност бабата е много болна и след смъртта й, Елса започва пътуване, което сама нарича „лов за съкровища“. Тя започва да намира и да доставя писма, на хора, баба й е обидила някак приживе. Пътуването й се превръща в повторно запознанство с баба й, със семейството й и с всички хора, които по някакъв начин участват в нейния живот. 
 
Истории. Това живее по страниците на „Баба праща поздрави и се извинява“. Историите на приказните създания, живеещи в измисления Миамас ,всъщност се оказват много повече от приказки за лека нощ. Героите от онзи свят влизат, излизат в света на Елса, стават нейни приятели, нейни врагове, съпътстват я по време на мисията й, намират си място в обкръжението й. Разкриват неподозирани страни на Баба, тези, за които Елса не е и мечтала и другите, които тя би намразила веднага.

Всъщност цялата книга прилича на порастване. Но не онова сърдитото, тийнейджърско порастване, за което е толкова модерно да се пише и чете. А за другото, осъзнатото, оставящото у теб това, което те прави личност и затвърждава житейските ти принципи. „Баба праща поздрави и се извинява“ е наистина топла и сърдечна, а лично за себе си ще призная, че няколко пъти си поплаках. И не винаги защото ми беше тъжно, а защото ми беше докосващо, и хубаво. Много харесах препратките към „Братята с лъвски сърца“ и книгите за Хари Потър, защото те са неотменима част от и от моето порастване.

Обичам тази книга заради споделените истории, вълшебното пътуване и най-вече, за топлата прегръдка, докоснала ме от страниците на книгата.
И съм адски щастлива, защото за малко нейната Баба бе и моя. Защото всеки има нужда от баба супергерой.


вторник, 20 октомври 2015 г.

Приятелю, Боб - „Уличният котарак Боб“, Джеймс Боуен



„В началото Бог създал човека, но виждайки го толкова слаб, му дал котката.“
Уорън Екщайн

Преди малко повече от година се докоснах до чудния Боб- прекрасен, риж котарак, който променя изцяло живота на собственика си. „Светът в очите на Боб“ е докосваща книга, която ме спечели за почитател на животното и след дълга пауза прочетох и първата книга за него- „Уличният котарак Боб“.

Книгата разказва за първата среща на Джеймс с котарака. След „Светът в очите на Боб“ очаквах, че ще се натъкна на ужасни разкази за миналото на младежа.Не сгреших.
Попаднал в омагьосания кръг на наркотиците, Джеймс едва оцелява, опитвайки се да спре да се друса, да си стъпи на краката и да започне на чисто. Срещата с котарака обаче започва да му навява други мисли, че трябва да опита да му помогне, а по-късно и да го направи свое семейство. Това решение е трудно, защото Джеймс е неуверен, наранен и отхвърлен от обществото. Изявява се като уличен музикант, но хората като него едва преживяват по улиците на Лондон. Връзката със семейството му в Австралия е прекъсната, а животът му предлага само динени кори. Грижата за друго същество, дори и само котка, му се струва немислима. Но Боб е неповторимо създание- той вдъхва увереност у младежа и нещата се получават.

Не е лесно да се разказва за тази книга. Случващото се в нея е красиво- две души се намират и стават семейство. Но четейки за всички пречки с които се сблъсква Джеймс, преди да започне да пише книгата си в по-късен етап, се изпълвам с огорчение. Успях да надникна в главата на мъжа, който пише, че вървейки по лондонските улици се чувства невидим. И, че само присъствието на котето му дава легитимност в обещството, представяйки го за живо, дишащо, човешко същество. Човек започва да се чувства по този начин, когато напълно се обезвери, изгуби сили и надежда в способностите си и точно това се е случило с Джеймс.
Мисля си и, че ако истината е толкова грозна и само Боб е можел да го спаси , то тяхното запознанство е било благословия.

Разбира се, не се случват само лоши неща. Боб спечелва симпатиите на повечето хора от обкръжението си. След като Джеймс започва работа като разпространител на „Биг Ишу“ (Big Issue) популярността на котето расте и полека-лека живота им започва да тече малко по-лесно. Няма да крия, че в книгата всичко изглежда, все едно котето спасява човека от мизерията, в която се намира. Но от прочетеното се уверявам, че просто Боб е една необикновена котка, която печели хора дори само с присъствието си.

„Уличният котарак Боб“ е обнадеждаваща, малко тъжна книга. Тъжна, защото показва докъде може да стигне някой, който е изгубил връзка със семейството си, със себе си. И изпълнена с надежда, защото понякога и най-неочакваните неща могат да ти дадат вяра и сила да се справиш с проблемите и да започнеш живота си наново.


четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Човекът с голямото сърце. „Човек на име Уве“, Фредрик Бакман




"Накъде беше тръгнал този свят, след като хората нито умееха да пишат, нито да сварят едно кафе?"


Събуждам се и първата ми мисъл е свързана с чаша топло, ароматно кафе. Прочетох „Човек на име Уве“ преди повече от седмица, но правилните думички за неговото ревю се крият или отвъд чашата кафе, или на белия лист, от който се страхувам винаги, когато започна ново ревю.

