неделя, 31 август 2014 г.

Победи или умри в "Дългата разходка" на Стивън Кинг




„Най-вълнуваща
ще е онази телевизионна игра,
в която загубилият
губи живота си“

 
Запознах се с „Дългата разходка“ в един много мрачен, студен ден. Досега винаги съм я заемала от библиотеката или съм я чела на електронен носител. Така и не я опитомих, сдобивайки се с нея на хартиен носител, след всичките тези години. Сигурно така и трябва да бъде. Тя е една от малкото книги на Кинг, за която мога да кажа, че ми е донесла положителни спомени, въпреки въздействието си, въпреки многото убийства в нея и късовете ледена безнадежност, на които се убодох при прочита й. Веднъж, два, три пъти.

Започнах я, във всеки от тези три пъти, изпълнена с очакване. Имаше защо. Имам някаква ужасна, жестока, мазохистична слабост към безнадеждните случай, безнадеждните книги, към отчаянието. Тази книга е в началото си като малка, детска случка, за която само се носят слухове. Но реалността е там- тинеста и кална, и повличаща, и ... страшна. Винаги съм си мислела, че начина да се докоснеш до най-дълбоките си страхове и по някакъв начин да останеш цял от съприкосновението си с тях, е чрез изкуството. След тази книга за пореден път се уверих колко права съм била в предположението си.


„Дългата разходка“ е състезание. Някога в САЩ започва да се провежда състезание, в което произволно се изтеглят 200 имена (100 участници, 100 резерви) на момчета, които са длъжни да участват в него. Те доброволно решават да участват в него- все пак наградата е абсолютно всичко, което си пожелае спечелилият. Но правилата са кошмарни.И бог да ви е на помощ, ако решите да се откажете. Непрекъснато ходене с минимална скорост, никаква милост при три провинения, никаква почивка. Или.. смърт. Никакви отклонения или смърт. Никакво забавяне или смърт. Никакви опити за бягство или смърт. Смърт. Това е единственото естествено последствие от всеки опит за своеволие (спасение).
Главния герой не вярва в последното. Все пак.. те са деца, хлапета, току-що влезли в света на възрастните. Не би ли било твърде жестоко? И все пак се случва. И те всички започват да падат един след друг, в различни обстоятелства, но все пак, с еднакъв край... смърт. Кръв, разпиляна по асфалта, органи, обречени да бъдат събрани от зяпачите, обявени като ценни трофеи от велииикото шоу „Дългата разходка“...

Цинично, плашещо, реално. Може би вероятността, силата на случващото се в това, дали нещо може да се случи, или не. Стивън Кинг умее да пише за ежедневното, като го превръща в кошер на полудели пчели. А с подобен сюжет той успява да разбърка същността ти, представите ти, да те накара да се замислиш колко би издържал ти самият. Дали си победител, дали просто тихо ще седнеш на края на тротоара по пътя на „Дългата разходка“ и ще изчакаш изстрела да те прониже. Или ще вървиш, просто защото не можеш да си позволиш да изгубиш и някога... така... болката ще спре.


Много чувства, много впечатления и само едно заключение. „Дългата разходка“ е може би най-простичко устроената антиутопия, която съм чела някога, но в същото време е и най-въздействащата такава. И дори без да я ограждам с рамки като жанр, творба от даден автор, дори произведение, свързано с определен сюжет: значима е. И замисляща. Ужасът в нея е на чисто психологично ниво. Не е толкова страшна смъртта, страшна е лекотата, с която тя възниква, страшно е облекчението, което настъпва след нея, ужасяващ е начина, по който я е описана като естествено следствие - бъди най-добрия или умри.Откривам толкова много причини, които правят тази книга страшна за мен, но една ме кара да я харесвам неотменимо силно и тя е, че изходът... никога не е един.

понеделник, 11 август 2014 г.

Невинността среща ужаса в „Марина“ от Карлос Руис Сафон


„- Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар- отвърна ми тя. - Спомняме си онова, което никога не се е случвало.“

След „Затворникът от Рая“, имах нужда от друг роман на Сафон. Ориентирах се към „Марина“, защото отдавна исках да я прочета, но все започвах други книги и някак за нея не ми оставаше време. Бях в период в който започвах една книга, после втора, трета, оставях първата и накрая започвах да си чета някаква електронна книга, без връзка с трите други книги. Казано иначе- опитвах се да открия литература, която да ми донесе само това, което Сафон може да ми даде чрез романите си.Започнах „Марина“, четейки я бавно, на порции. Това е предизвикателство, защото книгата е с малък обем, а четенето на порции може да отслаби силата на някое произведение. Рискувах обаче, защото не исках книгата да свърши твърде бързо..

