събота, 15 ноември 2014 г.

Тъмната страна на лунапарка - „Джойленд“, Стивън Кинг


"Продаваме забавление. Никога не го забравяйте."

Да пишеш ревю за книга на Краля е голяма и трудна работа. Признавам си, че все още се колебая за заглавието, а началото го започвам за трети път. Обмислям от момента в който  затворих „Джойленд“ и си казах: „Е, време е  да напиша нещо по въпроса“.

Когато започнах да чета  книги на Кинг, най-топлото място в сърцето ми зае „То“. Мисля, че харесах „Джойленд“, защото страшно много ми напомни на „То“. Дали заради панаирджийския намек (който в „Джойленд“ си е  цял бекграунд), или защото разказът се води в първо лице, но непрекъснато мислех за един от любимите си романи, четейки тази книга.
Кинг има една особеност- никога не построява сюжета си от точка А до точка Б. Историите му приличат на дърво с десетки разклонения, като всяко клонче има две, никнещи от него самото. По принцип преди харесвах подобно писане, но с годините това започна да ме дразни. „Джойленд“ не прави изключение от правилото на Кинг, както сама си го наричам, но смятам, че открих смисъл във всяко едно „разклонение“. 

Забелязала съм и, че понякога действието потъва в твърде много обяснения, твърде много случки, които не влияят особено върху сюжета. В „Джойленд“ това е съкратено до минимум. Не помня колко точно съм чела, когато открих, че съм миналата средата на книгата. При мен това е рядкост, особено с роман на Кинг, по обясними причини. Истината е, че „Джойленд“ дори не е истински роман на ужасите. Мисля, че има страшни неща в него, но не и такива, които да ти изправят косите.

Малко и за историята. Девин е момче, което има нужда от пари, за да плаща образованието си. По стечение на обстоятелствата, той започва работа в увеселителния парк „Джойленд“. Всичко е прекрасно – той има големи очаквания за бъдещето, което се надява да сподели с приятелката си, работата му е приятна и интересна. И почти на шега Дев научава за съществуването на призрак на младо момиче, убито в тунела на влакчето на ужасите. Историята скоро става част от живота му, особено когато негов приятел и колега си признава, че е видял призрака. Девън и негова колежка започват да проучват и откриват, че убитото момиче не е било единствената жертва на убиеца, който явно по някакъв начин е свързан и с „Джойленд“...

Бих казала, че това е много добър роман. Не твърде добър, да речем 3, 5 звезди, но си държа на половинката. Мисля, че просто очаквах малко повече ужас, по-смразяващи сцени, повечко насилие. Но книгата си заслужава и се радвам, че я прочетох.

неделя, 9 ноември 2014 г.

"Лабиринтът: В обгорените земи" , Джеймс Дашнър



"- Прочети моята * .
- Вече го сторих...
Томас забеляза странното изражение на Нют. Колебание или страх? Сякаш не искаше да каже на Томас какво е написано там.
- Е?
- Ти си обект А2- отвърна Нют. После сведе очи.
- И?
- Не пише нищо друго. Освен ... "да бъде убит от група Б".


(татуировка - доб.от мен)
Оригиналното заглавие на втората книга от трилогията „Лабиринтът“, е „The scorch trials“, като у нас Бард са решили да наименуват книгата „В обгорените земи".

„В обгорените земи“ започва непостредствено след края на „Лабиринтът: Невъзможно бягство“, разказвайки за началото на нов, още по-жесток изпит, на който момчетата трябва да бъдат подложени. Този път паметта им не е отнета, сега те знаят защо трябва да продължат напред. Знаят в какво се състои изпитанието им и каква е цената, ако не го издържат. Но това не е достатъчно, защото ЗЛО винаги крие нож в ръкава си...
Няма тиха смърт. Хлапетата са обекти, притежание, собственост на ЗЛО, като цента на ЗЛО, поне според обясненията в книгата, е да изследва хлапетата, техните реакции спрямо събитията и ситуациите с които се сблъскват, изследване на това, което ги прави специални. Защото по-специални от всички оцелели на Земята и може би именно в тях се корени спасението на малкото оцелели.

Харесах книгата. Подобно на предната част, я прочетох много бързо, за една нощ. Тя самата е доста кратка, едва 200 и няколко страници, но определено действието в нея бе много по-динамично и напрегнато, сравнено с предната книга. Както самите герои в книгата споменават, в Лабиринтът те имат всичко необходимо, за да оцелеят. А в Обгорените земи нямат нищо- нямат съюзници, трябва да ги спечелят. Нямат много храна и вода. Имат само стимул за спасение, който понякога не е достатъчен. Новото изпитание ги сблъсква както със силите на природата, така и с остатъци от човешкото население, болно от ужасната болест, избликът, която превръща хората в безчувствени зомбита.

„Невъзможно бягство“ бе като по-страшна версия на „Питър Пан“- сбор от хлапета, които се мъчат да оцелеят, да избягат. „В обгорените земи“ е жестока и много по-добра. Този път нямах смесени чувства, изпитвах само нетърпение да отгръщам страница след страница. Признавам си, че хвърлях поглед на отделни абзаци, запомнях прочетеното и продължавах, а когато стигнах до последната страница бях сигурна, че определено всичко се повтаря. И, че нямам търпение за следващата част.