Началото е като есен – с намек за края на годината, а в книгата- с края на живота на Уве. Всъщност Уве на всяка страница е почти на крачка от смъртта. Очаква я така, както се очаква закъснял гост- с приготовления, с деликатност, с нетърпение. Сърцето му се е вкоравило от мъка по загубата на съпругата му. Най-добрия му приятел не му говори. А деца Уве няма. Смъртта за него е автобус към небесния дом, където ще бъде с жена си. Толкова простичко, толкова смазващо и обезкуражаващо.

Нищо подобно! Защото Уве е човек с принципи. Макар и търсейки смъртта, той продължава да помага на съседите, които търсят помощта му. Извършва патрула си всеки ден, като следва справедливостта, на която го е научил баща му. И полека-лека един разказвач рисува историята на един достоен мъж. Бях поразена от него- от всичко, на което той държи. От силата с която отстоява убежденията си. От, отново ще използвам тази дума, деликатността, с която се опитва да бъде и добър съпруг, съсед, човек.


„Човек на име Уве“ може преспокойно да бъде ужасно тъжен роман. Но не намерих отчаянието, присъщо на роман с такъв сюжет. Напротив, без черен хумор, без грозен сарказъм, това е една забавна, топла и чаровна книга. Смях се много на дрязгите на този мъж с околните, на чепатия му характер и на ситуациите в които попада без да ще. Не крия, че си поплаках много, защото в книгата имаше толкова моменти в които не си човек, ако не започнеш да цедиш гъбата. 

Именно затова толкова много харесах „Човек на име Уве“. Само творба с изключителна стойност може да забърка в съзнанието на четящия подобен емоционален коктейл, какъвто поднася този роман. Четейки го се чувствах жива, съпреживявах историята на този малко странен мъж, а думичките на Уве, толкова точно и остро подбрани, нито за миг не изневериха на очакванията ми. Не случайно всички, които посегнат към тази книга имат големи очаквания. И за тези, които не са я чели- книжни хора, струва си!



неделя, 4 октомври 2015 г.

Да се откриеш в „Хартиени градове“, Джон Грийн



Никога не бях мислил за нея като за обикновен човек. Това беше най-големият недостатък на представата ми за нея.“

„Хартиени градове“ е първия роман на Джон Грийн, който прочитам. Освен него, в блога ми може да се намери и ревю за сборник, в който той също взема участие с много приятен разказ - „Сняг вали“.

„Хартиен град“ е картографски термин. Когато картограф иска да защити труда си, той поставя на картата на местността си несъществуващ град, несъществуваща уличка или местност. Така ако картата му бъде копирана дословно, на новия екземпляр ще се появи и неговия измислен обект, а той ще може да претендира за авторско право.

„Хартиен град“ е град, който не съществува реално.

Куентин е влюбен в Марго откакто се помни. Тя е негова съседка и приятелка, поне докато гимназията не става пречка за това – тя се отделя в една група, а той- в съвсем друга. Приятелството им умира, но не точно, защото Куентин не спира да обича онази Марго, която вижда всеки ден в коридора. Авантюристичното момиче, което е готово да скочи в ново приключение за секунда, да изчезне за две и след няколко дни да се върне с шепа истории, от които да ти се завие свят.
Марго е пътешественичка, чергарка,  с душа на хипи, а Куентин, е сериозен, целеустремен, с планове за живота си и отлични оценки в училище. Нищо не би могло да стопи душевните километри между тях, докато една вечер момичето не почуква на прозореца му със странно искане: той да бъде неин придружител в нощ, пълна с премеждия.

Нощта е пълна с опасности, които могат да провалят живота на момчето, но в него се съживява нещо, много по-различно от тихата обсебеност от знаменитата Марго. В тази нощ тя придобива плът и кръв, говори с него така, както никога не го е правила и точно тук самата аз се почувствах отвратително.
Усетих как той започва не просто да се влюбва, а да отдава цялата си същност на тази авантюристка. Почувствах как всичко, за което някога е мечтал- тя, те, започва да става реално за него, но зад привидно милата история, заформяща се между тях предусетих, че всичко между тях ще придобие много по-различни измерения.

Мнозина ще гледат филма по книгата, затова няма да бъде голям спойлер, ако добавя, че Марго изчезва с куп въпроси след себе си. Ден след ден Куентин се уверява сам, че тя го чака, че копнее да бъде намерена и, че е оставила следи за него. И следи има, но какво ще намери той, ако ги последва – това е най-важния въпрос.

Прочитането на „Хартиени градове“ ми отне няколко часа, най-вече защото това не е особено интензивна книга. Огромна част от страниците й са посветени на себеоткриване, на търсене, по-скоро на психологическо, отколкото на физическо ниво. Куентин се опитва да мисли за Марго като за момичето, което обича, ала в търсенето й осъзнава, че всеки от познатите й има различна представа за нея, че всъщност това е човек с адски много и различни лица. Четейки книгата започнах да мисля, че може би момчето опознава и себе си, и нея, защото само така може да разгадае всички части от загадката, която представлява това момиче.

