петък, 21 март 2014 г.

Кух блясък и истории за падащи звезди в „Стар Айланд“ от Карл Хайасън



" - Не може ли да говорим за това после - каза той, като си мислеше: "Например, когато изпаднеш в кома?"

 Карл Хайасън е сатиричен американски писател. Към момента списва колонка в „Маями Хералд“. Като се има впредвид, че е роден и отраснал във Флорида, както и това какво е   професионалното му поприще, сметнах, че очарователната му „Стар Айланд“ е пълна с истории, почерпени от извора. Или казано иначе – Карл Хайасън определено има представа за какво пише. И го прави по неповторим начин. 
 
Добре дошли в лъскавия, звезден свят на Чери Пай -   млада наркоманка, пробила на поп сцената още от 14-годишна с умението си да пее фалшиво и да се поклаща чаровно. Не, Чери не е  момиче, което е пробило покрай някое музикално реалити, а отрочето на амбициозна майка, която е готова да си затвори очите за всяка изцепка на дъщеря си, стига чековете й да имат покритие. И за тази цел винаги, когато сладката Чери е неразположена, т.е. прекалено пияна, надрусана или неадекватна, на сцената се появява нейната двойничка- Ан. А в момента в който започва историята, Чери прави опити да се завърне с нов албум и голямо турне. Разбира се, не без чужда помощ. 
 
Ан е актриса. Не, че й е особено приятно да бъде дубльорка на певицата, но или това и платен наем, хубави дрешки, или реклами за тампони. Така де. Холивуд не приветства дружелюбно всяка сладурана, ако тя не си го е заслужила и Ани е открила това, преструвайки се на Чери Пай на всякакви мероприятия, включително и погребението на гаджето на Чери..

Разбира се, около Чери гравитират множество комари от човешки произход, чиято единствена дейност е свързана с източването на и без това отъняващата й банкова сметка. Пиарки, които пишат постове от нейно име, просто защото нейния мозък е с размерите на грахче. Бодигардове - спи с тях, друса се с тях, поне докато шефа й не решава да наеме обезобразена, едноръка откачалка на име Химо, който да я надзирава. Безполезното й семейство. Безумно глупави гаджета, които са по-тъпи и от нея, ако това е възможно.... Животът на певицата е безкраен купон, поне според нея, но през моите очи изглежда жалък и безсмислен.

Пияната Аманда Сейфрид, която
избрах да бъде моята
Чери Пай

  Повествованието в книгата се води от името на разказвач, който знае цялата история на Чери, на Ан, на семейството на Чери, както и на всички останали герои, които по някакъв начин вземат участие в събитията, описани в книгата. Дори без особен напън се разбира каква е гледната му точка, понеже разказвачът безпристрастно разказва всичко. Понякога е просто насмешлив, друг път думите му режат като моторната косачка, станала втора ръка за бодигарда Химо. Факт е, че читателя няма как да остане безразличен към случващото се, защото историята не просто е интересна и забавна, а и замисляща, остра, жалка.
 Сюжета на книгата е забавен с обратите си, но не само това е ценното в нея. Много е разбуждащ начина, по който автора описва маниите на певицата и трезвите мисли на дубльорката й. По външен вид момичетата си приличат ужасно много, но вътрешните им светове са различни. Ако Чери се вълнува най-много от това да бъде на корицата на някое списание, да смеси водка с викодин или да си намери красив бодигард от афроамерикански произход, то Ан е тази, за която съществуват понятия като „свобода“, „независимост“, „достойнство“. Цялата лъскава фасада зад която уж живее певицата, не струва и пукната пара без Ани, която да поддържа имиджа й чист. Те двете са като двете страни на монета, като всяка страна има различна стойност. 

 Харесах „Стар Айланд“. В началото започнах да  я чета с идеята, че това ще е забавна, остроумна книга, която ще ме зарежда положително отвреме-навреме. Вместо това открих едно истинско бижу и искрено се радвам, че реших да отделя време, за да я прочета. Обикновено много си пазя книгите, но в момента моето копие е омачкано и крайчетата са обелени, защото разнасях книгата навсякъде с мен и я четях навсякъде, където имах възможност.  Единствената ми критика е към корицата. Вярвам, че тази книга заслужава много по-добра корица, която да накара хората да се спрат до нея в книжарницата и да я разгърнат. Може би ще си купят книгата, може би не, но поне ще запомнят как изглежда. Оригиналната корица също не е нещо особено, но не виждам защо и у нас тази книга трябва да се продава с подобно „облекло“.

събота, 15 март 2014 г.

