събота, 27 декември 2014 г.

Тихото съвършенство на „Жената жерав“ от Патрик Нес



„- Аз не ти вярвам, господарке - казва вулканът, а зелените му очи святкат от зла радост, която
обърква господарката. - Смисълът на вулкана е гневът – продължава той. - Вулкан в покой е просто планина, не е ли така? Да укротиш вулкан означава да го убиеш.
- Вулканът живее, за да умре – това е целта на съществуването му – казва тя. - Нима и ти не се стремиш към същото?
- Вулканът живее, за да умре, господарке – отвръща вулканът, но да умре възможно най-гневен.
- Ти не ми се струваш гневен – казва господарката. - Усмихваш се. Шегуваш се. Зад думите ти има лъст, флирт. Срещала съм и двете по света.
- Зад думите ми има радост, господарке. Гневна радост.
- Подобна радост възможна ли е?
- Ние до един от нея сме родени. От нея блика огнената магма на света. Тя кара вулкана да пее.
- Така ли наричаш разрухата, която сееш? Песен?
- Да, господарке. Песен, която никога не лъже.“

Понякога, съвсем случайно, чувам песен, която болезнено ми напомня на прочетена книга. Преди малко повече от ден, пътувайки, песента на Linkin Park, Drawbar, идеално се вписа като усещане в това, което чувствах към „Жената жерав“ на Нес. Беше като... среща. Тази книга все още простираше магията си из вените ми, когато мелодията, която бях чувала може би десетки пъти, се насложи с перфектната си простота върху сюжета на романа. Дори в момента я слушам, опитвайки се да събера мислите си, да извадя емоциите навън и да се опитам да предам на виртуалния си лист всичко, което Патрик Нес ми даде чрез книгата си.

Книгата започва с привкус на тъга, на тъга по нещо отдавна изгубено, на нещо, което може би някога ще бъде намерено, ала е твърде неясно. Сънливостта на Джордж, главния герой, е осезаема така, че самата аз се прозявам леко. Но не от скука. Животът му е просто живот- той е тих, скромен, изключително мил и нежен мъж. И именно това е основния му проблем, поне според него. Нощта му е прорязана от писъка на прекрасно същество, бял жерав, който току е паднал в задния му двор. От крилото на птицата стърчи страховита, грозна стрела. Джордж е отчаян, тъй несигурен, заради всичките си разочарования, че дори не осъзнава как точно успява да спаси птицата. Ала го прави. И на следващия ден се запознава с най-невероятната жена на света, Кумико, която го повежда към истинския  му живот.

Кумико е тайнствена. Тя е красива, мистериозна, тя е необикновена, творец, ексцентричка, която с лекота потапя всеки под омаята си. С направата на 32 плочки, тя започва да разказва на Джордж историята, която ги свързва, него и нея, в неделима връзка, дала началото на отношенията им, а и на първата им среща. Но това не е само тяхната история, това е история за сътворение, за разруха, за болка, за любов.
Но най-вече за прошка.
Жената жерав“ е любовен роман. Не от онези, които те карат да хихикаш като ученичка, а от другите, които те удрят през коляното, режат сърцето ти, пронизват те и ти напомнят какво всъщност винаги си искал да намериш. Същевременно е и приказка, в основата на романа лежи японската легенда за жената жерав, тук е мястото да кажа, че много ми харесва начина по който Артлайн Студиос са решили да отделят легендата от историята, за да се претопи по-късно тя в сюжета на книгата и да умножи силата на случващото се в историята.

Затворих кориците на тази книга преди малко повече от ден. И отново преди ден пожелах да я прочета наново, защото усещането, което остави в мен, бе горчиво-сладко, като болка, която искаш да изпитваш отново и отново, защото преживяването й те кара да се чувстваш повече човек.

четвъртък, 4 декември 2014 г.

Фор, безстрашният, свободният - „Фор“, Вероника Рот

„Истината е, че искам моят избор да прониже с нож сърцето на баща ми, да му донесе толкова болка, смущение и разочарование, колкото изобщо е възможно.
Имах само един избор, който може да постигне това.
Поглеждам към него и той ми кимва, режа дълбоко собствената си длан, толкова дълбоко, че очите ми се насълзяват от болката. Прогонвам сълзите с мигане и свивам ръката си в юмрук, за да позволя на кръвта да се събере. Очите му са като моите – същото тъмносиньо, което на тази светлина изглежда като черно, просто кухина в черепа му. Гърбът ми пулсира и щипе, ризата драска разранената ми кожа, кожата, по която той дълбае със своя колан.
Разтварям ръката си над тлеещите въглени. Имам чувството, че горят в стомаха ми, че ме изпълват догоре с огън и пушек.
Аз съм свободен.“

Току-що затворих „Фор“, облякох черния си суичър, направих си кафе в черната ми чаша и възможно е, отново под въздействието на книгата, се опитвам да си подредя мислите.

Тъжно ми е. На първо място усещам страхотна тъга, защото вече познавам Фор, известен вече като Тобиас в трилогията „Дивергенти“, макар и като по-различен герой и все пак- толкова наранен и пречупен . Скоро попаднах на класация на най-добрите гаджета в YA литературата (линк!)  и Тобиас фигурираше в нея като № 5, определено добра позиция. Но тук няма да се говори за секси Тео Джеймс, който изигра Фор в „Дивергенти“, а за героя, който е Фор, преди да стане Фор. Когато е просто Тобиас, Дървения, Трансфера.

Тобиас е великолепен. Винаги съм имала слабост към силни и мълчаливи момчета, но Тобиас е нещо специално. Мисля, че нещо в него някога е било пречупено, дали заради побоищата, които баща му му налага или заради отсъствието на майка му. Фактор за мен е и принадлежността му към Аскетите- най-покорната, тиха и услужлива каста, населяваща Чикаго в първата книга от трилогията на Вероника Рот. Но това, което го прави различен, не е тормозът, който му е налаган, а волята да го избегне. Силата, която показва, за да избяга- дали от страх, дали от нещо друго, Тобиас прави своите нови крачки, избирайки да бъде безстрашен. Да бъде Фор.

Той израства. Книгата е наистина кратка, някакви си 120 страници, но и не мисля, че е нужно повече, за да се проследи промяната му. Започва се със страх, с мълчание, с обмисляне на всяка дума. Момчето  се страхува и това натегва. Може би знанието ми за всичко, случващо се в останалите книги, ме карат да се чувствам така. Може би и това, че в третата книга има цели глави от името на Фор и, че някъде дълбоко в мен, части от прочетеното се съживяват, свързвайки уплашеното момче с несравнимия войн на Безстрашните. Невъзможно сравнение. Болезнено. И толкова... истинско и вярно.
Четейки си мисля, че сигурно никога не съм виждала нещата през очите на Фор истински, защото в книгата се появяват някои изненадващи за мен неща. А това е допълнителен бонус.

