събота, 27 декември 2014 г.

Тихото съвършенство на „Жената жерав“ от Патрик Нес



„- Аз не ти вярвам, господарке - казва вулканът, а зелените му очи святкат от зла радост, която
обърква господарката. - Смисълът на вулкана е гневът – продължава той. - Вулкан в покой е просто планина, не е ли така? Да укротиш вулкан означава да го убиеш.
- Вулканът живее, за да умре – това е целта на съществуването му – казва тя. - Нима и ти не се стремиш към същото?
- Вулканът живее, за да умре, господарке – отвръща вулканът, но да умре възможно най-гневен.
- Ти не ми се струваш гневен – казва господарката. - Усмихваш се. Шегуваш се. Зад думите ти има лъст, флирт. Срещала съм и двете по света.
- Зад думите ми има радост, господарке. Гневна радост.
- Подобна радост възможна ли е?
- Ние до един от нея сме родени. От нея блика огнената магма на света. Тя кара вулкана да пее.
- Така ли наричаш разрухата, която сееш? Песен?
- Да, господарке. Песен, която никога не лъже.“

Понякога, съвсем случайно, чувам песен, която болезнено ми напомня на прочетена книга. Преди малко повече от ден, пътувайки, песента на Linkin Park, Drawbar, идеално се вписа като усещане в това, което чувствах към „Жената жерав“ на Нес. Беше като... среща. Тази книга все още простираше магията си из вените ми, когато мелодията, която бях чувала може би десетки пъти, се насложи с перфектната си простота върху сюжета на романа. Дори в момента я слушам, опитвайки се да събера мислите си, да извадя емоциите навън и да се опитам да предам на виртуалния си лист всичко, което Патрик Нес ми даде чрез книгата си.

Книгата започва с привкус на тъга, на тъга по нещо отдавна изгубено, на нещо, което може би някога ще бъде намерено, ала е твърде неясно. Сънливостта на Джордж, главния герой, е осезаема така, че самата аз се прозявам леко. Но не от скука. Животът му е просто живот- той е тих, скромен, изключително мил и нежен мъж. И именно това е основния му проблем, поне според него. Нощта му е прорязана от писъка на прекрасно същество, бял жерав, който току е паднал в задния му двор. От крилото на птицата стърчи страховита, грозна стрела. Джордж е отчаян, тъй несигурен, заради всичките си разочарования, че дори не осъзнава как точно успява да спаси птицата. Ала го прави. И на следващия ден се запознава с най-невероятната жена на света, Кумико, която го повежда към истинския  му живот.

Кумико е тайнствена. Тя е красива, мистериозна, тя е необикновена, творец, ексцентричка, която с лекота потапя всеки под омаята си. С направата на 32 плочки, тя започва да разказва на Джордж историята, която ги свързва, него и нея, в неделима връзка, дала началото на отношенията им, а и на първата им среща. Но това не е само тяхната история, това е история за сътворение, за разруха, за болка, за любов.
Но най-вече за прошка.
Жената жерав“ е любовен роман. Не от онези, които те карат да хихикаш като ученичка, а от другите, които те удрят през коляното, режат сърцето ти, пронизват те и ти напомнят какво всъщност винаги си искал да намериш. Същевременно е и приказка, в основата на романа лежи японската легенда за жената жерав, тук е мястото да кажа, че много ми харесва начина по който Артлайн Студиос са решили да отделят легендата от историята, за да се претопи по-късно тя в сюжета на книгата и да умножи силата на случващото се в историята.

Затворих кориците на тази книга преди малко повече от ден. И отново преди ден пожелах да я прочета наново, защото усещането, което остави в мен, бе горчиво-сладко, като болка, която искаш да изпитваш отново и отново, защото преживяването й те кара да се чувстваш повече човек.

четвъртък, 4 декември 2014 г.

Фор, безстрашният, свободният - „Фор“, Вероника Рот

„Истината е, че искам моят избор да прониже с нож сърцето на баща ми, да му донесе толкова болка, смущение и разочарование, колкото изобщо е възможно.
Имах само един избор, който може да постигне това.
Поглеждам към него и той ми кимва, режа дълбоко собствената си длан, толкова дълбоко, че очите ми се насълзяват от болката. Прогонвам сълзите с мигане и свивам ръката си в юмрук, за да позволя на кръвта да се събере. Очите му са като моите – същото тъмносиньо, което на тази светлина изглежда като черно, просто кухина в черепа му. Гърбът ми пулсира и щипе, ризата драска разранената ми кожа, кожата, по която той дълбае със своя колан.
Разтварям ръката си над тлеещите въглени. Имам чувството, че горят в стомаха ми, че ме изпълват догоре с огън и пушек.
Аз съм свободен.“

Току-що затворих „Фор“, облякох черния си суичър, направих си кафе в черната ми чаша и възможно е, отново под въздействието на книгата, се опитвам да си подредя мислите.