Отровната красота на "Играта на ангела" от Карлос Руис Сафон

"- Знаете ли кое им е хубавото на разбитите сърца? - попита библиотекарката. 
Поклатих глава.
- Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини. " 

Когато прочетох „Сянката на вятъра“, първата  книга от тетралогията „Гробището на забравените книги“ на Сафон, бях сигурна, че това е моята любима книга, моята вечна книжна любов. Че никога няма да се почувствам толкова добре, четейки някоя книга, защото „Сянката на вятъра“ е невероятно добра, земна и красива книга. Но не, грешах. Защото „Играта на ангела“ е дори по-добра от нея, макар и по някакъв странен, плашещ начин. 

„Играта на ангела“ напомня на омайващ любовник, който е изключително  чаровен, изискан и възпитан, но крие толкова мрачни тайни, че споделянето им означава смърт и предателство за тези, които ги узнаят. Страховити са тайните, разпръснати по страниците на „Играта на ангела“ и подобно на сън, все още не зная кое от прочетеното е било реално, и кое- не. Може би и аз съм сгрешила, може би... съм прочела нещо погрешно.. Прочетох книгата твърде бързо, аз самата все още я осмислям.

Хронологично събитията в „Играта на ангела“ предшестват историята, описана в „Сянката на вятъра“ и това позволява втората книга да се прочете самостоятелно от първата. Общото между тях най-вече е Гробището на забравените книги, Барселона, както и потайната атмосфера. Но ако в „Сянката на вятъра“ любовта витае във въздуха, загатва се във всяка дума, намеква се за сигурен, щастлив и добър край, то в „Играта на ангела“ нищо не е абсолютно сигурно. Бих нарекла тази книга „абсолютната въпросителна“, защото тя не ми даде, напротив, тя остави само жажда за още и още у мен. За още Сафон, за още Барселона, за още от мрачната си същност.

И в двете книги на Сафон централно място заема художествено произведение, което по някакъв начин е излязло от Гробището на забравените книги, а след това, подобно на зъл сродник, е започнало да твори поразии след себе си. Но този път спасената книга не носи надежда, а печал, разруха и нещастия. 

Давид Мартин е писател. Талантлив, разбира се, но твърде неподготвен за това, което съдбата може да му предложи. А тя му предлага любов, макар и на твърде висока цена, приятели- за които не е сигурно колко скоро ще му забият нож в гърба, както и цяло състояние, което струва (почти колкото) една човешка душа. А приключенията му, подобно на моя прочит на книгата, напомнят по-скоро на кошмарен, лош сън, отколкото на истински преживявания.  Създанията в него са ту истински и готови да рушат всичко, което е успял да изгради, ту примамливи, рожби на красиви фантазии, ту предмети, напоени с твърде много душа...

Очаквано,  книгата намига на читателя си с историята на бащата на Даниел (главния герой в „Сянката на вятъра“) и неговия баща, както и със зараждането на любовта между него и майката на Даниел, Изабела, която е близка приятелка с Давид. Бих казала, че това е един от моментите, които дават по-сериозни препратки към „Сянката на вятъра“. За мое голямо съжаление обаче, моят любимец Фермин не присъства в този роман.

 За втори път повярвах в истории за призраци, за демони, за магии, защото за втори път Сафон успя да ме прилъже, че има нещо свръхестествено в историите му. И ненапразно. Героите му са мъртви толкова, колкото са и живи. Те стъпват тихичко по земята или с писъци огласят мрачни, призрачни къщи. Диханието на един празен дом е различно, когато в него липсва някой. Или... има някой. Толкова много мога да кажа. Толкова думи още искам да напиша. Ала за „Играта на ангела“ не бива да се пише и да се говори, тя трябва да се усети, трябва да бъде прочетена, трябва да бъде разбрана... Едва тогава може да бъде разгадана и преглътната...

вторник, 11 март 2014 г.

"Скарлет" - Порасналата Червена шапчица на Мариса Мейър



 „Малката червена шапчица беше крехка и добра хапка
и вълкът знаеше,
че тя ще е по-вкусна от старицата“

 „Скарлет“ е втората книга от трилогията „Лунните хроники“ на Мариса Мейър, вдъхновена от класически детски приказки. 


 „Скарлет“ започва историята си от малко градче във Франция,където главната героиня, червенокосата Скарлет, се опитва да разгадае мистерията около  изгубената си баба. И току на помощ й се притичва странен, опасен, интересен мъж с прякор Вълка. Познахте ли „Червената шапчица“? Защото Скарлет е нейна достойна заместница.

 Отново има заигравка с оригиналната  история.  Вълкът поражда недоверие както у главната героиня, така и у читателя.  Неговата принадлежност е неясна, но се разбира, че не е някой, на когото може да се довериш. Но понякога нямаме избор - поне така мисли и самата Червена шапчица, когато решава да приеме помощта на непознатия и по-късно да отиде с него в Париж, за да потърсят жената, която я е отгледала...

 В другия край на света Синдер се опитва да открие всичко около пристигането си на Земята и някак случайно следите я отвеждат към смела жена-пилот, която по случайност е същата тази изчезнала старица, която Скарлет търси...  И със сигурност трябва да побърза, защото ситуацията на Земята става все по-страшна и опасна, особено след появяването на Ордена на вълците...

Героините на Мариса Мейър са като разнолики сестри, обвързани от лоша мащеха в лицето на лунната кралица. Да, те нямат кръвна връзка, но всички те по някакъв начин са пострадали от влиянието й, от желанието й да господства над Луната  и по-късно са засегнати от ламтежите й към Земята. Ако Синдер, андроидът, е изчезналата лунна принцеса, същинска „Пепеляшка“, то Скарлет е като пораснала близначка на детето с червена пелерина, което наричаме „Червената шапчица“. 

 Обожавам това, което се е получило от смесването на класическите детски приказки, които всички вече знаем и сме чели, с футуристичната реалност, невъзможните изобретения и всичката фантазия, която ни е била забранена, когато сме били деца. Приказката е много по-страшна, по-кървава, по-забавна. И определено по-интересна.

събота, 8 март 2014 г.

За носенето на маски и игрите в "Игра на маски" от Бени Хюбнер

" Когато загубя пътя ми се иска да има кой да ме намери преди да стигна пропастта."
 
„Игра на маски“ е една от най-сладурските тийн книги, на които съм попадала някога. И не само, защото авторката е българка и защото главната героиня ми е симпатична. Попивах с любопитство всеки цитат от книгата, постнат на официалната й страница във фейсбук и след прочита на романа мога да кажа, че макар и идеята в книгата да е позната, вече разбработвана, книгата носи свой свеж отпечатък и определено носи послание в себе си.

 Главната героиня Лейн се мести в ново училище. Имала е неприятности в предишния си град, но ето, че сега е на ново място, има нов шанс да покаже колко е готина и наистина не иска да го пропусне. Но някак нещата се сбъркват отново, още от първия ден и на горката Лейн й се струва, че отново ще бъде пълната аутсайдерка, каквато е била през по-голямата част от живота си. До момента всичко много напомня на типичния тийн филм, който всички сме гледали, знаем сценария и края, пуканките са  изпукани и насипани в купата.

Но не, защото книгата рязко взема десен завой и предприема промяна, която наистина ми хареса. Очаквах, че ще чета непрекъснато за истории в училищна среда, килери и плач в тоалетната, може би и няколко чифта дрехи, накиснати в тоалетна чиния.... ала не се оказах права. Бени Хюбнер отвежда героите си на опознавателна екскурзия, където те, малко или много, трябва да превъзмогнат страховете си, да се научат да работят в екип и да....открият Граала. Метафорично (може би).
Изключително ценен за мен момент, беше включването за легендата за крал Артур и рицарите от Кръглата маса, както и търсенето на Светия Граал. Мисля, че идеята цялото действие да се завърти около тази легенда, е страхотна. Най-малкото защото донякъде отвлича вниманието на героите в книгата, кара ги не само да се замислят, а и показва истинската им същност дори пред тях самите.
Макар на пръв поглед книгата да разглежда въпроси, засягащи повечето тийнейджъри, тя не просто посочва проблемите им. Тя се опитва да вникне в тях- като  се започне от отхвърлянето в училище, популярността, агресията, та стигнем до здравословните проблеми и всичко, което произтича от тях- ниска самооценка, комплекси, затруднение в общуването. В тази книга буквално има от всичко по много- много любов, много интриги, има купища лъжи и няколко загадки, които чакат решенията си..
И краят. Но за него няма да казвам нищо, понеже наистина много ми хареса. Прочетох книгата за една вечер и като цяло, очакванията ми за нея се оправдаха.

Езикът в книгата е друго, върху което бих искала да обърна внимание.
Авторката се е постарала да вложи в речта на героите си достатъчно изрази, които тийнейджърите използват в разговорите помежду си. Типичното „брат ми“ се среща толкова често, че по време на четенето ми стана малко неудобно, защото аз самата го използвам много. Но не съм сигурна дали и в Америка е толкова често употребявано. Може би книгата би ми била по-близка,  ако действието се развиваше у нас, най-малкото защото разглежданите ситуации в нея, се случват и в нашите училища, и сред нашите подрастващи.

 Определено „Игра на маски“ е книга, която бих препоръчала на всяка своя приятелка, която по някакъв начин се чувства неуверена, неразбрана или нежелана. Сигурна съм, че тази книга би я накарала да погледне на проблемите си от друг ъгъл, може би да ги реши... или поне ще й покаже, че не е единствената с подобни проблеми.