Объркване. Може би това е второто чувство, появило се след тъгата. Объркване, защото всичко, което прочитам, е толкова подходящо за Фор, че се чудя защо не съм го знаела. Объркване и защото, прочитайки всичко, мисля за него като за реална личност, а не просто като за литературен герой.

И може би неразбиране. Сигурно защото една част от мен намира написаното за болезнено, но красиво, а друга - за истински ад. Мисля си колко специално е било всичко през очите на Тобиас и как във всяка книга настъпваха какви ли не обрати, за да се стигне до краят на трилогията, край, който яростно отричам и откровено не харесвам.
Ярост. Защото не бих искала всичко да започва и да свършва така. Разбирам, че позицията ми е субективна и, че не може всичко винаги да приключва щастливо.

Всъщност, именно "Фор" доказва, че Трис  e по-силната личност от тях двамата. Тя сама взема решенията си, Тобиас непрекъснато бива или използван от някой друг, или е заплашен от нещо, или е твърде уязвим. Мисля, че Трис е единственото хубаво нещо в живота му, освен приятелите му, разбира се и именно в това се корени цялата му трагедия.

Книгата съдържа четири части, както и три  кратки глави, свързани с интересни моменти  между Фор и Трис от първата книга. Според мен това е книга, насочена само и единствено към феновете на „Дивергенти“- не е написана, за да бъде разбирана от някой, който не е чел дори първата книга. В такъв случай разказът би му бил непълен. Подозирам, че частите са толкова именно заради името на героя.

Това е книга, която остави смесени чувства у мен. Донякъде положителни, защото дава достатъчно яснота върху вече изминалите събития, описани в предните и три книги и защото обединява в себе си няколко истории, които не само разказват повече за живота в любимата ми каста, тази на Безстрашните, а и придават още по-голяма дълбочина на случващото се.  Фор дава своите парченца, своите гледни точки за различните ситуации, за да запълни мислите на Трис, нейните страхове, за да запълни всички дребни пукнатини в разказа от „Дивергенти“. Но и ме натъжи достатъчно, за да не искам да я прочета отново.

събота, 15 ноември 2014 г.

Тъмната страна на лунапарка - „Джойленд“, Стивън Кинг


"Продаваме забавление. Никога не го забравяйте."

Да пишеш ревю за книга на Краля е голяма и трудна работа. Признавам си, че все още се колебая за заглавието, а началото го започвам за трети път. Обмислям от момента в който  затворих „Джойленд“ и си казах: „Е, време е  да напиша нещо по въпроса“.

Когато започнах да чета  книги на Кинг, най-топлото място в сърцето ми зае „То“. Мисля, че харесах „Джойленд“, защото страшно много ми напомни на „То“. Дали заради панаирджийския намек (който в „Джойленд“ си е  цял бекграунд), или защото разказът се води в първо лице, но непрекъснато мислех за един от любимите си романи, четейки тази книга.
Кинг има една особеност- никога не построява сюжета си от точка А до точка Б. Историите му приличат на дърво с десетки разклонения, като всяко клонче има две, никнещи от него самото. По принцип преди харесвах подобно писане, но с годините това започна да ме дразни. „Джойленд“ не прави изключение от правилото на Кинг, както сама си го наричам, но смятам, че открих смисъл във всяко едно „разклонение“. 

Забелязала съм и, че понякога действието потъва в твърде много обяснения, твърде много случки, които не влияят особено върху сюжета. В „Джойленд“ това е съкратено до минимум. Не помня колко точно съм чела, когато открих, че съм миналата средата на книгата. При мен това е рядкост, особено с роман на Кинг, по обясними причини. Истината е, че „Джойленд“ дори не е истински роман на ужасите. Мисля, че има страшни неща в него, но не и такива, които да ти изправят косите.

Малко и за историята. Девин е момче, което има нужда от пари, за да плаща образованието си. По стечение на обстоятелствата, той започва работа в увеселителния парк „Джойленд“. Всичко е прекрасно – той има големи очаквания за бъдещето, което се надява да сподели с приятелката си, работата му е приятна и интересна. И почти на шега Дев научава за съществуването на призрак на младо момиче, убито в тунела на влакчето на ужасите. Историята скоро става част от живота му, особено когато негов приятел и колега си признава, че е видял призрака. Девън и негова колежка започват да проучват и откриват, че убитото момиче не е било единствената жертва на убиеца, който явно по някакъв начин е свързан и с „Джойленд“...

Бих казала, че това е много добър роман. Не твърде добър, да речем 3, 5 звезди, но си държа на половинката. Мисля, че просто очаквах малко повече ужас, по-смразяващи сцени, повечко насилие. Но книгата си заслужава и се радвам, че я прочетох.

неделя, 9 ноември 2014 г.

"Лабиринтът: В обгорените земи" , Джеймс Дашнър



"- Прочети моята * .
- Вече го сторих...
Томас забеляза странното изражение на Нют. Колебание или страх? Сякаш не искаше да каже на Томас какво е написано там.
- Е?
- Ти си обект А2- отвърна Нют. После сведе очи.
- И?
- Не пише нищо друго. Освен ... "да бъде убит от група Б".


(татуировка - доб.от мен)
Оригиналното заглавие на втората книга от трилогията „Лабиринтът“, е „The scorch trials“, като у нас Бард са решили да наименуват книгата „В обгорените земи".

„В обгорените земи“ започва непостредствено след края на „Лабиринтът: Невъзможно бягство“, разказвайки за началото на нов, още по-жесток изпит, на който момчетата трябва да бъдат подложени. Този път паметта им не е отнета, сега те знаят защо трябва да продължат напред. Знаят в какво се състои изпитанието им и каква е цената, ако не го издържат. Но това не е достатъчно, защото ЗЛО винаги крие нож в ръкава си...
Няма тиха смърт. Хлапетата са обекти, притежание, собственост на ЗЛО, като цента на ЗЛО, поне според обясненията в книгата, е да изследва хлапетата, техните реакции спрямо събитията и ситуациите с които се сблъскват, изследване на това, което ги прави специални. Защото по-специални от всички оцелели на Земята и може би именно в тях се корени спасението на малкото оцелели.

Харесах книгата. Подобно на предната част, я прочетох много бързо, за една нощ. Тя самата е доста кратка, едва 200 и няколко страници, но определено действието в нея бе много по-динамично и напрегнато, сравнено с предната книга. Както самите герои в книгата споменават, в Лабиринтът те имат всичко необходимо, за да оцелеят. А в Обгорените земи нямат нищо- нямат съюзници, трябва да ги спечелят. Нямат много храна и вода. Имат само стимул за спасение, който понякога не е достатъчен. Новото изпитание ги сблъсква както със силите на природата, така и с остатъци от човешкото население, болно от ужасната болест, избликът, която превръща хората в безчувствени зомбита.

