вторник, 25 юни 2013 г.

Трилогията „Милениум“, ч. 1: „Мъжете, които мразеха жените“- Стиг Ларшон

„Мъжете, които мразеха жените“ е първата книга от трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. Трилогията носи името на вестника, в който работи един от главните герои- Микаел Блумквист и до определена степен също е герой в романа, понеже част от събитията са тясно свързани и със самия вестник. Но по мое мнение, доминиращата фигура в романа е Лисбет Саландер- асоциална хакерка, която обожавах още преди да прочета книгата, защото бях гледала
американската версия на филмираната книга.

 Това обаче далеч не е книга само за двама герои и един вестник. Не е и типичния трилър, макар че в този роман могат да се намерят достатъчно екшън сцени. Това е роман за реалността на една държава с изключително висок социален статус, в която нещата явно не са толкова добри, колкото се говори. В подобно общество социалната картина не е много по-различна от всяко друго, понеже инвалидите, ощетените, изпадналите от обществото явно са проблем без адекватно решение навсякъде. Отново успях да намеря социален момент за себе си в нея, свързан с асоциалността на Лисбет Саландер, както и на случващото й се, това, което я свързва с Микаел , а по-късно и с нейната задача. Смея да кажа, че няма как да я разбера. Но не защото й има нещо в действителност, а защото дори след като има възможност, тя не започва да живее живота си като нормален човек. Вероятно и не би могла да го стори никога. Но сигурно същото се отнася и за нормалните хора, които няма как да бъдат като нея.
Цялата книга поставя на пиедестал екстремната нужда от достоверна и информация в съвремието ни, обвързана е с ролята на електронните и печатните медии, както и с очакваната им роля, свързана с опазването на морала в обществото. Морал. Това е друга думичка, която стои на челно място в разказа на тази книга, понеже е изключително необходим в прогнилата картина, която се показва пред очите на читателя. И в такъв случай, разбираемо, е в силен дефицит.

Какво се случва в книгата, всъщност? След разговор със стар познат, Микаел Блумквист попада на криминална следа за известен милиардер. И като редактор на вестник, решава да пише за откритията си. Но нещо се обърква и вместо милиардерът, Микаел трябва да се озове зад решетките. Малко преди да влезе в затвора, с него се свързва Хенрик Вангер, собственик на западащ, но влиятелен концерн, който иска от Микаел да напише книга за рода Вангер. Желанието му на пръв поглед изглежда странно, заради избора да се спре именно на Блумквист, ала зад първоначалното поръчение се крие съвсем друга задача. Вангер иска да възложи на журналиста да намери неговата племенница или поне да разкрие загадката около изчезването й.

Разбира се, освен едната, трябва да се свърши и другата задача, без значение от случващото се. Роднините на Вангер не са във възторг, че непознат и осъден журналист се рови в живота им. Тайните им са толкова много и толкова грозни, че могат да ги унищожат. Особено след като самата Лисбет Саландер се присъединява към Блумквист като негова помощница в разкритието на загадката около изчезването на Хариет Вангер.

Трудно е да се пише за подобен роман, без да се издаде част от сюжета. Бих могла да кажа, че сякаш Ларшон е заел от героите на страхотната Астрид Линдгрен и ги е поставил в света на големите хора, които имат свои отговорности. Бих могла да напиша също и, причините, заради които харесвам Лисбет- защото е умна, интелигентна, коварна и даровита, макар да не осъзнава ценноста си. Или колко впечатлена останах от прекрасния характер на Микаел Блумквист, от това, че винаги е усмихнат, може да се пошегува, но е и страшно харизматичен. Но това трябва всеки сам за себе си да го открие, понеже според мен всяка книга може да донесе различно послание на читателите си.

сряда, 19 юни 2013 г.

Какво стои зад един „Вакантен пост“, Джоан К. Роулинг


„Вакантен пост“. Звучи толкова шантаво и неясно, че за фенка на Хари Потър, каквато гордо се зова, не прещрака нищо и не се появи лампичка. Анотацията на гърба на книгата- рядко се доверявам на анотацията да ми покаже измерението на една книга. А при автор Дж. К. Роулинг, честно казано, дори не исках да чета книгата. Бях толкова влюбена в света на Потър, че не можех да позволя да открия, че Роулинг не е гениална. 

