вторник, 10 декември 2013 г.

Отвъд кастата, заради кръвта, в името на семейството - "Предани", Вероника Рот


След края на всяка поредица се чувствам малко по-възрастна, по-пораснала. Може би, защото обикновено предпочитам романи без продължение, може би и защото през времето, в което очаквам да излезе новото продължение на поредицата, литературните ми вкусове се изменят, ставам различен човек. Случи ми се нещо подобно и с „Предани“, книга трета от трилогията „Дивергенти“ на Вероника Рот.

„Предани“ бе „доведена“ у нас сравнително бързо, а аз се сдобих с нея 2-3 дни след официалното й издаване на пазара. Обичам „Дивергенти“ и смея да кажа, че и след третата книга все още харесвам трилогията, макар тя да не оправда очакванията ми.

„Предани“ /Allegiant е много по-сериозна от предните две книги. Да, „Дивергенти“ беше много интересна, но едва започна историята. Беше пълна със загадки, чиито отговори открих в „Бунтовници“ и в „Предани“, но не толкова ме впечатли мистерията, колкото прекрасното описание на антиутопичното общество, отделено като под похлупак, за да.. защо? Да оцелее, да бъде в мир със себе си, да пребори миналото. 

„Бунтовници“ беше по-голямата сестра на „Дивергенти“, носеше със себе си обещание за още по-сериозни сблъсъци на идеи и личности на страниците си. „Бунтовници“ е книга за саможертвата, за изборите, които героите правят, когато наистина са в безизходица. 

„Предани“ е книга.. за истината, колкото и болезнена да е тя. Мисля, че би трябвало да преживея катарзис след нея, подобно на „Сойка -присмехулка“("Игрите на глада, кн. 3), която унищожително ме смачка след прочита й. Нищо подобно. „Предани“ просто ми поднесе много хубав сюжет и неприятен край. Нелогичен и крив. Безсмислен... Ядоса ме.

И сега малко за самия сюжет на книгата. Трис, Тобиас и няколко от последователите на Преданите- нова групичка, поддържаща идеята за съществуването на кастите, решават да отидат отвъд границите на града, в който са живели през целия си живот. Посланието на прароднината на Трис е ясно- в непознатите земи зад оградата имат нужда от помощ, от армия от Дивергенти и Трис, Тобиас и останалите представители на дивергентите, решават, че ще помогнат.
В града им се вихри борба за надмощие между последователите на кастите- Преданите, току-що зараждащи се и безкастовите, чиито предводител е майката на Тобиас... и определено изборите, които предстои да бъдат направени, не изглеждат лесни- нито според мен, нито според героите на Вероника Рот.
Много автори на поредици избиват героите си. Вероника Рот е една от тях. Ако за останалите- Джоан Роулинг, Сюзан Колинс и др., имам някакво оправдание, за нея такова не мога да намеря. Не успях да осъществя истински силна връзка с героите й, следователно и загубите им не ме трогнаха особено. Но и възможността те да се случат ми изглежда безсмислена. 

Отново казвам, въпреки всичко, „Предани“ е хубава книга. Има си послание, смятам, че това е достатъчно добро основание да бъде прочетена. Поднесено е много достъпно, много ясно, но не и сдъвкано. Това е тийнейджърска книга, но изпълнена със смисъл, замисляща, сериозна и малко страшна. Кървава е, каквото е и бъдещето, за което се разказва в нея. И определено няма да бъде забравена.

четвъртък, 5 декември 2013 г.

"Мафията на майките", Керстин Гир - история за Перфектни мами и нормални същества от женски пол


Керстин Гир ми беше по-позната като авторка на тийнейджърската трилогия „Скъпоценни камъни“, по чиято първа книга има и филм- Rubinrot. В „Мафията на майките“ обаче тя пише за по-сериозни житейски проблеми, без обаче да пропусне да поръси случващото се с подобаваща доза хумор."Мафията на майките" е първата книга от тази трилогия на авторката.
 
Констанце се развежда. Напълно нормално – един брак дори и да е щастлив, понякога приключва. Но за Констанце случващото се е напълно необяснимо, та тя е имала идеалния брак, идеалния съпруг, прекрасен живот... поне на първо четене. Но малко по малко картинката се напуква и иззад цепнатините надничат като очи на клюкарка всички малки, неудобни, неприятни моменти, съпътстващи всеки брак... или поне нейния брак...