Оскар Драй е хлапе, което живее в пансион. Случайната му разходка из Барселона го води до призрачна къща, където той намира стар, счупен часовник. Импулсивно решава да вземе със себе си часовника и това става причина за последващото му запознанство с Марина. Марина е едно от онези ангелски създания, дадено на света, за да го стопли със светлината си и, съвсем предсказуемо, Оскар се влюбва чисто, по детски в нея. Дните, прекарани с Марина, обаче водят не до невинни забавления, а до следи към страховита, ужасяваща тайна – тази на възхода и падението на Михаил Колвеник, създател на механични крайници.
Реалност и фантазия се смесват в историята на Колвеник, както се уверяват децата. Малко по малко тайните на този човек се разкриват пред тях, като по пътя към разкриването на истината, падат труповете на всички, свързани по някакъв начин с него...

„Марина“ за пореден път ме увери, че Сафон осъществява връзка с класически автори и произведения чрез творбите си. В романа има доктор на име Шели, чиято дъщеря се нарича Мария, а през моя поглед Михаил Колвеник е като испанския доктор Франкенщайн. (Мери Шели е авторката на романа „Франкенщайн“.) Подобно на „Затворникът от Рая“, „Марина“ също е достойна за сравнението си и още- прави историята на Колвеник близка до читателя с тази си асоциация.

Разбира се, книгата на Карлос Руис Сафон е тийнейджърски роман. Той притежава всички качества на другите му творби, които вече съм чела, които са трите книги от тетралогията „Гробището на забравените книги“. Няма как да се направи паралел между тетралогията и този роман. Те са различни по сюжет, макар и мрачновата, „Марина“ е доста невинна книга, за разлика от „Играта на ангела“, например. Единственото, което  обединява всички тези романи, е майсторското умение на Сафон да разказва, да вплита нишките на сюжета си тук и там, за да замае главата на читателя си, както и омагьосващите картини, които рисува в главата на четящия...

Тази книга ми хареса. Признавам си, че имах нужда от цяла нощ размисъл, преди да започна ревюто си- просто в главата ми думите звучаха по един начин, а написани ми изглеждаха сухи, не достатъчно добри, за да внесат впечатленията ми от романа. Надявам се, че съм успяла да изкажа колко харесах тази книга и колко се радвам, че отново успях да се докосна до света, който Сафон изгражда в книгите си. Удивително е колко добър писател е той, колкото и клиширано да звучи и как те пъхва между страниците си, само за да ти отвее главата. Със сигурност „Марина“ е един от най-добрите тийнейджърски романи, които съм чела някога и въпреки малкия си обем, тя дава невероятна наслада с интересните  си сюжет и герои.

понеделник, 4 август 2014 г.

Трилогията "Милениум", ч. 2 :„Момичето, което си играеше с огъня“- Стиг Ларшон


Преди малко повече от година написах текст за „Мъжете, които мразеха жените“- първата книга от трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. Нямах идеята да започна веднага следващата част, защото трилогията е извънредно задълбочена, социално ангажирана и сложна. Не бих могла да чета една след друга такива книги, а и не би трябвало, защото според мен, ролята им не е на леки романчета, които да се четат преди сън. Напротив - те са книги, които да покажат реалността такава, каквато е - грозна, зла, жестока.

Една година е достатъчно разстояние във времето за прочит на втора част от подобна трилогия. Прочела съм толкова много трилъри, че не помня имената на всички, но със сигурност „Милениум“ не е от тези, които не могат да се запомнят. Напротив. Година по-късно се чувствах така, все едно току-що съм затворила „Мъжете, които мразеха жените“- просто Ларшон те въвежда гладко в романа, разхожда те в изминалите събития, пъха те в главите на героите си и това несъмнено съживява читателската емпатия, необходима за пълноценно изживяване на този роман. Знам, че написаното звучи високопарно, просто искам да уточня, че четейки романа, малко по малко си съставях още по-точно мнение за героите, предвиждах постъпките им, защото това не са просто герои от книга. Това са описания на истински, живи личности- да, точно така изглежда. По времето на прочита Микаел, Лисбет, Ерика, се превърнаха в същества от плът и кръв, които нямаше как да не станат част от живота ми. 
 