„Хартиени градове“ е роман за търсенето и намирането, но не онова търсене, с което вземаш карта и с молив отбелязваш важните места. Това е търсене в което се настройваш за вътрешната честота на човека, който трябва да намериш. Учиш се да виждаш, да мислиш, да го разбираш, да чувстваш като него. Разбираш какво е да си изгубен, намерен, да си никой и себе си, да си него и да си сам. И все пак... можем ли да намерим някой друг, ако действително не знаем ние къде сме? Мисля, че това е най-важния въпрос, чийто отговор се търси в този роман.



четвъртък, 1 октомври 2015 г.

„Кралица на кошмара“- Кендар Блейк


„Кралица на кошмара“ е продължението на „Анна в рокля от кръв“.

В ревюто си за „Анна..“ я свързах тясно със сериал, в който главните герои правят това, което прави и Кас Локууд - изпраща паранормални създания там, където им е мястото. Края на книгата остави много въпроси у мен, някои от които свързани със странното занимание на Кас, а и на баща му преди него.

Добре дошли на всички, които се интересуват от Кас, Томас и Кармел, след като Анна потъна незнайно къде, водейки чудовищния обиаман със себе си. Кас се занимава с нещо, което мога да нарека само „семейния бизнес“ (феновете на „Свръхестествено“ ще ме разберат), а приятелите му опитват да му помогнат. Или да си намерят белята, зависи от гледната точка. 

Но това, което наистина интересува момчето, е къде е Анна и какво всъщност се е случило с нея. Истината обаче е толкова ужасна, че всеки, към когото се обърне за помощ, отвръща с отказ. 

Вуду магьосници, магически напеви, призоваване на дух, таен орден и съревнование, което може да завърши само с нечия смърт- това е едно кратко описание на „Кралица на кошмара“. Появяват се нови лица, които да осветлят случващото се и да заемат позициите, необходими на тази история, за да се превърне в нещо повече от призрачен разказ.

Признавам си обаче, че „Кралица на кошмара“ не ме впечатли толкова, колкото своята предшественичка. Причината – отдалечаването от градчето, в което се случва всичко. Цялото пътешествие насам-натам ми дойде твърде много. Очаквах, че всичко ще се развие по доста по-различен начин, а залитанията ала Дан Браун ми дойдоха клиширани.

Въпреки мнението на мнозина читатели на тази книга обаче, аз харесах края й. Мисля, че успях да погледна на него през очите на Кас и да разбера защо той избира подобен изход за всичко случващо се. 

Книгата е прилична, на места добра и мисля, че може да се сметне за свястно продължение на „Анна в рокля от кръв“, но в никакъв случай за равна на нея. Четейки я не усетих приятната, леко плашеща тръпка, която се появи при първата книга. А именно тя ми достави такова удоволствие при четенето й.


неделя, 20 септември 2015 г.

За прошката в „Дневникът на Мая“ от Исабел Алиенде


 

Докато стоях под земята като семенце или грудка, една друга Мая Видал напираше да поникне, оформиха ми се фини влакънца, които затърсиха влага, сетне коренчета като пръсти, жадни за храна, и накрая едно жилаво стебло и листа, устремени към светлината.“ 

„Дневникът на Мая“ е книга за прошката, за болката от порастването, за онези загуби, които безвъзвратно ни нараняват, превръщайки ни в хората, които сме. Четенето боли, както болят раните от падане от колело. И раните заздравяват само с още четене и още страници, просто за да съм сигурна, че всичко ще се подреди...

Мая е момиче, което бяга. Мести се на остров Чилое в търсене на убежище, но и на самата себе си. Тя е объркана и в тетрадката си записва всичко, което й се случва на острова. И не само – Мая е забъркала такива каши, че скоро дневникът й започва да води свой живот. В първо лице единствено число момичето разказва историята на баба си, запознанството с дядо си, неговата смърт, която я белязва, а след това и пропадането й в бездната на Лас Вегас. 

Снимката е взета от
http://travel.allwomenstalk.com
/brilliant-things-to-do-in-chile/4/
Преживелиците на Мая и близките й се редуват с описание на дните й на острова. Макар и с чилийски корени, тази култура е чужда на Мая и на острова я наричат „грингита“. Екзотичното ежедневие беше интересно й на мен, като най-голямо впечатление ми направи техния начин за разплащане - „минга“-  

„Това е свещения закон на взаимността- днес на теб, утре на мен“.

Животът в Чилое променя Мая- това си личи в нейния дневник. Лека-полека сърдитото, изплашено момиче отстъпва място на млада жена, която започва да се бори за себе си, за правото си за съществуване, за вътрешната си чистота, против себе си и навиците си, дори.
Виното не се крие, въпреки че тя е алкохоличка, а факта, че най-възрастната старица на острова отглежда трева, която продават извън острова й се струва леко невероятен.

„Дневникът на Мая“ е книга за изкуплението, за пътя, който трябва да се извърви, за да получи един човек прошка от самия себе си, да се приеме и обикне въпреки счупените си очаквания и надежди.

