вторник, 15 април 2014 г.

Шарените истории в сборника „Котка, шапка и въже“ на Джоан Харис



 "Когато дребните неща са единственото нещо, което имаш, тогава тези дребни неща стават важни."

 „Котка, шапка и въже“ е последния  издаден у нас сборник с разкази на Джоан Харис. Обичам начина по който разказва тази жена, защото го прави по страшно топъл начин, без значение дали историите й се развиват на познати или екзотични места. По-красиво е обаче умението й да превръща познатото в непознато и чуждоземното – в свое, близко. 

Хареса ми подбора на разкази, понеже повечето от тях са свързани с някакъв значим проблем, вдъхновени са от невероятни истории, които Харис е почерпила от интернет, от нейни пътешествия. Други пък са странни на моменти, но пък непоправимо докосващи...
Интересна подробност е, че част от разказите са своеобразно продължение на други - „Вяра и Надежда отлитат на юг“ и „Вяра и Надежда си го връщат“, „Дъждовни дни и понеделници“ и „Пожар в Манхатън“, „Няма такова място Бедфорд Фолс“ и „Духовете на коледното настояще“...

Както всеки път, когато пиша за сборници с разкази, ще отбележа няколко заглавия, които са ми допаднали най-много. 
 
Най-любим ми стана разказът, който е написан за антология с разкази на любимия ми Нийл Геймън - „Пожар в Манхатън“. Причината толкова да харесам именно „Пожар в Манхатън“, е, че Джоан Харис някак се прелива в писането си към Нийл Геймън и мога да се закълна, че са писали този разказ заедно. Почувствах същата нелогичност, която толкова пъти ме е оставяла объркана след роман или разказ на Геймън, същата закачлива сладост, намигването, безмилостната смърт. Толкова Геймънско, че ми загорча от прочита. И останах доволна. 

Вяра и Надежда отлитат на юг“ е очарователен разказ за две възрастни дами, които живеят в старчески дом. Това място е коварно змийско гнездо, ръководено от стерилни, зли същества, чиято единствена радост в живота е да вгорчават съществуването на обитателите на старческия дом. Страхотно ме впечатли достойнството, което Харис е придала на двете дами, финеса, с който те успяват да приемат ситуацията в която са поставени и начина по който я разрешават. 

  Направи си сам“ е призрачна история. Нека си го кажем- Джоан Харис обича призраци. И аз обичам призраци, а нейните призраци винаги са красиви, бледи, специални. По-особени, те не плашат, те приласкават. Те са там, запълват душевни празнини, подтикват към промяна. Или приемане...  

Играта“- Отново разказ за призраци и не точно. По-скоро за високотехнологични призраци, за мистериозна Игра в интернет и за легендите около нея. Да, звучи познато, но не точно и именно в това е магията... Историята винаги е еднаква, както и краят, но въпросителните в нея винаги са различни...

Цветни, разнолики, вдъхновяващи. Тези три думи бих използвала, за да опиша разказите на Джоан Харис, събрани в сборника й „Котка, шапка и въже“. След прочита му ми се иска да започна нейния отдавна кътан роман за специални случаи - „Синеоко момче“, защото тя и историите й вече ми липсват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар