неделя, 27 юли 2014 г.

Човек не е остров, ала островът е жив - „Крайбрежие“, Джоан Харис




Приливът се обръща без твоето разрешение.


Лято е и „Крайбрежие“ се вписа идеално в поредицата от романи, които оцветяват нощите ми - защото и днес се събудих с усещане, като че ли имам пясък в очите. И кой знае, може би наистина мъничко пясък е влязъл в мен по време на прочита. Наивна, детска мисъл... Но пък толкова сладка... Слънцето ме заслепява и само максималната яркост на дисплея на лаптопа ми позволява да започна да пиша ревюто си за книгата на Джоан Харис.

Няма смисъл да казвам колко обичам тази писателка, как нито една нейна книга не ме е разочаровала, какво ми се случва, когато видя нейна книга- независимо прочетена или не, нова или стара. „Крайбрежие“ е издадена у нас през 2003-а, но това не ми попречи да я дочета вчера, нито променя намерението ми да я намеря на хартия, просто защото държа да имам всяка книга на тази авторка на хартиен носител.

Озовавам се за пореден път в страната на историите на Джоан Харис, като този път разтворената книга ме запраща на скалистите плажове на Льо Дьовен. Там хората се прехранват с туризъм, с риболов, с дребна търговия. Льо Дьовен- разделен на две части , подобно на сърдити сестри – Ла Усиниер и Ле Салан, кокетната чаровница, привличаща туристи и скромната, саможива, бедна сестра, чиято вяра в суеверията я погребва под прилива година след година... Там решава да се завърне Мадлен, напускайки Париж след смъртта на майка си.

 Мадлен е морско дете, дъщеря на остров. Може би само този, който е 
отраснал с крясъците на чайките и докосването на пясъка под краката си, може да разбере факта, че тя е изоставила лелеяния за цял свят Париж, за да се завърне в малкия остров Льо Дьовен, от което произхожда. Недоверчиви са и хората от Льо Дьовен. Подозренията са свързани с това, че хората очакват Мадлен да вземе страна в конфликта между двете места, макар че тя се е завърнала по съвсем други причини. 

Очаквано, нещата започват да се променят. Пристигането на човек от голям град в малко селце неминуемо предизвиква катаклизми, девойката научава за бедите в Ле Салан и, подобно на всички героини на Джоан Харис, с присъщата си храброст и инициативност, решава да въведе промяна на острова.
Но тя не е единствената, която е дошла в Льо Дьовен скоро. Там е и Руже Флин, непознат мъж, който е спечелил доверието на хората на острова. Но каква е целта му, кой е той, защо е дошъл... това са въпроси, чиито отговор никой не знае..

Сюжетът е ясен. „Крайбрежие“ не се отличава с изключителна оригиналност, напротив- всеки, който е прочел и две книги на Джоан Харис може да събере две и две и да получи четири. Но не оригиналността на сюжета прави книгата толкова интересна за мен. Мадлен преминава през различни препятствия, които променят начина, по който тя гледа на себе си, правят я по-силна по един много красив начин. Четенето на този роман е успокояващо действие, преход към по-тежки и сериозни книги, защото носи в себе си изключителна топлота. Вълните на прилива, битките с морето - понякога приятел, понякога враг, мрежите, пълни с раци, загорелите хора, както и картините на Мадлен - това е душата на романа. Множеството тихи петна, събрали в себе си очарованието на морския бряг, съчетани с разказваческото умение на Харис, правят „Крайбрежие“ едно малко, солено бижу за мен.

