понеделник, 4 август 2014 г.

Трилогията "Милениум", ч. 2 :„Момичето, което си играеше с огъня“- Стиг Ларшон


Преди малко повече от година написах текст за „Мъжете, които мразеха жените“- първата книга от трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. Нямах идеята да започна веднага следващата част, защото трилогията е извънредно задълбочена, социално ангажирана и сложна. Не бих могла да чета една след друга такива книги, а и не би трябвало, защото според мен, ролята им не е на леки романчета, които да се четат преди сън. Напротив - те са книги, които да покажат реалността такава, каквато е - грозна, зла, жестока.

Една година е достатъчно разстояние във времето за прочит на втора част от подобна трилогия. Прочела съм толкова много трилъри, че не помня имената на всички, но със сигурност „Милениум“ не е от тези, които не могат да се запомнят. Напротив. Година по-късно се чувствах така, все едно току-що съм затворила „Мъжете, които мразеха жените“- просто Ларшон те въвежда гладко в романа, разхожда те в изминалите събития, пъха те в главите на героите си и това несъмнено съживява читателската емпатия, необходима за пълноценно изживяване на този роман. Знам, че написаното звучи високопарно, просто искам да уточня, че четейки романа, малко по малко си съставях още по-точно мнение за героите, предвиждах постъпките им, защото това не са просто герои от книга. Това са описания на истински, живи личности- да, точно така изглежда. По времето на прочита Микаел, Лисбет, Ерика, се превърнаха в същества от плът и кръв, които нямаше как да не станат част от живота ми. 
 
Една от основните разлики между двата романа, е динамиката на сюжета на "Мъжете които мразеха жените", сравнена с хладнната, безпристрастна "Момичето, което си играеше с огъня".Подобно на хартиената си сестра, „Момичето, което си играеше с огъня“ е силно ангажирана с наболели социални проблеми. Ако в първата част болезнената нужда от адекватна, точна информация, изиграва лоша шега на журналиста Микаел Блумквист, то втората книга е посветена на трафика на хора с цел сексуално робство, корупцията, регулаторните органи на обществото- психолози, полиция.Но ако първата книга разкрива бясно едно след друго поразяващи, гротескни събития, то втората излага едно състояние на обществото, толкова непукистично, толкова лишено от съвест и морал, че е получило статичност. Престъпленията нямат нужда от доказване и обяснение- те просто съществуват в някаква нова естествена среда. 
Именно с това се сблъсква Блумквист, когато започва да се занимава със случая с който се появява млад журналист, надъхан да издаде книга, посветена на сексуалното робство. Но най-фрапиращото в цялата история с разследването не е начина по който да се докаже получената информация, а високото ниво на власт на хората, замесени в цялата каша. В този момент става ясно как държави, поддържащи изключителна социална политика, третират човешки същества от други страни като предмети, само защото не са част от тяхното общество.

Момичето, което си играе с огъня- не е нужно да се прочете книгата, за да се предположи, че това е Лисбет Саландер, гениалната хакерка, която толкова харесах след прочита на предната книга, е втората жертва в историята на Ларшон. Лисбет притежава нещо, което аз наричам „социален ТЕЛК“, макар че подобен термин в социалните дейности не съществува. Определена като социален индивид, който е неспособен да се грижи сам за себе си, тя е поставена на дъното на социалната стълбица, което директно я превръща както в мишена, жертва, така и в потенциален хищник в очите на преследвачите й. В един такъв момент по време на прочита на романа, сериозно се замислих за лекотата с която цялото общество бе готово да приеме определена информация за вярна, просто защото под нея стои името на лице с власт. Това бе нещо, което ме омерзи. Обществото е представено по-скоро като маса, регулаторните органи- като преследвачи, обвинители, заклеймяващи. Хомосексуалността се появява като личностен недостатък, вместо като избор. В едно уж модерно общество явно властват закостенялото мислене и непукизмът, спрямо правата на едни човешки същества, сравнени с други. И всеки е виновен до доказване на противното. 
 
Няма да се впускам в описание на по-голяма част от книгата. „Момичето, което си играеше с огъня“ дава още отговори за необикновеността на Лисбет Саландер, наслагва грозните елементи зад израстването й като толкова невероятна, сложна, но и неприспособима личност. Жертва, герой. Обикновен човек, притиснат от хора и обстоятелства...

Момичето, което си играеше с огъня“ не е книгата, която ще препоръчвам непрекъснато на всичките си познати, защото не е книга, към която бих искала всеки да се отнесе като към обикновена книга, като към художествена литература. Тя е хапеща книга. И това ми харесва в нея. Доколко е достоверна – мисля, че е пропуск от моя страна това, че никога не съм се ровила в нета, за да открия какво точно е дало храна за писане на Ларшон, за да започне да пише както тази книга, така и „Милениум“ като цяло. Скоро участвах и в дискусия, в която се обсъждаше доколко е важно събитията в една книга да бъдат истински, реални и сега, след прочита на „Момичето, което си играеше с огъня“, съм категорична- няма значение доколко са верни обстоятелствата, доколко са истински фактите. Важна е тяхната социална значимост, достоверността им спрямо състоянието на обществото, вероятността да се случат, тяхната мисия и роля. Възможно е и аз да натоварвам тази книга с прекалено голямо значение, но смятам, че това е така, защото тя не просто докосна личното ми мнение по твърде много грозни въпроси. Тя бръкна в мен и ме разтърси, замисли ме, накара ме да започна да се притеснявам. За мен това е достатъчно, за да се почувствам будна, ангажирана, изплашена. И съм сигурна, че ако една книга може да направи това с някой от читателите си, то тя е добра и качествена.

Няма коментари:

Публикуване на коментар