„Невъзможно бягство“ бе като по-страшна версия на „Питър Пан“- сбор от хлапета, които се мъчат да оцелеят, да избягат. „В обгорените земи“ е жестока и много по-добра. Този път нямах смесени чувства, изпитвах само нетърпение да отгръщам страница след страница. Признавам си, че хвърлях поглед на отделни абзаци, запомнях прочетеното и продължавах, а когато стигнах до последната страница бях сигурна, че определено всичко се повтаря. И, че нямам търпение за следващата част.


петък, 24 октомври 2014 г.

„Изборът“ от Кийра Кас - Риалити за Пепеляшки



В последно време чета изключително антиутопии, но може би това е, защото наистина много свикнах с този литературен жанр и с проблемите, които той разгръща. Човешката природа и нейната изменчивост спрямо обстоятелствата са теми, които силно ме вълнуват и това си личи и в литературния ми избор.

„Изборът“ е очарователна книга, първа част на едноименна трилогия.
Кийра Кас води читателя в нова версия на Америка, в която цари нов, различен ред. Историята разказва, че велик човек е станал национален герой, спомагайки за създаването на нов ред в страната. В следствие на това се е появил нов начин на управление- монархически. Но това не е всичко, поданиците на кралство Америка са разпределени в касти, като колкото по-високо е числото на кастата (1-8), толкова по-ниско стои тя в обществото.
 И ако това не е достатъчно, всяка нова бъдеща кралица се избира чрез риалити шоу.Народа сам избира коя да бъде жената, която да подкрепя краля им в добро и зло.
Идеята е интересна, предвид общественото увлечение по всякакви видове реалитита и състезания. Намирам я за такава, защото в идеята за Изборът има много смисъл, но и много ирония към обществените ценности, към начина по който хората приемат какво е важно, какво- не.

Главната героиня, Америка Сингър, е изключително момиче. Отраснала в семейство с не много висока  цифра, тя се научава на труд и независимост. И съвсем нелогично, решава да участва в Изборът на принцеса, на годеница на принц Максън , макар че сърцето й принадлежи на друг. С надеждата да не бъде избрана, всъщност тя се оказва едно от момичетата, които имат възможност да станат част от Елита, да преобразят живота си. Бързо обаче момичето открива, че зад привидния блясък се крият тайни, зад усмивките- лъжи и коварство и, че съвсем не е лесно да се удържи и да не участва истински в Изборът. Може би защото и самият принц е много по-специален от принца на Пепеляшка.

Не липсват вълнения, но "Изборът" си остава просто един симпатичен тийнейджърски роман. Има си и добрите страни, а в следващата книга историята се задълбочава, придобиват смисъл повече случки, изобщо, картината се променя. Но ако не бях прочела "Елитът", щях да напиша, че "Изборът" е приемлив, забавен и сладък роман, без претенции за нещо повече. В случая,ще отбележа, че книгата носи духа на съвремието ни, в нея няма нищо истински изненадващо, но може би това я прави актуална, но и някак приказна, заради любовната история. И в тази приказка някои  читатели ще изберат чаровния, но потиснат принц, който тепърва търси любовта в риалити шоу, други- в независимата, горда Америка, а трети - самата атмосфера на книгата.

четвъртък, 25 септември 2014 г.

Купи си съпруга през „Регистърът“ от Шанън Стокър


„Най-голямото постижение за една жена е да стане съпруга. Чрез брака тя служи на страната си и осигурява собственото си щастие.

- Регистърът: Ръководство за момичета“


„Регистърът“ е нова-новеничка антиутопия, която разказва за Америка след около 100-150 години, достатъчно променена, за да изглежда съвременна, но и твърде близка, за да плаши. Нещо като любимата ми комбинация, но с ясно изразен любовен елемент. За втори път споменавам думичката „любов“ и има защо.

Някой някога е казал, че красотата ще спаси света. Може би това  е идеалистичната представа на всяко момиче, вписвано в Регистъра, когато навърши осемнайсет. Записването в този регистър се случва след оценяване, а за да бъде получено разрешение за  бракосъчетание с определеното момиче, е нужно да се плати определена сума. Сумата може да бъде различна, но най-важния фактор за определянето й, е красотата на момичето.

"Съпругите не дават обещания и клетви,
защото няма нужда.Приема се, че жената ще
направи всичко по силите си, за да
достави удоволствие на съпруга си и да
изпълни желанията му.
- Регистърът: Ръководство за момичета"
В продължение на целия си живот, всяко момиче е научавано да се грижи за семейството, което се очаква да създаде, след като се омъжи за този, който е платил най-много пари за правото да я нарече своя съпруга. В Наръчника за момичета, който цитирах най-горе, е описано може би първото правило, с което са отглеждани момичетата. Именно по този начин е отраснала и главната героиня, Миа Мориси, до нощта в която една от уж щастливо омъжените й сестри се появява на вратата на бащиния си дом, за да я предупреди, че не всичко в бъдещия й живот ще бъде цветя и рози...
Скоро Миа разбира, че сестра й е права и случайността я сблъсква с Андрю- момче, което работи във фермата на баща й.

  В тази книга, момчетата са описани като ненужен товар. Ако момичетата са обгрижвани, глезени и приучавани към маниери, то момчетата най-често биват изоставяни като деца, като им се оставя само една възможност- да станат войници, когато навършат необходимата възраст  и така да спечелят правото да бъдат част от тези, които някога могат да създадат дом и семейство. Андрю няма свое си име, няма дори фамилия и знае, че дори не бива да поглежда към момиче като Миа. Но когато Миа решава да избяга от дома си, той е принуден да й помогне.


Мисля, че описах достатъчно за проблема в книгата. Но това, което ме потресе най-много е промяната, настъпила в отношенията между хората. Родителите гледат на децата си по два начина- или като богатство, или като проблем. Прекъснати са семейните връзки. В самото Ръководство за момичета изрично е написано, че момичето не бива да се привързва към никого,освен към този, който ще бъде неин съпруг.  В Ръководството за военна служба на момчетата пък, се внушава лоялност към страна, отнесла се като мащеха със синовете си, защото те не й носят никакъв приход...

Като цяло книгата ми хареса, защото можех да видя гледните точки на повечето герои в нея. Разказът е от трето лице, което лично на мен не ми харесва, винаги съм предпочитала аз-формата, за разлика от множеството. Но не успях да видя истинско развитие у героите. Напротив- едно след друго следваха разкрития за тях самите, чието обяснение за тях идваше след време. Разкриха се черти от характера им, но те, като личности, запазиха същността си от началото до края. Единственото израстване, което забелязах, логично, е в главната героиня и по-точно в нейни определени постъпки.

