вторник, 27 май 2014 г.

Чудото на четири лапи - „Светът в очите на Боб“, Джеймс Боуен


"Котките са мистериозно племе - през главите им минава много повече, отколкото можем да допуснем", беше написал сър Уолтър Скот. А Боб беше най-загадъчният от всички себеподобни. В това се състоеше част от неговата магия, която го правеше такъв изключителен спътник в живота. От толкова време бяхме заедно, а той все още успяваше да ме изненада и стъписа."

Светът в очите на Боб“ е продължението на книгата „Уличният котарак Боб“. Още в самото начало бих искала да спомена, че не съм чела „Уличният котарак Боб“, но не мисля, че това по някакъв начин попречи на четенето на тази книга, защото тя не е хронологично продължение, а нещо като допълнение към историята на Джеймс и Боб. Авторът споменава изминали моменти, все едно разказва история на свой познат, с когото са говорили преди известно време, но заради изминалото време, са се позабравили.
Светът в очите на Боб“ е удивителна книга за надеждата, за силната връзка между един мъж и неговия котарак, за необикновената история на един бездомен бивш наркоман и неговия риж, интелигентен котарак на име Боб. Красива, изключително мила книга, която ме разплака два пъти, но това е съвсем нормално - в някакви си двестатина странички, тази книжка следва  историята на Джеймс – как от наркоман, живеещ на улицата, срещнал се с котето Боб, което е ранено и има нужда от помощ, полека става сериозен човек, писател, личност, която се научава да управлява живота си.
Книгата е автобиографична. Мисля, че това е едва втората ми прочетена биография, като странното е, че не съм сигурна доколко това е книга за Джеймс и колко - за Боб. Вероятно истината е някъде по средата – това е книга, която трябва да озарява, а точно това прави разказът за борбата на Джеймс и котаракът му.
Това, което ми хареса най-много в книгата е, че Джеймс непрекъснато описва взаимоотношенията си с Боб, опитва се да запознае читателя с необикновеността на животното по начин, по който би станало ясно как и с какво Боб е толкова различен и запомнящ се. На моменти си мислех, че Боб е някак хиперболизиран, че може би не съществува толкова интелигентно коте, потърсих клипчета в youtube и действително видях държанието на котето. За мен беше много ценно и това, че Джеймс за секунда не опитва да се изкара като светец, напротив. Повтаря, че Боб е негов подарък, карма, че би бил изгубен без него. Като човек, който обожава котките, мога да разбера чувствата му и това някак ме кара.. да му вярвам. А и от клипчетата се уверих, че Боб е действително толкова невероятен, колкото е описан в книгата, дори още по-сладък.
Книгата е много повече от тъжен разказ, който носи със себе си някаква поука, нещо очаквано. По-скоро хвърля поглед върху всички онези, които си нямат нищо, по някакво стечение на обстоятелствата. 
Случи се така, че попаднах на „Светът в очите на Боб“ в момент, в който все едно виждах бездомни хора непрекъснато. Джеймс говори за периода в който е бил бездомник – за отбягването на погледите, за това как се е чувствал невидим. Аз самата често избягвам да гледам в очите хората, които живеят по улиците на Търново, защото допреди прочита на тази книга смятах, че се срамуват и не биха искали да бъдат зяпани. Напротив, според Джеймс, те копнеят за малко внимание и мило отношение.

Почти всички публикации, излезли по вестниците и в блоговете, бяха хвалебствени. Един автор от Лондон Ивнинг Стандарт, написал много ласкави неща за Боб, каза, че той е „завладял Лондон така, както никоя друга котка не го е правила от времето на Дик Уитингтън“. Но в същото време и доста ме притесни, като описа прокъсаните ми джинси и черните краища на ноктите и зъбите ми. В добавка ме изтипоса като човек, който „се държи умоляващо, сякаш е свикнал да бъде пренебрегван.“
Снимките на Боб и Джеймс, както и английската
корица на книгата, са взети от официалната им страница -
facebook.com/StreetCatBob 


Темата за хората, които живеят на улицата и обстоятелствата, които са ги принудили да го сторят, както и тези, които вземат наркотици, е много дълга и широка. Да, знам, че е изключително лесно просто да напиша това, но книгата за Боб много ме трогна. Не е просто „очарователна“, „сладка“, тя е озаряваща и блестяща. Тя променя не само живота на Джеймс и Боб, а и на всички хора с подобна съдба. В един момент това коте и собственикът му се превръщат в носители на идеята за един втори шанс, на някаква свръхестествена надежда. И си мисля, ето, че тази история е едно малко чудо. 
 