Това е книга и за белезите, които няма да зараснат никога и ще припомнят за много по-ужасни неща от падане от колело и разбито сърце. За призраци на мъртви роднини, които спасяват живота ти. 

"Дневникът на Мая" е удивителна заради посланието си, носи страхотен заряд и много надежда, че каквото и да се случва, каквото и да ти поднесе живота, винаги има начин да се справиш с него, ако се бориш и вярваш в хората, които те обичат.
 


 

събота, 12 септември 2015 г.

Призраци, кръв и малко любов в „Анна в рокля от кръв“ на Кендар Блейк



Не се страхувай, Кас. Но и не вярвай, че всичко, което го има в тъмното, го има и на светло. Не е така.“


„Анна в рокля от кръв“ си звучи като име на градска легенда. От онези, заради които не можеш да спиш. От онези, които те карат да настръхнеш, когато минеш покрай запустяла къща в малко градче, а в главата ти шепнат две гласчета- едното да тичаш, а другото- да метнеш камък по прашните, мръсни прозорци.
Да подразниш призрака вътре.
Все пак призраци не съществуват... нали?

„Анна в рокля от кръв“ е ужасна и тъжна история. Досега не бях чела подобна призрачна история. Донякъде съм колекционер на истории, помня призрачните, защото винаги съм възприемала призраците като връзката между нашия и отвъдния свят. Техните истории винаги ми носят по-голям заряд, още част от мен преглъща написаната болка на героите и ... ги освобождава, и тях, и мен.

Кас е ловец на призраци. Почти бях на трета страница, когато си представих любимите ми Сам и Дийн от „Свръхестествено“ в първите 1-2 сезона, преди тотално да скапят сериала. Ето тази, хлапашката, опасната тръпка ме полази, като да гледам преследването на поредното чудовище. Но ако Сам и Дийн имат само себе си, то Кас се мести от град на град с майка си и с вещерската им сиамска котка, Тибалт. Това беше едно от най-чаровните неща в книгата: Кас има семейство. Вярно, разбито от загубата на татко му, но все пак, семейство, което го подкрепя.

Но това не е всичко. Кас преследва нещо. Някой. Преследва призрак, но това е истинска тайна, тайна, която само той знае и само той се опитва да разгадае. И докато го прави, пътувайки с майка си и котката им, той убива призраци. За него убиването на нещо неживо не е убийство. В него остава вярата, че всъщност прави нещо добро за жалките остатъци от душа, останали в привиденията. 

Всичко върви по кръв и разтваряне във въздуха, поне до появата на Анна в рокля от кръв, позната още като Анна Корлов- призрак на момиче, убито, отивайки на бала си. Задачата по убийството , моя грешка, освобождението й е привидно лесна.
Но може би не Анна е тази, която представлява заплаха всъщност...

„Анна в рокля от кръв“ е интересна книга. Когато стигнах до средата й, бях сигурна, че няма да заспя, ако не я дочета до края. Хареса ми как е използвано клишето „момче среща момиче...“, но по необичаен начин. И ако част от историята на Кас и Анна ми бе предвидима, защото все пак влиза в някакъв познат шаблон, то за останалото ми беше много приятно да се заблудя веднъж-дваж. 

Срещнах персонажи, за чиито роли имах представа – известното момиче, задръстения приятел, по-възрастния съветник. Хареса ми цялата мешаница, четох, че можело да направят филм по книгата. Стискам палци, би ми харесало да го гледам.

В goodreads дадох три звездички на книгата. Определено ще прочета и „Кралица на кошмара“, защото края на „Анна...“ е отворен и предполага много въпроси, а анотацията на следващата част- може би техните отговори.

неделя, 6 септември 2015 г.

Алена кралица върху Сребърно поле - „Алена кралица“, Виктория Айвярд

                                                           
  
                        "Всеки може да предаде всеки"
 
„Алена кралица“ спечели вниманието ми още от публикуването си. С красива, елегантна корица и обещание за интересен сюжет, още първото й ревю ме убеди, че тази книга ще ми хареса. Когато снощи затворих и последната й страница, а няколко часа по-късно се събудих, осъзнавайки, че все още сънувам части от книгата разбрах, че не съм сгрешила нито за миг в преценката си.

Обичам приказките. „Алена кралица“ на първо място е приказка, история. История за неравенство, потисничество, за хора със специални дарби и сребърна кръв.

Мер е Червена- момиче, чиято кръв е обикновена, човешка и с червен цвят. По подразбиране е бедна, обикновена и живее жалък и окаян живот, подобно на всички Червени. Това е така, защото в нейния свят има господстващи същества, тези със сребърна кръв, надарените с умения, за които Мер може само да мечтае. Като Червена е обгръжена от опасности- да бъде уловена, опитвайки се да отмъкне нечия кесия, да бъде изпратена във войската, да предизвика случайно гнева на някой Сребърен...

