неделя, 31 август 2014 г.

Победи или умри в "Дългата разходка" на Стивън Кинг




„Най-вълнуваща
ще е онази телевизионна игра,
в която загубилият
губи живота си“

 
Запознах се с „Дългата разходка“ в един много мрачен, студен ден. Досега винаги съм я заемала от библиотеката или съм я чела на електронен носител. Така и не я опитомих, сдобивайки се с нея на хартиен носител, след всичките тези години. Сигурно така и трябва да бъде. Тя е една от малкото книги на Кинг, за която мога да кажа, че ми е донесла положителни спомени, въпреки въздействието си, въпреки многото убийства в нея и късовете ледена безнадежност, на които се убодох при прочита й. Веднъж, два, три пъти.

Започнах я, във всеки от тези три пъти, изпълнена с очакване. Имаше защо. Имам някаква ужасна, жестока, мазохистична слабост към безнадеждните случай, безнадеждните книги, към отчаянието. Тази книга е в началото си като малка, детска случка, за която само се носят слухове. Но реалността е там- тинеста и кална, и повличаща, и ... страшна. Винаги съм си мислела, че начина да се докоснеш до най-дълбоките си страхове и по някакъв начин да останеш цял от съприкосновението си с тях, е чрез изкуството. След тази книга за пореден път се уверих колко права съм била в предположението си.


„Дългата разходка“ е състезание. Някога в САЩ започва да се провежда състезание, в което произволно се изтеглят 200 имена (100 участници, 100 резерви) на момчета, които са длъжни да участват в него. Те доброволно решават да участват в него- все пак наградата е абсолютно всичко, което си пожелае спечелилият. Но правилата са кошмарни.И бог да ви е на помощ, ако решите да се откажете. Непрекъснато ходене с минимална скорост, никаква милост при три провинения, никаква почивка. Или.. смърт. Никакви отклонения или смърт. Никакво забавяне или смърт. Никакви опити за бягство или смърт. Смърт. Това е единственото естествено последствие от всеки опит за своеволие (спасение).
Главния герой не вярва в последното. Все пак.. те са деца, хлапета, току-що влезли в света на възрастните. Не би ли било твърде жестоко? И все пак се случва. И те всички започват да падат един след друг, в различни обстоятелства, но все пак, с еднакъв край... смърт. Кръв, разпиляна по асфалта, органи, обречени да бъдат събрани от зяпачите, обявени като ценни трофеи от велииикото шоу „Дългата разходка“...

Цинично, плашещо, реално. Може би вероятността, силата на случващото се в това, дали нещо може да се случи, или не. Стивън Кинг умее да пише за ежедневното, като го превръща в кошер на полудели пчели. А с подобен сюжет той успява да разбърка същността ти, представите ти, да те накара да се замислиш колко би издържал ти самият. Дали си победител, дали просто тихо ще седнеш на края на тротоара по пътя на „Дългата разходка“ и ще изчакаш изстрела да те прониже. Или ще вървиш, просто защото не можеш да си позволиш да изгубиш и някога... така... болката ще спре.


Много чувства, много впечатления и само едно заключение. „Дългата разходка“ е може би най-простичко устроената антиутопия, която съм чела някога, но в същото време е и най-въздействащата такава. И дори без да я ограждам с рамки като жанр, творба от даден автор, дори произведение, свързано с определен сюжет: значима е. И замисляща. Ужасът в нея е на чисто психологично ниво. Не е толкова страшна смъртта, страшна е лекотата, с която тя възниква, страшно е облекчението, което настъпва след нея, ужасяващ е начина, по който я е описана като естествено следствие - бъди най-добрия или умри.Откривам толкова много причини, които правят тази книга страшна за мен, но една ме кара да я харесвам неотменимо силно и тя е, че изходът... никога не е един.

Няма коментари:

Публикуване на коментар