Странното обаче е, че сюжетът е достатъчно напрегнат. В една антиутопия няма толкова реализъм, но мисля, че обикновено реалността в книгите се получава, защото по някакъв начин напомня на ситуацията в която живеем. В книгата е описано ясно желанието на правителството на тази нова Америка да промива мозъците на гражданите си и да ги принуждава да живеят в ред, удобен за страната, но не и за хората, които живеят в нея. Начините за това са различни – заблуждаваща информация в новините, в интернет, ценностите, популярни в обществото, нагласата на самите хора. Изведнъж зад идеята „купи си красива жена“ , започва да се разбира  „купи си собственост“, „купи си живот“, „бъди като нас“.

Книгата ме навежда на много мисли, част от които разкрих в това ревю. Тя предизвиква разбиранията ми, кара ме да се бунтувам срещу нормите, които налага и срещу героите, които я диктуват. Една нация от покорни хора с разбити идеали и ценности, подчинени на идеята за криворазбрана красота и лоялност -  ето това предлага Шанън Стокър в книгата „Регистърът“.

сряда, 10 септември 2014 г.

Шеметното бъдеще в "Генезис" на Бърнард Бекет

"Вие хората се ласкаете от мисълта, че сте създали света на идеите, но сте безкрайно далеч от истината. Идеята влиза в мозъка отвън. Тя го реорганизира, за да пригоди интериора по свой вкус. Сварва други идеи, настанили се там преди нея; бори се с едни, с други се съюзява. Съюзите оформят нови структури, за да се защитават от натрапници. И в подходящия момент идеята изпраща военните си отряди да завземат нови мозъци. Успялата да се утвърди идея пътешества от мозък на мозък, завладява нови територии и пътьом мутира. Живеем в джунгла, Адам. Много идеи отмират. Остават само най-силните. Вие се гордеете с идеите; смятате ги за свои творения, ала те са паразити"

   „Генезис“ е кратка. Къса книга, пълна с историята на едно различно, ново, бъдещо общество, което, може би случайно или не, дава началото си, подобно на нашето- с един Адам и с една Ева.   Митът за сътворението на първите хора, обстойно описан в Библията, е познат на всички. Няма да се спирам на него, защото той е по-скоро база, основа на първородния грях, дал тласък на промените в света, в който се случва всичко. Вината на Ева, изкушила Адам, тук изглежда нищожна- просто този нов, различен, футуристичен Адам е твърде далеч от идеята да служи на боговете си. И това го превръща в същество, поставило началото на нов ред.  
И не само. Светът, какъвто го познаваме, е по-скоро матрица, върху която е построен друг, а след това трети свят, който е почерпил както от съвършенството на новите технологии, така и от мъдростта на древните философи. Безумна, странна, но очарователна и еклектична смесица - това е "Генезис".

Научава се за този свят по време на изпита на Анаксимандър. Тя се явява на приемен изпит, като се надява да бъде приета в Академията и за целта се е подготвяла няколко години. Отдадеността й е достойна за възхищение, тя определено е гениална. Изпитът й представлява обстоен разказ на миналото, на това, което е било. Четейки „Генезис“ четях не само мислите и разказа на Анакс, четях историята на нашия свят с едно голямо „Ами ако?“ пред него. Това е ценното, което търся във всяка антиутопия, а „Генезис“ е именно от този литературен жанр.

   Интересното на „Генезис“ не е толкова самата история. Сама по себе си тя е разказ за новосътворение. Ала събрана със случващото се, тя напомня по-скоро на легенда, на изследване, на нещо, непознато до момента. Тази книга е пълна с въпроси, а отговорите са по-скоро... догадки, макар и на моменти поднесени в нея. Хареса ми, но и ме остави много объркана. Именно това е причината на краткото ми ревю. През по-голямата част не разбирах случващото се, макар че съм чела книга от подобен ранг, зная как да тълкувам случващото се. Но „Генезис“, отново споменавам, въпреки малкия си обем, носи информация и заряд, който буквално отвърта глави. Сигурна съм, че всеки, който я е прочел, се е почувствал така, както се почувствах аз, получавайки последния отговор на всичко случващо се в книгата. И колкото и да ми е странно, той е меко казано... гениален.

„Генезис“ не ме остави развълнувана, с идеята за промяна на света, в който живея. Не мисля, че това е мисията на тази книга. Наситена е с толкова много древност, че смятам, че дори не съм я разбрала и е нужно да я прочета още веднъж след няколко години. Може би тогава ще успея да проумея всичко докрай, защото това, което прави книги като „Генезис“ ценни, са посланията, заключени дълбоко в тях. Объркана съм, защото мисля, че донякъде разбирам идеите, заложени в книгата, ала все пак, както отбелязах и в цитата в началото на ревюто си, "Идеите мутират".

неделя, 31 август 2014 г.

Победи или умри в "Дългата разходка" на Стивън Кинг




„Най-вълнуваща
ще е онази телевизионна игра,
в която загубилият
губи живота си“

 
Запознах се с „Дългата разходка“ в един много мрачен, студен ден. Досега винаги съм я заемала от библиотеката или съм я чела на електронен носител. Така и не я опитомих, сдобивайки се с нея на хартиен носител, след всичките тези години. Сигурно така и трябва да бъде. Тя е една от малкото книги на Кинг, за която мога да кажа, че ми е донесла положителни спомени, въпреки въздействието си, въпреки многото убийства в нея и късовете ледена безнадежност, на които се убодох при прочита й. Веднъж, два, три пъти.

Започнах я, във всеки от тези три пъти, изпълнена с очакване. Имаше защо. Имам някаква ужасна, жестока, мазохистична слабост към безнадеждните случай, безнадеждните книги, към отчаянието. Тази книга е в началото си като малка, детска случка, за която само се носят слухове. Но реалността е там- тинеста и кална, и повличаща, и ... страшна. Винаги съм си мислела, че начина да се докоснеш до най-дълбоките си страхове и по някакъв начин да останеш цял от съприкосновението си с тях, е чрез изкуството. След тази книга за пореден път се уверих колко права съм била в предположението си.


„Дългата разходка“ е състезание. Някога в САЩ започва да се провежда състезание, в което произволно се изтеглят 200 имена (100 участници, 100 резерви) на момчета, които са длъжни да участват в него. Те доброволно решават да участват в него- все пак наградата е абсолютно всичко, което си пожелае спечелилият. Но правилата са кошмарни.И бог да ви е на помощ, ако решите да се откажете. Непрекъснато ходене с минимална скорост, никаква милост при три провинения, никаква почивка. Или.. смърт. Никакви отклонения или смърт. Никакво забавяне или смърт. Никакви опити за бягство или смърт. Смърт. Това е единственото естествено последствие от всеки опит за своеволие (спасение).
Главния герой не вярва в последното. Все пак.. те са деца, хлапета, току-що влезли в света на възрастните. Не би ли било твърде жестоко? И все пак се случва. И те всички започват да падат един след друг, в различни обстоятелства, но все пак, с еднакъв край... смърт. Кръв, разпиляна по асфалта, органи, обречени да бъдат събрани от зяпачите, обявени като ценни трофеи от велииикото шоу „Дългата разходка“...

