вторник, 27 май 2014 г.

Чудото на четири лапи - „Светът в очите на Боб“, Джеймс Боуен


"Котките са мистериозно племе - през главите им минава много повече, отколкото можем да допуснем", беше написал сър Уолтър Скот. А Боб беше най-загадъчният от всички себеподобни. В това се състоеше част от неговата магия, която го правеше такъв изключителен спътник в живота. От толкова време бяхме заедно, а той все още успяваше да ме изненада и стъписа."

Светът в очите на Боб“ е продължението на книгата „Уличният котарак Боб“. Още в самото начало бих искала да спомена, че не съм чела „Уличният котарак Боб“, но не мисля, че това по някакъв начин попречи на четенето на тази книга, защото тя не е хронологично продължение, а нещо като допълнение към историята на Джеймс и Боб. Авторът споменава изминали моменти, все едно разказва история на свой познат, с когото са говорили преди известно време, но заради изминалото време, са се позабравили.
Светът в очите на Боб“ е удивителна книга за надеждата, за силната връзка между един мъж и неговия котарак, за необикновената история на един бездомен бивш наркоман и неговия риж, интелигентен котарак на име Боб. Красива, изключително мила книга, която ме разплака два пъти, но това е съвсем нормално - в някакви си двестатина странички, тази книжка следва  историята на Джеймс – как от наркоман, живеещ на улицата, срещнал се с котето Боб, което е ранено и има нужда от помощ, полека става сериозен човек, писател, личност, която се научава да управлява живота си.
Книгата е автобиографична. Мисля, че това е едва втората ми прочетена биография, като странното е, че не съм сигурна доколко това е книга за Джеймс и колко - за Боб. Вероятно истината е някъде по средата – това е книга, която трябва да озарява, а точно това прави разказът за борбата на Джеймс и котаракът му.
Това, което ми хареса най-много в книгата е, че Джеймс непрекъснато описва взаимоотношенията си с Боб, опитва се да запознае читателя с необикновеността на животното по начин, по който би станало ясно как и с какво Боб е толкова различен и запомнящ се. На моменти си мислех, че Боб е някак хиперболизиран, че може би не съществува толкова интелигентно коте, потърсих клипчета в youtube и действително видях държанието на котето. За мен беше много ценно и това, че Джеймс за секунда не опитва да се изкара като светец, напротив. Повтаря, че Боб е негов подарък, карма, че би бил изгубен без него. Като човек, който обожава котките, мога да разбера чувствата му и това някак ме кара.. да му вярвам. А и от клипчетата се уверих, че Боб е действително толкова невероятен, колкото е описан в книгата, дори още по-сладък.
Книгата е много повече от тъжен разказ, който носи със себе си някаква поука, нещо очаквано. По-скоро хвърля поглед върху всички онези, които си нямат нищо, по някакво стечение на обстоятелствата. 
Случи се така, че попаднах на „Светът в очите на Боб“ в момент, в който все едно виждах бездомни хора непрекъснато. Джеймс говори за периода в който е бил бездомник – за отбягването на погледите, за това как се е чувствал невидим. Аз самата често избягвам да гледам в очите хората, които живеят по улиците на Търново, защото допреди прочита на тази книга смятах, че се срамуват и не биха искали да бъдат зяпани. Напротив, според Джеймс, те копнеят за малко внимание и мило отношение.

Почти всички публикации, излезли по вестниците и в блоговете, бяха хвалебствени. Един автор от Лондон Ивнинг Стандарт, написал много ласкави неща за Боб, каза, че той е „завладял Лондон така, както никоя друга котка не го е правила от времето на Дик Уитингтън“. Но в същото време и доста ме притесни, като описа прокъсаните ми джинси и черните краища на ноктите и зъбите ми. В добавка ме изтипоса като човек, който „се държи умоляващо, сякаш е свикнал да бъде пренебрегван.“
Снимките на Боб и Джеймс, както и английската
корица на книгата, са взети от официалната им страница -
facebook.com/StreetCatBob 


Темата за хората, които живеят на улицата и обстоятелствата, които са ги принудили да го сторят, както и тези, които вземат наркотици, е много дълга и широка. Да, знам, че е изключително лесно просто да напиша това, но книгата за Боб много ме трогна. Не е просто „очарователна“, „сладка“, тя е озаряваща и блестяща. Тя променя не само живота на Джеймс и Боб, а и на всички хора с подобна съдба. В един момент това коте и собственикът му се превръщат в носители на идеята за един втори шанс, на някаква свръхестествена надежда. И си мисля, ето, че тази история е едно малко чудо. 
 
Чудото може да е една котка, която е спасила своя другар по съдба. Или просто моментът на тяхната първа среща. Колко интимно звучи, а не е ли? Животно и човек се срещат и споделят живота си... Чудото може да е това, че мъжът, който години наред се е дрогирал, се буди и не изпитва нужда да го прави повече, защото благодарение на домашния си любимец е осъзнал, че макар и труден, животът все пак може да бъде преборен. Не съм сигурна вече кое прави „Светът в очите на Боб“ толкова важна, защото причините за това не са една или две. Във всеки случай обаче знам, че това е книга, която дава много. Оставя много. Както всяко чудо, впрочем. 


 

Няма коментари:

Публикуване на коментар