четвъртък, 5 юни 2014 г.

Мъгливите ласки на Барселона в "Затворникът на Рая" на Карлос Руис Сафон

 " - Откъде идваш? - попита тази жена, която Фермин в своя делириум взе за майка си.
- От мъртвите, майко - промълви той. - Завърнах се от мъртвите."

„Затворникът на Рая“ е третата книга от тетралогията „Гробището на забравените книги“, предшествана от „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, които без да се колебая бих посочила сред любимите си книги. Именно те ме спечелиха като почитателка на Сафон и на разказваческото му майсторство.

„Затворникът на Рая“ е книга-свръзка. „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, са  книги, изпълнени с мистерии и загадки. Във всяка от тях се промъкват герои,нишки, сенки една от друга, но произходът им е неясен,потаен. Именно „Затворникът на Рая“ започва да разплита обърканите нишки, заплетени в сюжета на двете книги. Затова и това  е книга, която трябва да се чете едва, след като са прочетени предишните две книги. В противен случай читателя рискува да не успее да оцени качествата на  историята, която примамва да го отведе в любимата ми вече Барселона.

Ах, Барселона! Но вместо приканваща и мистична, в тази книга тя е поле на смърт, предателства, гонения. Именно там избягва Фермин Ромеро де Торес. Този Фермин, още в „Сянката на вятъра“ бе загатнато за тъмното му минало, за неясния му произход, който той така свидно пази. Макар и с мръсна уста, този мъж има душа  на безплътно, чисто същество,  така ме радва, че единствения пропуск, който посочих в „Играта на ангела“, втората книга, беше неговото отсъствие в историята. Удивителен е, бих казала, че чрез него Сафон привнася един леко пиперлив вкус на „Гробището на забравените книги“. Фермин е усмивка през сълзи с разбити зъби, но все пак- усмивка, истинска, сгряваща. Той е любимия ми герой в тетралогията.

Историята на „Затворникът на Рая“ е тъжна и страшна. Всяка издадена книга от тетралогията носи тъга в себе си, но може би „Затворникът на Рая“ е тази с най-много мрак. Завръщаме се при Давид Мартин, който не знае кое от случилото му се е реалност и кое – сън. „Затворникът на Рая“ всъщност е неговото прозвище в  ужасяващия замък- затвор „Монжуик“, където той прекарва дните си.Присъстваме на разпити- грозни, жестоки, смразяващи кръвта. Давид е не само затворник там, а и жертва на директора на затвора, който копнее за слава и изнудва писателя да напише книга за него. И със сигурност не се бои да си послужи с всякакви средства, за да го накара да започне работа...
 Съсед по килия, а и по съдба му е Фермин, който носи съвсем друго, неизвестно име и след чудодейното си избавление, започва отдалеч да се грижи за семейството на неговата приятелка Изабела, майката на Даниел. И някак малко по малко всички мистерии се нареждат, читателя получава търсеното дежа ву, още част от историята на Гробището на забравените книги се разкрива..


В „Затворникът на Рая“ има  препратки към други класически литературни творби -  „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма и „Клетниците“ на Виктор Юго. Това обаче не го прави по-маловажно произведение, напротив, осъществената връзка родее с тези романи през моя поглед.
Признавам си съвсем спокойно, че третата книга далеч не носи блясъка на предишните две. Няма и как да прави това, впредвид ролята, която й е отредена от самия Сафон. Знаех какво да очаквам, започвайки прочита. Тя е по-скоро допълнение, преход към четвъртата книга, чиято роля вероятно ще бъде да сложи епичен край на тетралогията.

Няма коментари:

Публикуване на коментар