А те са жестоки, капризни и опасни. И една случайна среща я отвежда в техния свят, където тя, с Червената си кръв, трябва да оцелее, играейки по техните Сребърни правила. Да бъдеш Мер Бароу означава да си пешка на дъска, осеяна с офицери, желаещи смъртта ти. Мер е изключение, чудо, заплаха. И все пак е потенциална царица върху шахматната дъска.
На новото си място Мер може да види случващото се от нов,непознат ъгъл. Сребърните, за които тя е мислила, че са недосегаеми, изпитват съвсем човешки чувства. Някои от тях дори стават нейни приятели. Привидно силни, могъщи, те живеят в общество, разкъсващо се от подозрения, интриги и борби за надмощие.
Хареса ми нейната промяна, как от дрипаво същество с крадливи ръце и трепкащо сърчице се превръща в силно, устремено, опасно момиче, готово да отмъщава, да напада, да убива.Да спасява.

Четейки „Алена кралица“я  свързах с „Изборът“ на Кийра Кас, с „Игрите на глада“ на Сюзан Колинс и неизбежно със „Стоманено сърце“ на Брандън Сандерсън. Хора със специални умения, бунт, момиче, което се учи на дворцови обноски, принц. Потисничество, безумен разкош и промяна в лицето на героиня в привидно безнадеждна ситуация.

От goodreads научих, че книгата е част от трилогия. Не зная кога ще се пoяви у нас втората книга, Glass Sword, но мисля, че ще ми хареса толкова, колкото „Алена кралица“.

сряда, 2 септември 2015 г.

Среднощна среща с "Принцът на мъглата" от Карлос Руис Сафон


Прочетените през нощта книги са по-вълшебни от тези, чийто страници галим през деня. Тръпката от развитието на сюжета е невероятна - искаме още, още, още, докато и последната страница се затвори. Спокойно мога да заявя, че Сафон ми дава винаги това, което търся в една книга, затова и всяка негова творба се чете посреднощ. Може би тогава неговите образи и моето съзнание се преплитат в най-дълбока прегръдка.

„Принцът на мъглата“ е един от първите романи на Сафон. Бих го определила по-скоро като тийнейджърски роман, защото му липсва дълбочината, присъща на барселонската тетралогия, "Гробището на забравените книги". Той сам заявява принадлежността на романа си във въведението- както между впрочем прави и в другите си тийн романи- „Марина“, „Среднощният дворец“ и „Септемврийски светлини“.

Ако трябва да избера две думи, с които да опиша цялата книга, то те ще бъдат „неизплатен дълг“. Безпаричието принуждава петчленно семейство да потърси ново място за живот в прокълнат дом. Говори се, че там младо семейство е изгубило едничкото си дете и, нощ след нощ, в светлината на наученото, главните герои откриват, че прокобата не е отминала, напротив, дебне в опит да прибере още жертви. Местещи се статуи, черно-бели филми, морски приключения... 

И Принцът на мъглата.

Кой е Принцът на мъглата?
Винаги има един лош герой. Дали е Корели, дали е просто сянка,злото дебне зад ъгъла в опит да нарани добрия главен герой. Принцът на мъглата е зловещо създание, митично същество, подобно на демон, готов да търгува с човешки души. Колебая се как да нарека Принца, освен като „търговец на души“- той предлага изпълнение на едно желание, като след това иска от нещастника, използвал услугите му, нещо ужасно. Толкова ужасно, че никога да не намери мир в себе си заради извършената постъпка.

Може би защото всяко желание има цена и отново, защото трябва да внимаваме какво си пожелаваме.

„Принцът на мъглата“ е прекрасна книга. Прекарах няколко много приятни часа с нея. Не бих си и помислила да я сравня с тетралогията на Сафон, тя е по-скоро чернова за написването й. Има простичко обяснение за всяка чудатост в тази книга и то е „магия“. Може би Карлос Руис Сафон е острел перото си, пишейки я, учел се е как да бъде вълшебен, как думите му да пленяват сърца. Хареса ми, ала не я обикнах. И все пак, може би ще я прочета отново някога.

неделя, 16 август 2015 г.

Запознай се с Холи Голайтли - "Закуска в "Тифани", Труман Капоти


Неделя е и сред солените кексчета и палачинките с ягодово сладко, се появи „Закуска в Тифани“ - роман, който отдавна стоеше в таблета ми в очакване да бъде прочетен.
Спомням си, че съм гледала откъси от филма в друг, автобиографичен филм за Одри Хепбърн, изиграла главната героиня в романа , Холи Голайтли. Помня, че бях очарована от образа на Холи, от тъмните й очила, начина по който пушеше, от грацията й. За малко си пожелах да съм като нея, така безметежна и дръзка.

Холи Голайтли. Едва ли има четящ човек, който никога не е чувал това име. Труман Капоти е написал роман за момиче като никое друго. Тя е като вятър, като вода в шепите, невъзможна за задържане, за описване, пълна откачалка, някаква стихия, за която все още не е измислено име, освен нейното собствено.
Холи е безгрижна и млада и все пак, дяволски зряла в определени моменти. Като голямо момиче лично аз мога да я определя като чиста глупачка, ала коя съм аз да я съдя?