Цинично, плашещо, реално. Може би вероятността, силата на случващото се в това, дали нещо може да се случи, или не. Стивън Кинг умее да пише за ежедневното, като го превръща в кошер на полудели пчели. А с подобен сюжет той успява да разбърка същността ти, представите ти, да те накара да се замислиш колко би издържал ти самият. Дали си победител, дали просто тихо ще седнеш на края на тротоара по пътя на „Дългата разходка“ и ще изчакаш изстрела да те прониже. Или ще вървиш, просто защото не можеш да си позволиш да изгубиш и някога... така... болката ще спре.


Много чувства, много впечатления и само едно заключение. „Дългата разходка“ е може би най-простичко устроената антиутопия, която съм чела някога, но в същото време е и най-въздействащата такава. И дори без да я ограждам с рамки като жанр, творба от даден автор, дори произведение, свързано с определен сюжет: значима е. И замисляща. Ужасът в нея е на чисто психологично ниво. Не е толкова страшна смъртта, страшна е лекотата, с която тя възниква, страшно е облекчението, което настъпва след нея, ужасяващ е начина, по който я е описана като естествено следствие - бъди най-добрия или умри.Откривам толкова много причини, които правят тази книга страшна за мен, но една ме кара да я харесвам неотменимо силно и тя е, че изходът... никога не е един.

понеделник, 11 август 2014 г.

Невинността среща ужаса в „Марина“ от Карлос Руис Сафон


„- Понякога най-реалните неща се случват единствено във въображението, Оскар- отвърна ми тя. - Спомняме си онова, което никога не се е случвало.“

След „Затворникът от Рая“, имах нужда от друг роман на Сафон. Ориентирах се към „Марина“, защото отдавна исках да я прочета, но все започвах други книги и някак за нея не ми оставаше време. Бях в период в който започвах една книга, после втора, трета, оставях първата и накрая започвах да си чета някаква електронна книга, без връзка с трите други книги. Казано иначе- опитвах се да открия литература, която да ми донесе само това, което Сафон може да ми даде чрез романите си.Започнах „Марина“, четейки я бавно, на порции. Това е предизвикателство, защото книгата е с малък обем, а четенето на порции може да отслаби силата на някое произведение. Рискувах обаче, защото не исках книгата да свърши твърде бързо..

Оскар Драй е хлапе, което живее в пансион. Случайната му разходка из Барселона го води до призрачна къща, където той намира стар, счупен часовник. Импулсивно решава да вземе със себе си часовника и това става причина за последващото му запознанство с Марина. Марина е едно от онези ангелски създания, дадено на света, за да го стопли със светлината си и, съвсем предсказуемо, Оскар се влюбва чисто, по детски в нея. Дните, прекарани с Марина, обаче водят не до невинни забавления, а до следи към страховита, ужасяваща тайна – тази на възхода и падението на Михаил Колвеник, създател на механични крайници.
Реалност и фантазия се смесват в историята на Колвеник, както се уверяват децата. Малко по малко тайните на този човек се разкриват пред тях, като по пътя към разкриването на истината, падат труповете на всички, свързани по някакъв начин с него...

„Марина“ за пореден път ме увери, че Сафон осъществява връзка с класически автори и произведения чрез творбите си. В романа има доктор на име Шели, чиято дъщеря се нарича Мария, а през моя поглед Михаил Колвеник е като испанския доктор Франкенщайн. (Мери Шели е авторката на романа „Франкенщайн“.) Подобно на „Затворникът от Рая“, „Марина“ също е достойна за сравнението си и още- прави историята на Колвеник близка до читателя с тази си асоциация.

Разбира се, книгата на Карлос Руис Сафон е тийнейджърски роман. Той притежава всички качества на другите му творби, които вече съм чела, които са трите книги от тетралогията „Гробището на забравените книги“. Няма как да се направи паралел между тетралогията и този роман. Те са различни по сюжет, макар и мрачновата, „Марина“ е доста невинна книга, за разлика от „Играта на ангела“, например. Единственото, което  обединява всички тези романи, е майсторското умение на Сафон да разказва, да вплита нишките на сюжета си тук и там, за да замае главата на читателя си, както и омагьосващите картини, които рисува в главата на четящия...

Тази книга ми хареса. Признавам си, че имах нужда от цяла нощ размисъл, преди да започна ревюто си- просто в главата ми думите звучаха по един начин, а написани ми изглеждаха сухи, не достатъчно добри, за да внесат впечатленията ми от романа. Надявам се, че съм успяла да изкажа колко харесах тази книга и колко се радвам, че отново успях да се докосна до света, който Сафон изгражда в книгите си. Удивително е колко добър писател е той, колкото и клиширано да звучи и как те пъхва между страниците си, само за да ти отвее главата. Със сигурност „Марина“ е един от най-добрите тийнейджърски романи, които съм чела някога и въпреки малкия си обем, тя дава невероятна наслада с интересните  си сюжет и герои.

понеделник, 4 август 2014 г.

Трилогията "Милениум", ч. 2 :„Момичето, което си играеше с огъня“- Стиг Ларшон


Преди малко повече от година написах текст за „Мъжете, които мразеха жените“- първата книга от трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. Нямах идеята да започна веднага следващата част, защото трилогията е извънредно задълбочена, социално ангажирана и сложна. Не бих могла да чета една след друга такива книги, а и не би трябвало, защото според мен, ролята им не е на леки романчета, които да се четат преди сън. Напротив - те са книги, които да покажат реалността такава, каквато е - грозна, зла, жестока.

Една година е достатъчно разстояние във времето за прочит на втора част от подобна трилогия. Прочела съм толкова много трилъри, че не помня имената на всички, но със сигурност „Милениум“ не е от тези, които не могат да се запомнят. Напротив. Година по-късно се чувствах така, все едно току-що съм затворила „Мъжете, които мразеха жените“- просто Ларшон те въвежда гладко в романа, разхожда те в изминалите събития, пъха те в главите на героите си и това несъмнено съживява читателската емпатия, необходима за пълноценно изживяване на този роман. Знам, че написаното звучи високопарно, просто искам да уточня, че четейки романа, малко по малко си съставях още по-точно мнение за героите, предвиждах постъпките им, защото това не са просто герои от книга. Това са описания на истински, живи личности- да, точно така изглежда. По времето на прочита Микаел, Лисбет, Ерика, се превърнаха в същества от плът и кръв, които нямаше как да не станат част от живота ми. 
 