Тъжно ми е. На първо място усещам страхотна тъга, защото вече познавам Фор, известен вече като Тобиас в трилогията „Дивергенти“, макар и като по-различен герой и все пак- толкова наранен и пречупен . Скоро попаднах на класация на най-добрите гаджета в YA литературата (линк!)  и Тобиас фигурираше в нея като № 5, определено добра позиция. Но тук няма да се говори за секси Тео Джеймс, който изигра Фор в „Дивергенти“, а за героя, който е Фор, преди да стане Фор. Когато е просто Тобиас, Дървения, Трансфера.

Тобиас е великолепен. Винаги съм имала слабост към силни и мълчаливи момчета, но Тобиас е нещо специално. Мисля, че нещо в него някога е било пречупено, дали заради побоищата, които баща му му налага или заради отсъствието на майка му. Фактор за мен е и принадлежността му към Аскетите- най-покорната, тиха и услужлива каста, населяваща Чикаго в първата книга от трилогията на Вероника Рот. Но това, което го прави различен, не е тормозът, който му е налаган, а волята да го избегне. Силата, която показва, за да избяга- дали от страх, дали от нещо друго, Тобиас прави своите нови крачки, избирайки да бъде безстрашен. Да бъде Фор.

Той израства. Книгата е наистина кратка, някакви си 120 страници, но и не мисля, че е нужно повече, за да се проследи промяната му. Започва се със страх, с мълчание, с обмисляне на всяка дума. Момчето  се страхува и това натегва. Може би знанието ми за всичко, случващо се в останалите книги, ме карат да се чувствам така. Може би и това, че в третата книга има цели глави от името на Фор и, че някъде дълбоко в мен, части от прочетеното се съживяват, свързвайки уплашеното момче с несравнимия войн на Безстрашните. Невъзможно сравнение. Болезнено. И толкова... истинско и вярно.
Четейки си мисля, че сигурно никога не съм виждала нещата през очите на Фор истински, защото в книгата се появяват някои изненадващи за мен неща. А това е допълнителен бонус.

Объркване. Може би това е второто чувство, появило се след тъгата. Объркване, защото всичко, което прочитам, е толкова подходящо за Фор, че се чудя защо не съм го знаела. Объркване и защото, прочитайки всичко, мисля за него като за реална личност, а не просто като за литературен герой.

И може би неразбиране. Сигурно защото една част от мен намира написаното за болезнено, но красиво, а друга - за истински ад. Мисля си колко специално е било всичко през очите на Тобиас и как във всяка книга настъпваха какви ли не обрати, за да се стигне до краят на трилогията, край, който яростно отричам и откровено не харесвам.
Ярост. Защото не бих искала всичко да започва и да свършва така. Разбирам, че позицията ми е субективна и, че не може всичко винаги да приключва щастливо.

Всъщност, именно "Фор" доказва, че Трис  e по-силната личност от тях двамата. Тя сама взема решенията си, Тобиас непрекъснато бива или използван от някой друг, или е заплашен от нещо, или е твърде уязвим. Мисля, че Трис е единственото хубаво нещо в живота му, освен приятелите му, разбира се и именно в това се корени цялата му трагедия.

Книгата съдържа четири части, както и три  кратки глави, свързани с интересни моменти  между Фор и Трис от първата книга. Според мен това е книга, насочена само и единствено към феновете на „Дивергенти“- не е написана, за да бъде разбирана от някой, който не е чел дори първата книга. В такъв случай разказът би му бил непълен. Подозирам, че частите са толкова именно заради името на героя.

Това е книга, която остави смесени чувства у мен. Донякъде положителни, защото дава достатъчно яснота върху вече изминалите събития, описани в предните и три книги и защото обединява в себе си няколко истории, които не само разказват повече за живота в любимата ми каста, тази на Безстрашните, а и придават още по-голяма дълбочина на случващото се.  Фор дава своите парченца, своите гледни точки за различните ситуации, за да запълни мислите на Трис, нейните страхове, за да запълни всички дребни пукнатини в разказа от „Дивергенти“. Но и ме натъжи достатъчно, за да не искам да я прочета отново.