Холи е скелетът на историята. Всичко се върти около нея- обожателите й, враговете й, а историите й са по-абсурдни от каквото и да било, случвало се някога. И все пак е страшно чаровна.

Млад писател се запознава с момиче. Странно, интересно, много привлекателно, по някакъв детски, елегантен, женствен начин. Познанството им започва, когато тя нахлува в апартамента му с молба да се покрие за малко от един от безбройните си обожатели, който е попрекалил с алкохола и започва да става досаден. Но писателят няма нищо против присъствието й – Холи е необикновена личност, която с лекота започва да разказва за себе си и за живота, който води. В последствие той, нека го нарека Фред, подобно на Холи, става част от живота й. Или поне започва да взема някакво участие в него, точно толкова, колкото тя прецени.

Бих нарекла Холи „светлина“, „слънце“, ала тя има тайни. Нищо около нея не е истинско, поне в очите ми, в този момент. Тя е импулсивна, блестяща, подобно на камък, който току-що е разбрал, че е диамант и, че мисията му е да бъде безценен. И все пак- камък... Мисля си, че тя е бездушна и не обича истински никого. Или, че обича всички. Или, че всъщност е Холи Ничия, защото е поравно с всички и напълно с никого.
Историята е Холи. И Холи е просто загадка. Всеки прочетен миг за нея ме кара да се съмнявам в истинността й, както и в собствената ми истинност. Тя е пулсираща звезда, копнееща да изгрее на всички небосводи, над всички хора. И в крайна сметка може би го прави.
Все пак това е тя, Холи Голайтли.
Не чете тъжни писма без червило.
Предпочита бренди пред мариуана.
И може би истински принадлежи само на един полуизгубен котарак.
Запознайте се с нея.

събота, 8 август 2015 г.

„Сняг вали“- Морийн Джонсън, Джон Грийн и Лоръл Миракъл


"– Но... Коледа отмина.
– О, не, Коледа никога не свършва, освен ако човек не го пожелае. – Тя се
облегна на барплота и подпря брадичка на дланта си. – Коледа е състояние на
духа."

Навън няма и намек за сняг, ала аз дочетох „Сняг вали“ едва сега.
Започнах я през зимата. Първата ни среща бе в книжарница, в която търсех друга книга, но корицата ми хареса. Това е първата книга от Джон Грийн с която се захващам (ок, в написването участват и две дами) и очаквах наистина много. Защо ли? Защото за Грийн бях сигурна само едно- знае как да топли сърца.

Книгата всъщност е сборник от три разказа . Всеки автор е втъкал Коледа в произведението си, за да го направи по-вълшебно. Ненапразно оригиналното заглавие на книгата е "Let it snow", като името на коледната песничка. 

Най-много харесах първия разказ, този на Морийн Джонсън, озаглавен „Историята на Джубили“. Всъщност харесах всички разкази и знам каква точно е причината- те са сладникави. Сладки като сладкиш с череши, като топла чаша чай в мразовита нощ.
Няма да ви харесат, ако търсите дълбочина.  Написани са за хора, които вярват, че Коледа е тяхното чудо. Или просто за хора, които обичат да драматизират това или онова...

Всичко е наред, ако се намерите там, сред страниците, в лицето на някой от героите от трите повести. Ще си спомните за всички терзания, които сте имали на шестнайсет. Или още имате. Очакват ви снежна буря, закъсал влак, мажоретки, картофки и кафе. Обещавам, че накрая всичко ще свърши добре- и за вас, и за тях. Все пак на Коледа стават чудеса, нали?

Все още не съм сигурна защо прекъснах за цели шест месеца прочита на тази книга. Имах един момент в разказа на Джон Грийн, когато нещо ми прищрака и край, отказах. Реших, че не мога да продължа, докато не се настроя за това. И когато отново отворих книгата, всичко си беше там, героите, снегът, счупената кола, застинали в студа, чакащи ме да продължа да чета за приключенията им. Признавам си, че това беше предсказуем разказ. Ала ме изпълни с толкова усмивки, че не усетих кога е минало полунощ и съм започнала третата част- тази на Лорън Миракъл, наречена „Светецът-покровител на прасетата“.

Хареса ми. И имах нужда от нея. Сега, като се позамисля, бих я прочела отново. Сигурно и аз съм започнала да вярвам в магията на падащия сняг....

неделя, 19 юли 2015 г.

„Училище за вкусове и аромати“, Ерика Бауърмайстър - Вкусни истории в една вълшебна кухня

"Перестите венчелистчета на рачешките дробове се разтвориха между пръстите на Клер и изтекоха със студентата вода. Докато стоеше при умивалника, тялото й трепереше - и това беше в разрез с всичко, което смяташе за себе си - и беше дълбоко развълнувано. Беше като да скачаш от висок трамплин над басейн, когато си мислел, че не можеш да го направиш, да удряш студената вода и да я усещаш как се разлетява по горещата ти кожа. Клер, служителката в банка, Клер, майката, никога не би убила рак. Но от друга страна, помисли си, напоследък тя беше доста неща, които не разпознаваше."


