събота, 15 март 2014 г.

Отровната красота на "Играта на ангела" от Карлос Руис Сафон

"- Знаете ли кое им е хубавото на разбитите сърца? - попита библиотекарката. 
Поклатих глава.
- Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини. " 

Когато прочетох „Сянката на вятъра“, първата  книга от тетралогията „Гробището на забравените книги“ на Сафон, бях сигурна, че това е моята любима книга, моята вечна книжна любов. Че никога няма да се почувствам толкова добре, четейки някоя книга, защото „Сянката на вятъра“ е невероятно добра, земна и красива книга. Но не, грешах. Защото „Играта на ангела“ е дори по-добра от нея, макар и по някакъв странен, плашещ начин. 

„Играта на ангела“ напомня на омайващ любовник, който е изключително  чаровен, изискан и възпитан, но крие толкова мрачни тайни, че споделянето им означава смърт и предателство за тези, които ги узнаят. Страховити са тайните, разпръснати по страниците на „Играта на ангела“ и подобно на сън, все още не зная кое от прочетеното е било реално, и кое- не. Може би и аз съм сгрешила, може би... съм прочела нещо погрешно.. Прочетох книгата твърде бързо, аз самата все още я осмислям.

Хронологично събитията в „Играта на ангела“ предшестват историята, описана в „Сянката на вятъра“ и това позволява втората книга да се прочете самостоятелно от първата. Общото между тях най-вече е Гробището на забравените книги, Барселона, както и потайната атмосфера. Но ако в „Сянката на вятъра“ любовта витае във въздуха, загатва се във всяка дума, намеква се за сигурен, щастлив и добър край, то в „Играта на ангела“ нищо не е абсолютно сигурно. Бих нарекла тази книга „абсолютната въпросителна“, защото тя не ми даде, напротив, тя остави само жажда за още и още у мен. За още Сафон, за още Барселона, за още от мрачната си същност.

И в двете книги на Сафон централно място заема художествено произведение, което по някакъв начин е излязло от Гробището на забравените книги, а след това, подобно на зъл сродник, е започнало да твори поразии след себе си. Но този път спасената книга не носи надежда, а печал, разруха и нещастия. 

Давид Мартин е писател. Талантлив, разбира се, но твърде неподготвен за това, което съдбата може да му предложи. А тя му предлага любов, макар и на твърде висока цена, приятели- за които не е сигурно колко скоро ще му забият нож в гърба, както и цяло състояние, което струва (почти колкото) една човешка душа. А приключенията му, подобно на моя прочит на книгата, напомнят по-скоро на кошмарен, лош сън, отколкото на истински преживявания.  Създанията в него са ту истински и готови да рушат всичко, което е успял да изгради, ту примамливи, рожби на красиви фантазии, ту предмети, напоени с твърде много душа...

Очаквано,  книгата намига на читателя си с историята на бащата на Даниел (главния герой в „Сянката на вятъра“) и неговия баща, както и със зараждането на любовта между него и майката на Даниел, Изабела, която е близка приятелка с Давид. Бих казала, че това е един от моментите, които дават по-сериозни препратки към „Сянката на вятъра“. За мое голямо съжаление обаче, моят любимец Фермин не присъства в този роман.

 За втори път повярвах в истории за призраци, за демони, за магии, защото за втори път Сафон успя да ме прилъже, че има нещо свръхестествено в историите му. И ненапразно. Героите му са мъртви толкова, колкото са и живи. Те стъпват тихичко по земята или с писъци огласят мрачни, призрачни къщи. Диханието на един празен дом е различно, когато в него липсва някой. Или... има някой. Толкова много мога да кажа. Толкова думи още искам да напиша. Ала за „Играта на ангела“ не бива да се пише и да се говори, тя трябва да се усети, трябва да бъде прочетена, трябва да бъде разбрана... Едва тогава може да бъде разгадана и преглътната...

Няма коментари:

Публикуване на коментар