неделя, 25 август 2013 г.

Надникни през "Чужди очи" на Джил Хатауей


Емпатията е умението за съпреживяване на чувствата на околните. Тя е почти неприсъща за хората в най-чистия си вид, граничещ с телепатия, но в литературата е възможно абсолютно всичко. Точно това показва и Джил Хатауей в романа си „Чужди очи“.

 Оригиналното име на поредицата е "Slide"  и първоначално тя е замислена като само една книга, със същото заглавие. В последствие е издаденo и продължение -" Impostor", която може да се открие и у нас   под името „Чуждо влияние“. 
 И двете книги са издадени от Егмонт България.
Вий Бел е нарколептичка. Това означава, че чувства умора непрекъснато, заради която получава припадъци, подобни на заспиване. Но когато припадне, Вий не просто сънува, а се плъзга, влиза  в съзнанието на хората, чиито предмети е докоснала последно. Първоначално това звучи като някаква странна дарба, подобна на тази на медиумите, но за Вий всичко случващо се по време на припадъците, е истински кошмар. За нея няма тайни- нито на учители, нито на съученици. И ако това я прави аутсайдер, то наистина страшно става,  когато в едно от плъзванията си, момичето вижда как някой убива близка приятелка на сестра й. 
 Кой е убиецът? Познава ли го тя? И защо приятелката на сестра й няма да е първата жертва?


Книгата не е лоша, впредвид, че е ориентирана към тийн аудиторията. Хареса ми, имаше няколко загадки, но описанието на Силвия (Вий) ми изглеждаше много подобно на повечето момичета в този вид романи. Мисля, че самата Вий уж е трябвало да изглежда като бунтарка, но някак не й се е получило и се разхожда насам-натам с розова коса, шишенце хапчета и фобия от чужди съзнания. 
 Прочетох на сайта на Егмонт България,
 че авторката харесва сериала „Вероника Марс“
 и картината ми се изясни донякъде.
 Героините от нейната книга и сериала много се припокриват донякъде и го казвам като сериозен фен на „Вероника Марс“- мястото в социалната стълбица в училище, цвят на косата, първа буква на името... 
 
В книгата има добри идеи, които ми допаднаха и бих искала да прочета и втората част, за да разбера още за Вий и за нейната дарба. Книгата носи в себе си не само типичната тийн завръзка - любов и някакво свръхестествено умение, а и подходящо използване на дарбата, както и няколко криминални нотки, които да събудят бъдещите литературни  предпочитания у читателите. 

събота, 17 август 2013 г.

Автобиографията на един магьосник- „Белгарат - магьосникът“


Прочетох за пръв път „Белгарат - магьосникът“, когато бях на 12 или 13.„Белгарат -  магьосникът“ остави разкошни спомени и прекрасно впечатление у мен. Първо, тази книга постави основите на литературната ми любов към фентъзито. На второ място, понеже никога не бях чела нещо толкова забавно, интересно и вълшебно, се побърках от търсене на втората част на книгата, напълно безуспешно, разбира се... 

И най-сетне, реших, че това е най-великото нещо, което съм чела някога. Всъщност, смея да твърдя, че книгата има литературна стойност в очите ми и днес, когато я препрочетох в опит да си докажа, че все още харесвам подобни книги. 

Дейвид и Лий Едингс за съпруг и съпруга, като на много места за автор на книгите за Белгарат, както и Белгариадата и Малореон (поредици, свързани със случващото се в трилогията за Белгарад), е само Дейвид. В последствие това се променя и Лий заема своето място като съавтор. 
За какво говоря все пак. Белгарат е магьосник, роден може би в зората на света, когато боговете са бродили по земята. Той не знае почти нищо за произхода, религиозната си принадлежност ( в тази книга именно боговете заемат най-важно място), но ей-така, уж случайно, е избран за ученик на Алдур- бог, който не е избрал народ, за когото да се грижи и да покровителства.
Ролята на Белгарат, а и на останалите ученици, които се появяват по-късно, е да изпълнят повелите на Необходимостта – бих нарекла това и „Провидение“, както и да се намесят в хода на историята, да я накарат да заработи така, че да бъде изпълнено Пророчеството, обещаващо раждането и сблъсъка на Детето на Светлината и Детето на Мрака. 


В „Белгарат - магьосникът“ има множество описания на народи, несъществуващи местности и държави. Прочита ме накара да се замисля, дали всъщност авторите не са имали нещо друго впредвид, пишейки за приключенията на стария магьосник.


Най-хубавото обаче е, че авторите не ограждат в рамки образите си. Белгарат е стар, но не и задължително премъдър. Напротив- в продължение на хилядолетия той не успява да проумее, че негов близък е предател на каузата, на която и двамата служат. Не е и особено досетлив, някак нещо у него е ампутирано, нещо, свързано с прозрението, връзката между две и повече събития, което го прави тромав и малко наивен в очите ми. Белдин е грозно джудже, което владее перфектно магията на преобразяването, но векове наред не заменя грозния си вид, при все, че му е докарал ужасно много беди и страдания. Поулгара е прелестна, надменна, но и хуманна, предана и майчински настроена...
Боговете са уязвими, чувствителни колкото хората, ако не и повече, покварени, недосетливи. Ако тази книга бе някакво сериозно писание, бих я нарекла гавра с религията, при все, че в описанията на боговете в нея, откривам у нея прилики с божества на съществуващи религии...

Мога да напиша още много за тази книга, просто защото е оставила нещо добро в мен, поставила е някакво начало, показала ми е пътя към неподозирани места... и още много такива добри, красиви неща. Факт обаче е, че я прочетох, защото открих нейното продължение и днес започнах да го чета. Крайно време беше да завърша тази (моята) история на Белгарат, а какво по-добро за тази цел от едно ревю?