Чудото може да е една котка, която е спасила своя другар по съдба. Или просто моментът на тяхната първа среща. Колко интимно звучи, а не е ли? Животно и човек се срещат и споделят живота си... Чудото може да е това, че мъжът, който години наред се е дрогирал, се буди и не изпитва нужда да го прави повече, защото благодарение на домашния си любимец е осъзнал, че макар и труден, животът все пак може да бъде преборен. Не съм сигурна вече кое прави „Светът в очите на Боб“ толкова важна, защото причините за това не са една или две. Във всеки случай обаче знам, че това е книга, която дава много. Оставя много. Както всяко чудо, впрочем. 


 

сряда, 21 май 2014 г.

Новия Питър Пан или "Лабиринтът: Невъзможно бягство" от Джеймс Дашнър



 " - Ако не те е страх- поде Алби, - значи не си човек."
 
Лабиринтът:Невъзможно бягство“ е първата част  от трилогията „The Maze Runner“ (Лабиринтът) на Джеймс Дашнър. Издадена е през октомври 2009-а, но у нас стъпи едва през февруари т.г. 
 
Бях чувала само добри отзиви за тази книга,но не знаех много, а само, че е добра. По-късно прочетох самата анотация на книгата и пожелах да я прочета, защото откъсът, на който попаднах в интернет, ми допадна. Скоро след това се сдобих с книгата и допреди 2-3 дни „Лабиринтът“ отлежаваше на рафта ми с книги.

Томас се събужда в асансьор. И толкова - помни само името си, откъслечни гледки от може би отминал живот, но нищо повече. Не помни как се е озовал в асансьора, какво се е случило с него, не помни дори кой номер обувки носи. Всичко започва, когато асансьорът се отваря и той бива изваден от него от компания хлапета, които му обясняват, че мястото, на което се намират, Езерото, ще бъде неговия дом. И, че не бива да пита много-много, защото... Абе ще научи с времето, както всички останали. 
   Но най-страшното и привлекателно за момчето е огромният лабиринт, който огражда Езерото- Лабиринт, чиито стени се разместват всеки ден, из който бродят полумеханични същества, наречени скръбници. Единственото препятствие между момчетата и скръбниците са вратите, които всяка нощ се затварят по едно и също време. Логично,въпросът, който вълнува всички е „Има ли изход от Лабиринта?“ и ако да- какъв е той?
 
Постепенно Томас намира своето място в обществото на момчетата, ставайки бегач в Лабиринта. Бегачите са най-силните, най-бързите и най-съобразителните хлапета, чиято работа е свързана с обикаляне на Лабиринта, търсене на изменения в него и картографиране. Но в живота край Езерото, нищо не е спокойно- случват се различни странни неща, а най-странното е пристигането на красиво момиче, което явно познава Томас. Но защо тя търси точно него? И кой всъщност е Томас?
 Книгата е интересна, може би предсказуема на няколко места, на моменти действието е твърде разтегнато, но мисля, че и възрастта ми си казва думата. По време на четенето не можех да спра да правя сравнения между тази книга и „Питър Пан“ на Джеймс Матю Бари, заради сходността им. Хлапетата от „Питър Пан“ имат сходен жаргон и привидно подобна съдба. Но има и нещо много по-кърваво, по-страшно: примирение. Чък, приятелят на Томас, бе носителят на всичко питърпановско в „Лабиринтът“, заради копнежа си да има дом и майка, която да се грижи за него. 

  Самия сюжет е добър и мисля, че ако  бях прочела книгата преди 2-3 години, щях да остана много по-впечатлена. В крайна сметка, харесвам тази книга, защото е от книгите, които замисля. Смятам обаче, че има още какво да се желае – например, ако хлапетата постепенно научаваха за устройството на света, в който се намират не само чрез ужилване от скръбник, а чрез дедуктивните си спососбности и логически заключения. Цялата книга е съставена от намеци и недомлъвки и в последните глави всичко се сервира на тепсия на читателя.

  Въпреки забележките ми обаче, мисля, че книгата има хубав край, достатъчно добър, за да искам да прочета и следващата част – The Scorch Trials. В заключение ще кажа, че за първа част на трилогия, „Лабиринтът: Невъзможно бягство“ е много добро начало, което поставя основите на интересна история.

А през септември по кината у нас се очаква да бъде прожектиран и едноименния филм „The Maze Runner“, като в ролята на Томас ще бъде Дилън О'Брайън, познат с участието си в сериала Teen Wolf.