По принцип, когато свикна с определен писател, научавам какво да очаквам от него. Джоан Харис засяга различни теми в романа си – семейството, разделението, връзката с родното място, суеверията, отношенията между хората. Не прави изключение и за „Крайбрежие“, където виждампознатите елементи, които вече изброих. Това прави книгата предсказуема, позната, още по време на първото четене. И сигурно заради тази си предсказуемост, успява да ме спечели. Може би и друг път съм писала в блога си, но четенето на книга на Харис е като да седнеш на чаша кафе със стар приятел- знаете се, познавате се, знаете какво ще си кажете, но е толкова приятно и успокояващо да побъбрите, че самото действие е по-важно от проведения разговор. И не знам дали е заради книгата, заради лятото или силната ми впечатлителност, но току се ослушвам с копнежа да чуя морските вълни, с които няколко вечери заспивах, четейки за тях...

понеделник, 21 юли 2014 г.

И в ада няма ярост, по-голяма от тази на *удавената жена - "Голото къпане", Карл Хайасън


 "Стига бе, помисли си тя.

Никой не решава да убие ей така жена си, само защото кокошките й стават жилави."

„Голото къпане“ е книга, препоръчана ми от моя позната със сходни на моите литературни вкусове още в зората на издаването на книгата у нас (през 2012г.). Преди няколко дни я започнах и днес с малко съжаление затворих и последната страница.
Още от прочита на „Стар Айланд“ харесах маниера на писане на Хайасън. Хаплив, но някак чаровен, саркастичен и свеж, „Голото къпане“ ми достави страхотно удоволствие по време на прочита. Не, че съм се съмнявала, разбира се, но бих искала да спомена, че „Стар Айланд“ бе книга, която четох твърде дълго време, на порции, сравнена с „Голото къпане“, която просто не искаше да ме пусне от любопитната си хватка.

„Голото къпане“... толкова закачливо заглавие, но пък и много оригинално. Джоуи Пърони е изтънчена жена с никакъв вкус за мъже и несметно богатство. През двете години съвместен живот с непрокопсания си съпруг, тя някак е преглътнала личностните му недостатъци (за които тепърва ще има още какво да научи), поне докато той не решава да се отърве от нея... като я хвърля от палубата на круизния кораб, на който празнуват годишнината си. Ей-тъй, без обяснения, нещастната жена полита в ледените води, изпаднала в шок, потрес и недоумение. Хайасън не се страхува да пише за смъртта и го прави със завидно умение, но на Джоуи Пърони й е съдено да оцелее и да започне да търси начин за сладко отмъщение на скъпия си съпруг.

А Чаз Пърони не е точно безгрешен ангел. Като се изключи опита за убийство на съпругата му, той прави какви ли не глупости – сътрудничи на бизнесмен, който налива отпадъци в блато, грам не се интересува от добруването на планетата, макар че се води биолог (с купена диплома) и няма никакво уважение към семейството и приятелите си. С две думи- безполезен червей. Обсебен от страха си от алигатори, змии, насекоми и какво ли още не, Чарлз Пърони държи челното място  в класацията на на възможно най-безотговорните „учени“, за които се е писало някога в художествената литература.

И на връх всичко това, най-интересни са мотивите на Чаз да убие съпругата си, при все че няма никаква изгода от това... Нали?

"Голото къпане“ е страхотна, симпатична книга, разглеждаща познатия сюжет за отмъщението, което се сервира студено. В този случай- мокро и голо. И как не - освен героите, които изброих, типично в стила на Хайасън се появяват и рандъм симпатяги, които внасят своята порция откачалщина в и без това колоритната книга. Като започна от ченгето, което си отглежда два питона-албиноси и всекидневно се разправя със съседката си относно това, та премина през родителите на Джоуи, чиято житейска история би просълзила... от смях и най-претръпналия читател.

Много харесах книгата и нямам търпение за издаването на следваща книга от Хайасън. Харесвам  го, защото е откровен, безкомпромисен и някак... невинен. Героите в „Голото къпане“ са до болка истински и живи, а това е заслуга на добър и качествен писател, какъвто е Хайасън.

*Оригиналният цитат е „Hell hath no fury like a woman scorned“, и означава „И в ада няма ярост, по-голяма от тази на отхвърлената жена“ (Шекспир).