Една от основните разлики между двата романа, е динамиката на сюжета на "Мъжете които мразеха жените", сравнена с хладнната, безпристрастна "Момичето, което си играеше с огъня".Подобно на хартиената си сестра, „Момичето, което си играеше с огъня“ е силно ангажирана с наболели социални проблеми. Ако в първата част болезнената нужда от адекватна, точна информация, изиграва лоша шега на журналиста Микаел Блумквист, то втората книга е посветена на трафика на хора с цел сексуално робство, корупцията, регулаторните органи на обществото- психолози, полиция.Но ако първата книга разкрива бясно едно след друго поразяващи, гротескни събития, то втората излага едно състояние на обществото, толкова непукистично, толкова лишено от съвест и морал, че е получило статичност. Престъпленията нямат нужда от доказване и обяснение- те просто съществуват в някаква нова естествена среда. 
Именно с това се сблъсква Блумквист, когато започва да се занимава със случая с който се появява млад журналист, надъхан да издаде книга, посветена на сексуалното робство. Но най-фрапиращото в цялата история с разследването не е начина по който да се докаже получената информация, а високото ниво на власт на хората, замесени в цялата каша. В този момент става ясно как държави, поддържащи изключителна социална политика, третират човешки същества от други страни като предмети, само защото не са част от тяхното общество.

Момичето, което си играе с огъня- не е нужно да се прочете книгата, за да се предположи, че това е Лисбет Саландер, гениалната хакерка, която толкова харесах след прочита на предната книга, е втората жертва в историята на Ларшон. Лисбет притежава нещо, което аз наричам „социален ТЕЛК“, макар че подобен термин в социалните дейности не съществува. Определена като социален индивид, който е неспособен да се грижи сам за себе си, тя е поставена на дъното на социалната стълбица, което директно я превръща както в мишена, жертва, така и в потенциален хищник в очите на преследвачите й. В един такъв момент по време на прочита на романа, сериозно се замислих за лекотата с която цялото общество бе готово да приеме определена информация за вярна, просто защото под нея стои името на лице с власт. Това бе нещо, което ме омерзи. Обществото е представено по-скоро като маса, регулаторните органи- като преследвачи, обвинители, заклеймяващи. Хомосексуалността се появява като личностен недостатък, вместо като избор. В едно уж модерно общество явно властват закостенялото мислене и непукизмът, спрямо правата на едни човешки същества, сравнени с други. И всеки е виновен до доказване на противното. 
 
Няма да се впускам в описание на по-голяма част от книгата. „Момичето, което си играеше с огъня“ дава още отговори за необикновеността на Лисбет Саландер, наслагва грозните елементи зад израстването й като толкова невероятна, сложна, но и неприспособима личност. Жертва, герой. Обикновен човек, притиснат от хора и обстоятелства...

Момичето, което си играеше с огъня“ не е книгата, която ще препоръчвам непрекъснато на всичките си познати, защото не е книга, към която бих искала всеки да се отнесе като към обикновена книга, като към художествена литература. Тя е хапеща книга. И това ми харесва в нея. Доколко е достоверна – мисля, че е пропуск от моя страна това, че никога не съм се ровила в нета, за да открия какво точно е дало храна за писане на Ларшон, за да започне да пише както тази книга, така и „Милениум“ като цяло. Скоро участвах и в дискусия, в която се обсъждаше доколко е важно събитията в една книга да бъдат истински, реални и сега, след прочита на „Момичето, което си играеше с огъня“, съм категорична- няма значение доколко са верни обстоятелствата, доколко са истински фактите. Важна е тяхната социална значимост, достоверността им спрямо състоянието на обществото, вероятността да се случат, тяхната мисия и роля. Възможно е и аз да натоварвам тази книга с прекалено голямо значение, но смятам, че това е така, защото тя не просто докосна личното ми мнение по твърде много грозни въпроси. Тя бръкна в мен и ме разтърси, замисли ме, накара ме да започна да се притеснявам. За мен това е достатъчно, за да се почувствам будна, ангажирана, изплашена. И съм сигурна, че ако една книга може да направи това с някой от читателите си, то тя е добра и качествена.