Една от основните разлики между двата романа, е динамиката на сюжета на "Мъжете които мразеха жените", сравнена с хладнната, безпристрастна "Момичето, което си играеше с огъня".Подобно на хартиената си сестра, „Момичето, което си играеше с огъня“ е силно ангажирана с наболели социални проблеми. Ако в първата част болезнената нужда от адекватна, точна информация, изиграва лоша шега на журналиста Микаел Блумквист, то втората книга е посветена на трафика на хора с цел сексуално робство, корупцията, регулаторните органи на обществото- психолози, полиция.Но ако първата книга разкрива бясно едно след друго поразяващи, гротескни събития, то втората излага едно състояние на обществото, толкова непукистично, толкова лишено от съвест и морал, че е получило статичност. Престъпленията нямат нужда от доказване и обяснение- те просто съществуват в някаква нова естествена среда. 
Именно с това се сблъсква Блумквист, когато започва да се занимава със случая с който се появява млад журналист, надъхан да издаде книга, посветена на сексуалното робство. Но най-фрапиращото в цялата история с разследването не е начина по който да се докаже получената информация, а високото ниво на власт на хората, замесени в цялата каша. В този момент става ясно как държави, поддържащи изключителна социална политика, третират човешки същества от други страни като предмети, само защото не са част от тяхното общество.

Момичето, което си играе с огъня- не е нужно да се прочете книгата, за да се предположи, че това е Лисбет Саландер, гениалната хакерка, която толкова харесах след прочита на предната книга, е втората жертва в историята на Ларшон. Лисбет притежава нещо, което аз наричам „социален ТЕЛК“, макар че подобен термин в социалните дейности не съществува. Определена като социален индивид, който е неспособен да се грижи сам за себе си, тя е поставена на дъното на социалната стълбица, което директно я превръща както в мишена, жертва, така и в потенциален хищник в очите на преследвачите й. В един такъв момент по време на прочита на романа, сериозно се замислих за лекотата с която цялото общество бе готово да приеме определена информация за вярна, просто защото под нея стои името на лице с власт. Това бе нещо, което ме омерзи. Обществото е представено по-скоро като маса, регулаторните органи- като преследвачи, обвинители, заклеймяващи. Хомосексуалността се появява като личностен недостатък, вместо като избор. В едно уж модерно общество явно властват закостенялото мислене и непукизмът, спрямо правата на едни човешки същества, сравнени с други. И всеки е виновен до доказване на противното. 
 
Няма да се впускам в описание на по-голяма част от книгата. „Момичето, което си играеше с огъня“ дава още отговори за необикновеността на Лисбет Саландер, наслагва грозните елементи зад израстването й като толкова невероятна, сложна, но и неприспособима личност. Жертва, герой. Обикновен човек, притиснат от хора и обстоятелства...

Момичето, което си играеше с огъня“ не е книгата, която ще препоръчвам непрекъснато на всичките си познати, защото не е книга, към която бих искала всеки да се отнесе като към обикновена книга, като към художествена литература. Тя е хапеща книга. И това ми харесва в нея. Доколко е достоверна – мисля, че е пропуск от моя страна това, че никога не съм се ровила в нета, за да открия какво точно е дало храна за писане на Ларшон, за да започне да пише както тази книга, така и „Милениум“ като цяло. Скоро участвах и в дискусия, в която се обсъждаше доколко е важно събитията в една книга да бъдат истински, реални и сега, след прочита на „Момичето, което си играеше с огъня“, съм категорична- няма значение доколко са верни обстоятелствата, доколко са истински фактите. Важна е тяхната социална значимост, достоверността им спрямо състоянието на обществото, вероятността да се случат, тяхната мисия и роля. Възможно е и аз да натоварвам тази книга с прекалено голямо значение, но смятам, че това е така, защото тя не просто докосна личното ми мнение по твърде много грозни въпроси. Тя бръкна в мен и ме разтърси, замисли ме, накара ме да започна да се притеснявам. За мен това е достатъчно, за да се почувствам будна, ангажирана, изплашена. И съм сигурна, че ако една книга може да направи това с някой от читателите си, то тя е добра и качествена.

неделя, 27 юли 2014 г.

Човек не е остров, ала островът е жив - „Крайбрежие“, Джоан Харис




Приливът се обръща без твоето разрешение.


Лято е и „Крайбрежие“ се вписа идеално в поредицата от романи, които оцветяват нощите ми - защото и днес се събудих с усещане, като че ли имам пясък в очите. И кой знае, може би наистина мъничко пясък е влязъл в мен по време на прочита. Наивна, детска мисъл... Но пък толкова сладка... Слънцето ме заслепява и само максималната яркост на дисплея на лаптопа ми позволява да започна да пиша ревюто си за книгата на Джоан Харис.

Няма смисъл да казвам колко обичам тази писателка, как нито една нейна книга не ме е разочаровала, какво ми се случва, когато видя нейна книга- независимо прочетена или не, нова или стара. „Крайбрежие“ е издадена у нас през 2003-а, но това не ми попречи да я дочета вчера, нито променя намерението ми да я намеря на хартия, просто защото държа да имам всяка книга на тази авторка на хартиен носител.

Озовавам се за пореден път в страната на историите на Джоан Харис, като този път разтворената книга ме запраща на скалистите плажове на Льо Дьовен. Там хората се прехранват с туризъм, с риболов, с дребна търговия. Льо Дьовен- разделен на две части , подобно на сърдити сестри – Ла Усиниер и Ле Салан, кокетната чаровница, привличаща туристи и скромната, саможива, бедна сестра, чиято вяра в суеверията я погребва под прилива година след година... Там решава да се завърне Мадлен, напускайки Париж след смъртта на майка си.

 Мадлен е морско дете, дъщеря на остров. Може би само този, който е 
отраснал с крясъците на чайките и докосването на пясъка под краката си, може да разбере факта, че тя е изоставила лелеяния за цял свят Париж, за да се завърне в малкия остров Льо Дьовен, от което произхожда. Недоверчиви са и хората от Льо Дьовен. Подозренията са свързани с това, че хората очакват Мадлен да вземе страна в конфликта между двете места, макар че тя се е завърнала по съвсем други причини. 

Очаквано, нещата започват да се променят. Пристигането на човек от голям град в малко селце неминуемо предизвиква катаклизми, девойката научава за бедите в Ле Салан и, подобно на всички героини на Джоан Харис, с присъщата си храброст и инициативност, решава да въведе промяна на острова.
Но тя не е единствената, която е дошла в Льо Дьовен скоро. Там е и Руже Флин, непознат мъж, който е спечелил доверието на хората на острова. Но каква е целта му, кой е той, защо е дошъл... това са въпроси, чиито отговор никой не знае..