Мисля, че всичко започна преди няколко дни, когато си припомних един прекрасен, много вкусен и вдъхновяващ филм- „Джули и Джулия“ и ми се прииска да сготвя нещо необикновено. Още няколко филма от този характер и бях безнадеждно изгубена, търсех какво ли не, включващо в сюжета си храна, храна, храна и най-вече, нейното приготвяне и накрая на цялото това гладно лутане, попаднах на книга, която да ме засити... поне за кратко - „Училище за вкусове и аромати“.


Попадала съм на тази книга, но явно не й е било времето тогава. Започнах я с идеята, че пристъпвам към приятно, леко четиво и точно това се случи.
Първо, това е любовен роман. Любовен, чувствен, хранителен, не е ли толкова тясна връзката на любовта с храната? И Ерика Бауърмайстър заразява читателя с подобни мисли, разказвайки страница след страница за объркания живот на новия курс от ученици, които посещават Лилиан и се учат да готвят.
А те са наистина объркани хора. Сред вкусовете и ароматите, в които е потопена вълшебната кухня на Лилиан, се разкриват моменти от животите на учениците й, потъват в тенджерите, орисани да се преродят в поредната безценна порция храна, която да успокои душите им, да даде сили на телата им, да ги утеши. Историите им са до една познати- за любов и раздяла, за смърт и предателство, за горчилка, заместила сладката влюбеност...

Но може би най-интересна от всички е самата Лилиан, която вярва, че всеки човек може да бъде пробуден, ако му бъде поднесено подходящото ястие. Книгата започва именно с нейната история, но до самия край, тя си остава мистериозна, впечатляваща и чаровна, подобна на тайна рецепта на любим десерт.

„Учениците на Лилиан идваха с най-различни подбуди, някои привлечени от копнежа, още несбъднат, да чуят прошепнати кулинарни комплименти, други да намерят готвач, а не да станат готвачи“.

След всяко сготвено ястие учениците се сближават. Лилиан и преди е наблюдавала това- тя има дарбата да събира хора. Месеците се нижат и накрая, като обединение на зимата с пролетта, Лилиан посреща за последно своите ученици, които вече са различни хора, стъпили са на земята толкова здраво, колкото сами са си позволили и са започнали не само да готвят, а и да омагьосват с храната си.. Също като нея самата.


Отне ми един следобед, за да се влюбя в тази книга. Осъзнавам, че чисто литературно, тя е просто един приятен, симпатичен разказ за хора, преживяли много, които се срещат някъде и готвят.И все пак, разказ, написан на изключително красив, достъпен, топъл и човешки език. Храната и книгите за храна, носят наслада. Понякога само това е нужно.

неделя, 21 юни 2015 г.

Смъртоносната „Кутия за птици“ на Джош Малерман



Усещаш и мириса. Смърт. Умиране. Разпад. Небето се срива, небето умира, небето е мъртво“.


Последните думи на „Кутия за птици“ бяха като начало на бъдещ филм на ужасите. Не зная дали тази книга ще има продължение, знам само, че ако има, то то ще бъде кърваво, завладяващо и мрачно, подобно на нея самата... но умножено по две.

Кутия за птици“ няма нужда от представяне. В това ревю няма да говоря толкова за нея самата, колкото  за мен по време на прочита й. Защото в крайна сметка, ценното на една книга е това, което тя оставя у читателя си.

Започнах я плахо, но и с надежда, че ще бъде добро четиво. Не обичам да чета хитови заглавия, защото се изпълвам с какви ли не очаквания, а като някой, който обича хубавата литература, очаквам съкровища на всеки ъгъл. Първото, което разбрах е,че с „Кутията“ трябва да съм търпелива. Защото е особена. Бях объркана. „Времева въртележка“- така мислех да озаглавя ревюто си, защото именно в нещо подобно попаднах, навлизайки в прочита. Ретроспекцията е похват, който обичам, Малерман много си е играл с него.
Назад, напред, среда, времето няма значение, когато сме негови затворници. Или затворници на себе си?

Група хора живеят в къща. Наред с ежедневните неща, те правят и друго- крият се от непознат враг. Всеки, който погледне навън, полудява. Някакви същества скитат, като за тях никой не знае нищо- само, че след като ги видиш, ще умреш по невероятно мъчителен начин. Затова вариантите са два: живееш, макар и като затворник, с превръзка на очите. Или излизаш навън... и умираш. С широко отворени очи.

Аз съм от хората, които се влияят от климатичните промени. Липсата на слънчева светлина ме довежда до меланхолия. Не мисля, че бих издържала на липсата на каквато и да било светлина от външния свят. За съществуването на оцелелите- и вътре в къщата, и навън, не помагат и медиите. С отнемането на най-първичното, зрението, се спира абсолютно всичко. Метафорично медиите „губят очите си“. Липсата на информация е второто нещо, освен бродещите същества навън, което става причина за масовите убийства и самоубийства.

Насечено. На места- разкази, на други- думи като изстрели. Някъде четох сравнение с Кинг, има го, в лудостта, има го като сянка, но по-скоро е търсен ефект. Светът на „Кутия за книги“ е свят,в който е невъзможно да се оцелее. Страшен, мрачен, със стиснати от страх очи, с косъмчета, настръхнали от срещата със смъртта. 
 