И някъде в интернет пространството, където вероятно се случват само хубави неща, царува общество 
на перфектни майки, домакини, жени... извадени като от списание. 
Те знаят всичко, могат всичко, със 
сигурност нямат нищо общо с нашата планета и... направо ти иде да ги изядеш, толкова са ненадминати във всичко. Амбициите им са толкова големи, че състезанието помежду им „Коя е по-по-най“ надминава всякакви очаквания...

Когато обаче Констанце се премества в квартала на Идеалните мами, както започнах да ги наричам, калъпа на перфектността започва да се напуква. Защо ли? И защо бившия съпруг на Констанце е толкова... странен? Интересни въпроси...

Книгата е страшно забавна, лека и приятна. Четях я в почивките между лекциите и много се забавлявах с нея. Скоро излиза и продължението й - „Кръстницата“. Изобщо- ако ви трябва книга за път, за забавление, нещо, което да ви донесе добро настроение, но и да ви позамисли... това е „Мафията на майките“.

неделя, 1 декември 2013 г.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - моята вечна книжна любов

Това ревю е от трудните. Не зная как да го започна, освен с признание - обичам тази книга, макар влюбването да ми отне време. Знам само, че ще сравнявам всяка друга с нея, а липсата й ме прави нещастна. Дълбоко и непреодолимо нещастна.

Сдобих се със „Сянката на вятъра“ преди една година, след като изчетох няколко пъти няколко различни ревюта, до едно възхваляващи книгата. Всъщност, желанието ми да я притежавам се зароди, когато в едно списание видях да я рекламират като... предстояща книга. Само анотацията й ми беше достатъчна, за да я пожелая, но по необясними обстоятелства, забравях за нея или мислех, че просто не е настъпил точния момент за прочита й. Истината е, че научих за книгата около половин месец преди издаването й у нас, но я прочетох... преди седмица.
Искрено ми се иска да върна времето назад.

Книгата е адски добра. Уникално добра. Топла, неземно топла, толкова човешка, докосваща и приласкаваща, че напомня на най-прекрасното, познато, същество, което някога си познавал, а след това- на разговор с него. Каквото и да ти каже тази книга, ще бъде поднесено по много интелигентен и красив начин... макар това да не е любовен роман, се чувствах, все едно чета любовна история. Нито е точно криминален роман или роман на ужасите, но толкова пъти ме побиха тръпки, докато четях, че и сега не съм сигурна как точно да определя книгата. „Сянката на вятъра“ е твърде добра, за да й бъдат поставяни етикети. Не бих могла и да напиша истински добро ревю- аз просто съм влюбена в книгата и не намирам други думи, с които да покажа чувствата си към нея.

Даниел е още дете, когато баща му, антиквар, го запознава със специално място, наречено Гробището на забравените книги. Там Даниел намира мистериозна книга, наречена „Сянката на вятъра“. Книгата е прекрасна, но най-впечатляващото около нея не е сюжета й, а тайната, която обгръща автора й, както и странния човек, който се представя за герой от нея и унищожава всяко нейно копие, до което се докосне...
В разкриването на мистерията около личността на автора на книгата се преплитат минало, настояще и бъдеще. И някак съдбата на писателя толкова много прилича на съдбата на Даниел, че четейки си помислих, че всичко е една голяма, жестока шега... която може би няма да свърши добре. Или... 

Навсякъде съм чела, че Сафон е умел разказвач. Вероятно на задната корица на книгата -също. Да, така е, бих казала, че тези думи обаче са твърде слаби, за да опишат писателския му талант. Той шепне с думи, които галят душата и пронизват мозъка, упояват и приспиват, образите му са толкова ефирни и едновременно огромни, тежки, познати... възможни... толкова лесно е да повярваш в написаното от него, че четейки го, се ослушвах за стъпки. Представях си лица. Виждах картини. А след това приех, че само и единствено това е начина, по който една книга трябва да бъде писана.
Преди ден-два започнах да чета друг роман, от друг автор и се хванах, че търся дълбочината на „Сянката на вятъра“. Опитвах се да намеря и частичка от магията на Сафон, но нямаше нищичко. В автобуса се замислих, че вероятно няма и да намеря нищо толкова добро, както и, че след прочита на тази книга, литературния ми вкус неминуемо се е променил към по-добро и дори да не искам, ако желая той да бъде удовлетворен, трябва да му поднасям само изискани четива. За миг си помислих, че това е снобско, претруфено... и веднага се оборих с чувството на запълненост, което получавах, докато четях „Сянката на вятъра“.Мога да кажа само едно. Беше прекрасно.