Сюжетът е ясен. „Крайбрежие“ не се отличава с изключителна оригиналност, напротив- всеки, който е прочел и две книги на Джоан Харис може да събере две и две и да получи четири. Но не оригиналността на сюжета прави книгата толкова интересна за мен. Мадлен преминава през различни препятствия, които променят начина, по който тя гледа на себе си, правят я по-силна по един много красив начин. Четенето на този роман е успокояващо действие, преход към по-тежки и сериозни книги, защото носи в себе си изключителна топлота. Вълните на прилива, битките с морето - понякога приятел, понякога враг, мрежите, пълни с раци, загорелите хора, както и картините на Мадлен - това е душата на романа. Множеството тихи петна, събрали в себе си очарованието на морския бряг, съчетани с разказваческото умение на Харис, правят „Крайбрежие“ едно малко, солено бижу за мен.

По принцип, когато свикна с определен писател, научавам какво да очаквам от него. Джоан Харис засяга различни теми в романа си – семейството, разделението, връзката с родното място, суеверията, отношенията между хората. Не прави изключение и за „Крайбрежие“, където виждампознатите елементи, които вече изброих. Това прави книгата предсказуема, позната, още по време на първото четене. И сигурно заради тази си предсказуемост, успява да ме спечели. Може би и друг път съм писала в блога си, но четенето на книга на Харис е като да седнеш на чаша кафе със стар приятел- знаете се, познавате се, знаете какво ще си кажете, но е толкова приятно и успокояващо да побъбрите, че самото действие е по-важно от проведения разговор. И не знам дали е заради книгата, заради лятото или силната ми впечатлителност, но току се ослушвам с копнежа да чуя морските вълни, с които няколко вечери заспивах, четейки за тях...

понеделник, 21 юли 2014 г.

И в ада няма ярост, по-голяма от тази на *удавената жена - "Голото къпане", Карл Хайасън


 "Стига бе, помисли си тя.

Никой не решава да убие ей така жена си, само защото кокошките й стават жилави."

„Голото къпане“ е книга, препоръчана ми от моя позната със сходни на моите литературни вкусове още в зората на издаването на книгата у нас (през 2012г.). Преди няколко дни я започнах и днес с малко съжаление затворих и последната страница.
Още от прочита на „Стар Айланд“ харесах маниера на писане на Хайасън. Хаплив, но някак чаровен, саркастичен и свеж, „Голото къпане“ ми достави страхотно удоволствие по време на прочита. Не, че съм се съмнявала, разбира се, но бих искала да спомена, че „Стар Айланд“ бе книга, която четох твърде дълго време, на порции, сравнена с „Голото къпане“, която просто не искаше да ме пусне от любопитната си хватка.

„Голото къпане“... толкова закачливо заглавие, но пък и много оригинално. Джоуи Пърони е изтънчена жена с никакъв вкус за мъже и несметно богатство. През двете години съвместен живот с непрокопсания си съпруг, тя някак е преглътнала личностните му недостатъци (за които тепърва ще има още какво да научи), поне докато той не решава да се отърве от нея... като я хвърля от палубата на круизния кораб, на който празнуват годишнината си. Ей-тъй, без обяснения, нещастната жена полита в ледените води, изпаднала в шок, потрес и недоумение. Хайасън не се страхува да пише за смъртта и го прави със завидно умение, но на Джоуи Пърони й е съдено да оцелее и да започне да търси начин за сладко отмъщение на скъпия си съпруг.

А Чаз Пърони не е точно безгрешен ангел. Като се изключи опита за убийство на съпругата му, той прави какви ли не глупости – сътрудничи на бизнесмен, който налива отпадъци в блато, грам не се интересува от добруването на планетата, макар че се води биолог (с купена диплома) и няма никакво уважение към семейството и приятелите си. С две думи- безполезен червей. Обсебен от страха си от алигатори, змии, насекоми и какво ли още не, Чарлз Пърони държи челното място  в класацията на на възможно най-безотговорните „учени“, за които се е писало някога в художествената литература.

И на връх всичко това, най-интересни са мотивите на Чаз да убие съпругата си, при все че няма никаква изгода от това... Нали?

"Голото къпане“ е страхотна, симпатична книга, разглеждаща познатия сюжет за отмъщението, което се сервира студено. В този случай- мокро и голо. И как не - освен героите, които изброих, типично в стила на Хайасън се появяват и рандъм симпатяги, които внасят своята порция откачалщина в и без това колоритната книга. Като започна от ченгето, което си отглежда два питона-албиноси и всекидневно се разправя със съседката си относно това, та премина през родителите на Джоуи, чиято житейска история би просълзила... от смях и най-претръпналия читател.

Много харесах книгата и нямам търпение за издаването на следваща книга от Хайасън. Харесвам  го, защото е откровен, безкомпромисен и някак... невинен. Героите в „Голото къпане“ са до болка истински и живи, а това е заслуга на добър и качествен писател, какъвто е Хайасън.

*Оригиналният цитат е „Hell hath no fury like a woman scorned“, и означава „И в ада няма ярост, по-голяма от тази на отхвърлената жена“ (Шекспир).

четвъртък, 5 юни 2014 г.

Мъгливите ласки на Барселона в "Затворникът на Рая" на Карлос Руис Сафон

 " - Откъде идваш? - попита тази жена, която Фермин в своя делириум взе за майка си.
- От мъртвите, майко - промълви той. - Завърнах се от мъртвите."

„Затворникът на Рая“ е третата книга от тетралогията „Гробището на забравените книги“, предшествана от „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, които без да се колебая бих посочила сред любимите си книги. Именно те ме спечелиха като почитателка на Сафон и на разказваческото му майсторство.

„Затворникът на Рая“ е книга-свръзка. „Сянката на вятъра“ и „Играта на ангела“, са  книги, изпълнени с мистерии и загадки. Във всяка от тях се промъкват герои,нишки, сенки една от друга, но произходът им е неясен,потаен. Именно „Затворникът на Рая“ започва да разплита обърканите нишки, заплетени в сюжета на двете книги. Затова и това  е книга, която трябва да се чете едва, след като са прочетени предишните две книги. В противен случай читателя рискува да не успее да оцени качествата на  историята, която примамва да го отведе в любимата ми вече Барселона.

Ах, Барселона! Но вместо приканваща и мистична, в тази книга тя е поле на смърт, предателства, гонения. Именно там избягва Фермин Ромеро де Торес. Този Фермин, още в „Сянката на вятъра“ бе загатнато за тъмното му минало, за неясния му произход, който той така свидно пази. Макар и с мръсна уста, този мъж има душа  на безплътно, чисто същество,  така ме радва, че единствения пропуск, който посочих в „Играта на ангела“, втората книга, беше неговото отсъствие в историята. Удивителен е, бих казала, че чрез него Сафон привнася един леко пиперлив вкус на „Гробището на забравените книги“. Фермин е усмивка през сълзи с разбити зъби, но все пак- усмивка, истинска, сгряваща. Той е любимия ми герой в тетралогията.