Книгата не е перфектна, обаче. Малъри, главната героиня, е единствената, която читателя може да опознае. Останалите герои са само нейни придружители в къщата, нейни спасители. Хареса ми присъствието на Гари, неговата намеса в живота на съквартирантите. Много съм любопитна за неговата история, тя би обогатила книгата. Има и други детайли, върху които не искам да се спирам, за да не издавам части от сюжета, но през моя поглед, тази книга не е шедьовър. Тя е като почти готов шедьовър, който не си е получил подправките, не е допечен или е сервиран по неподходящ начин. Получих своята история, но тя можеше да ми донесе повече удоволствие, ако бе по-подробна.
И краят. Не беше разочарование. Опитвам се да гледам на него, като на обещание за нещо още по-кърваво, за по-добра, по-дълбока история. И определено очаквам много отговори.


петък, 22 май 2015 г.

"Домашни правила", Джоди Пико - Една необходима книга


"Веднъж Джейкъб ми каза, че може да чуе кога растенията умират.
- Крещят- обясни той.
Тогава си помислих, че е абсурдно, преди да поговоря за това с доктор Мурано. Децата с Аспергер, каза ми тя, притежават сетива, каквито не можем дори да си представим Ние оставяме извън филтъра звуци и гледки, които обстрелват като топ техния мозък, поради което понякога изглежда, че са се затворили в свой собствен малък свят. Но не е така. Те са в нашия свят, така го обясни тя, само че участват в него много повече, отколкото ще бъдем ние някога"


Сещате ли се за последният път в който сте останали неразбрани поради някакво недоразумение, погрешно разчетен жест, накриво казана дума? Усещането след това е неприятно, иска ни се да поправим стореното и да докажем, че всъщност сме сериозни, благополучни хора, на които може да се разчита. Нали?

Джейк е момче, което има синдром на Аспергер. След търсене в гугъл, открих сбитичко и безчувствено описание на това увреждане- 

Аутизъм/Синдром на Аспергер е разстройство на развитието, което продължава през целия живот и засяга начина, по който човек комуникира и се отнася с другите около него. Децата и възрастните с Аутизъм/Синдром на Аспергер имат трудности в ежедневното социално взаимодействие. Тяхната способност да създават приятелства е ограничена поради тяхната ограничена способност да разбират емоциите на другите хора.“ (http://bg.ettad.eu/disabilities/autistic-spectrum-disorders).  

Макар че на мен самата не ми беше нужно- книгата е изтъкана от всички тези задънени ситуации, които можете да си представите, четейки описанието на това състояние. И аз, по време на прочита му, бях готова да дам няколко примера, осъзнавайки, че ако за мен те са само примери, за реални хора навън, те са ежедневие.

Малко и за сюжета. Джейк е аспи, така се наричат хората, засегнати от този синдром, което предразполага, че включването в неговия свят, ще бъде нещо необикновено, изпълнено с множество перипетии. Той е особен във всеки смисъл, ако бъде съден като човек без никакви разстройства. Ала някъде в него се крие хлапе, което просто иска да бъде харесано и одобрено- както всеки от нас някога е бил. Манията, присъща за аспитата, не е подминала и него, като последното му занимание е да разгадава престъпления, вдъхновен от любимото си предаване. И ако засега всичко звучи добре, за семейството му нещата стоят по друг начин- майка му се трепе от работа, а брат му има приблизително ограничен социален живот. Самия Джейк е в капана на опитите си да се приспособи и неспособността да го направи. И някъде там, в цялата тази каша, се случва и престъпление, което сочи, че Джейк може би не само обича да разрешава престъпления, а и.... да ги създава.

"Домашни правила“ е трудна книга. Не трудна за четене, защото съдържа в себе си страшно много термини, информация за специфичното заболяване, както и за криминалистиката, а трудна и тежка с посланието си. Послание, което през страниците си удря точно в най-болезненото, в сърцето и безмълвно си прави дупка в теб. Мисля, че прескачах абзаци, защото имаше моменти, в които не можех да се позволя да се подложа на още и още от пороя думи, поставящи ме на мястото на Джейк. В книгата има няколко разказвачи, като всеки от тях говори в първо лице, единствено число- перфектната формула да надникнеш в нечия глава. И след всяка глава пъзелът на книгата се размества все повече и повече, за да се пренареди наново накрая, в изображение на нещо невиждано, нещо толкова логично, хладно и премерено, че за миг... настръхваш.

Четенето на „Домашни правила“ не е задължителното приятно занимание, което да отвлече вниманието от ежедневните проблеми. То е шамарът, който да покаже, че да, има хора, които са различни по някакъв признак и те няма как да бъдат приобщени толкова лесно, защото това, което ги прави различни им дава някаква специалност, която може би още не можем да оценим.Че не всеки може да се постави на нашето място, да мисли като нас, да бъде като нас. Но ако ние можем да си представим, че сме на негово място.. какво ли бихме сторили тогава?