Историята на „Затворникът на Рая“ е тъжна и страшна. Всяка издадена книга от тетралогията носи тъга в себе си, но може би „Затворникът на Рая“ е тази с най-много мрак. Завръщаме се при Давид Мартин, който не знае кое от случилото му се е реалност и кое – сън. „Затворникът на Рая“ всъщност е неговото прозвище в  ужасяващия замък- затвор „Монжуик“, където той прекарва дните си.Присъстваме на разпити- грозни, жестоки, смразяващи кръвта. Давид е не само затворник там, а и жертва на директора на затвора, който копнее за слава и изнудва писателя да напише книга за него. И със сигурност не се бои да си послужи с всякакви средства, за да го накара да започне работа...
 Съсед по килия, а и по съдба му е Фермин, който носи съвсем друго, неизвестно име и след чудодейното си избавление, започва отдалеч да се грижи за семейството на неговата приятелка Изабела, майката на Даниел. И някак малко по малко всички мистерии се нареждат, читателя получава търсеното дежа ву, още част от историята на Гробището на забравените книги се разкрива..


В „Затворникът на Рая“ има  препратки към други класически литературни творби -  „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма и „Клетниците“ на Виктор Юго. Това обаче не го прави по-маловажно произведение, напротив, осъществената връзка родее с тези романи през моя поглед.
Признавам си съвсем спокойно, че третата книга далеч не носи блясъка на предишните две. Няма и как да прави това, впредвид ролята, която й е отредена от самия Сафон. Знаех какво да очаквам, започвайки прочита. Тя е по-скоро допълнение, преход към четвъртата книга, чиято роля вероятно ще бъде да сложи епичен край на тетралогията.

вторник, 27 май 2014 г.

Чудото на четири лапи - „Светът в очите на Боб“, Джеймс Боуен


"Котките са мистериозно племе - през главите им минава много повече, отколкото можем да допуснем", беше написал сър Уолтър Скот. А Боб беше най-загадъчният от всички себеподобни. В това се състоеше част от неговата магия, която го правеше такъв изключителен спътник в живота. От толкова време бяхме заедно, а той все още успяваше да ме изненада и стъписа."

Светът в очите на Боб“ е продължението на книгата „Уличният котарак Боб“. Още в самото начало бих искала да спомена, че не съм чела „Уличният котарак Боб“, но не мисля, че това по някакъв начин попречи на четенето на тази книга, защото тя не е хронологично продължение, а нещо като допълнение към историята на Джеймс и Боб. Авторът споменава изминали моменти, все едно разказва история на свой познат, с когото са говорили преди известно време, но заради изминалото време, са се позабравили.
Светът в очите на Боб“ е удивителна книга за надеждата, за силната връзка между един мъж и неговия котарак, за необикновената история на един бездомен бивш наркоман и неговия риж, интелигентен котарак на име Боб. Красива, изключително мила книга, която ме разплака два пъти, но това е съвсем нормално - в някакви си двестатина странички, тази книжка следва  историята на Джеймс – как от наркоман, живеещ на улицата, срещнал се с котето Боб, което е ранено и има нужда от помощ, полека става сериозен човек, писател, личност, която се научава да управлява живота си.
Книгата е автобиографична. Мисля, че това е едва втората ми прочетена биография, като странното е, че не съм сигурна доколко това е книга за Джеймс и колко - за Боб. Вероятно истината е някъде по средата – това е книга, която трябва да озарява, а точно това прави разказът за борбата на Джеймс и котаракът му.
Това, което ми хареса най-много в книгата е, че Джеймс непрекъснато описва взаимоотношенията си с Боб, опитва се да запознае читателя с необикновеността на животното по начин, по който би станало ясно как и с какво Боб е толкова различен и запомнящ се. На моменти си мислех, че Боб е някак хиперболизиран, че може би не съществува толкова интелигентно коте, потърсих клипчета в youtube и действително видях държанието на котето. За мен беше много ценно и това, че Джеймс за секунда не опитва да се изкара като светец, напротив. Повтаря, че Боб е негов подарък, карма, че би бил изгубен без него. Като човек, който обожава котките, мога да разбера чувствата му и това някак ме кара.. да му вярвам. А и от клипчетата се уверих, че Боб е действително толкова невероятен, колкото е описан в книгата, дори още по-сладък.
Книгата е много повече от тъжен разказ, който носи със себе си някаква поука, нещо очаквано. По-скоро хвърля поглед върху всички онези, които си нямат нищо, по някакво стечение на обстоятелствата. 
Случи се така, че попаднах на „Светът в очите на Боб“ в момент, в който все едно виждах бездомни хора непрекъснато. Джеймс говори за периода в който е бил бездомник – за отбягването на погледите, за това как се е чувствал невидим. Аз самата често избягвам да гледам в очите хората, които живеят по улиците на Търново, защото допреди прочита на тази книга смятах, че се срамуват и не биха искали да бъдат зяпани. Напротив, според Джеймс, те копнеят за малко внимание и мило отношение.

Почти всички публикации, излезли по вестниците и в блоговете, бяха хвалебствени. Един автор от Лондон Ивнинг Стандарт, написал много ласкави неща за Боб, каза, че той е „завладял Лондон така, както никоя друга котка не го е правила от времето на Дик Уитингтън“. Но в същото време и доста ме притесни, като описа прокъсаните ми джинси и черните краища на ноктите и зъбите ми. В добавка ме изтипоса като човек, който „се държи умоляващо, сякаш е свикнал да бъде пренебрегван.“
Снимките на Боб и Джеймс, както и английската
корица на книгата, са взети от официалната им страница -
facebook.com/StreetCatBob 


Темата за хората, които живеят на улицата и обстоятелствата, които са ги принудили да го сторят, както и тези, които вземат наркотици, е много дълга и широка. Да, знам, че е изключително лесно просто да напиша това, но книгата за Боб много ме трогна. Не е просто „очарователна“, „сладка“, тя е озаряваща и блестяща. Тя променя не само живота на Джеймс и Боб, а и на всички хора с подобна съдба. В един момент това коте и собственикът му се превръщат в носители на идеята за един втори шанс, на някаква свръхестествена надежда. И си мисля, ето, че тази история е едно малко чудо. 
 
Чудото може да е една котка, която е спасила своя другар по съдба. Или просто моментът на тяхната първа среща. Колко интимно звучи, а не е ли? Животно и човек се срещат и споделят живота си... Чудото може да е това, че мъжът, който години наред се е дрогирал, се буди и не изпитва нужда да го прави повече, защото благодарение на домашния си любимец е осъзнал, че макар и труден, животът все пак може да бъде преборен. Не съм сигурна вече кое прави „Светът в очите на Боб“ толкова важна, защото причините за това не са една или две. Във всеки случай обаче знам, че това е книга, която дава много. Оставя много. Както всяко чудо, впрочем.