Да, знаех, че книгата е добра, но бях чела и, че феновете на Хари няма да я харесат. И все пак, на 15 или 16 март, ще сгреша, отидох и си я купих. Разгледах я и я оставих да отлежава. Ден след ден четях по малко, докато накрая осъзнах, че книгата не просто е добра. Хванах се, че правя паралел с героите в „Хари Потър“ и някак си „намирам“ връзки, може би съществуващи само в моето съзнание. Накрая направих най-лошото, което може да направи един читател- отворих последните стотина страници и ги прочетох. След това се разплаках и на висок глас сама в стаята обявих, че това е една много лоша и гадна книга. Зарязах я на полицата си и тя остана там дълго време.
Но реших да й дам шанс. Истината е, че бях прескочила пропаст с идеята си да се „спойлна“, но вместо да се задържа на отсрещната страна, аз... паднах. Затова се поотърсих и колебливо, ден след ден, започнах да посягам отново към книгата. Ще прозвучи детинско, но беше като да се опитам да подновя запознанство със стар приятел, с който съм се разделила по неприятен начин. В началото стъпвах едва-едва, прелиствайки страница след страница.... Краят наближаваше. Сълзите идваха, но не ме беше страх от тях, а от случващото се. И осъзнавах малко по малко, че всичко се подреждаше, макар и по ужасен начин.

Представете си прекрасен плод, който на повърхността изглежда лъскаво и примамливо. Виждате го, нали? Но само външността му, защото сърцевината му е прогнила, пълна с отровни червеи, които се гърчат и копнеят да ви захапят... това е Пагфърд, с всичките му жители, с приветливите му хлапета, с вечния им спор за земя. Интрига - толкова слабо звучи тази дума, сравнена с катаклизмите в книгата, с многобройните нападатели-жертви, от които нито един не е чист, нито един не е истински... Слаби, реални, жестоки хора си играят на живот сред страниците на „Вакантен пост“,участвайки в нелепо състезание за власт и надмощие. Не, това не е „Песен за огън и лед“, а разказ за това как се оценява човечността. Трудна книга е. Наистина е трудна.

Образованието ми е свързано тясно със социалните дейности, затова и може би успях да хвърля на книгата поглед от социална гледна точка. Истината е, че „Вакантен пост“ е една изключителна, дълбоко социална книга, посветена както на отношенията в семейството, така и на отношенията в обществото. И пак, заради специалността ми и личната ми слабост за работа с деца в риск, се намерих „на място“, четейки за един от случаите в книгата, свързан с отглеждане на деца в неподходяща семейна среда. Не знам докъде това е ревю, доколко е лично впечатление, за да напиша :“Да, Роулинг е писала за проблеми, които ги има и у нас“. И да добавя „Аз познавам една Кристъл Уидън. И има още момичета като нея“.
Това е книга за етикетите. За властта. За политиката. За успехите, които нямат никакво значение. Дори спечелването на глупавия вакантен пост изглежда жалко и нелепо, сравнено с реалната ситуация, в която е поставено обществото, описано в книгата. Прочетох за толкова много хора, които не харесват живота си, че се уморих. Осъзнах края. Втория път не си позволих нито за секунда да се отклоня, макар че от четенето ме болеше сърцето и ми идеше да хвърля проклетата книга. Но я притисках до себе си, защото беше искрена и пречистваща. Да, тъгата може да те излекува, ако я осъзнаеш.

Какво всъщност има зад един вакантен пост? Има борба. Има толкова много съдби, показани с няколко имена, но зад тях зее не пропаст, а цял различен свят. Има разединение, срезове по ръцете и толкова много ругатни, че ако не бях чела ревюта на книгата, щях да съм като ударена. Но има и нещо добро... Дано го намерите, искрено ви го пожелавам. Защото, дори „Вакантен пост“ да няма почти нищо общо с „Хари Потър“, тя сама по себе си прави същото, каквото успя да направи и „Хари Потър“- замисля, събужда, отваря. Показва. И дори малко плаши.
Но какво друго може да направи една приказка за възрастни?

И скоро научих, че ББС ще правят сериал по книгата на Роулинг. Аз лично не бих изпуснала нито епизод!

петък, 7 юни 2013 г.

Вълшебството на едно "Къпиново вино" от Джоан Харис


Обичам Джоан Харис още от мига в който за пръв път зачетох нейната „Петте четвъртини на портокала“. Обичам сладостта, която се лее от книгите й, защото е неповторима, прилича на болка, но и на радост, подобно на израстването на човека. А „Къпиново вино“ е истински вълшебна книга, която за пореден път отвежда читателя си на пиршество в Южна Франция.

Къпиновото вино е проста, но и необикновена напитка. Виното, само по себе си явно може да се прави от всякакви плодове, оставяйки след себе си омая и от алкохол, и от спомени.
 След като главния герой случайно намира кашонче със специалитети - няколко бутилки старо плодово вино - живота му се преобръща.

Да, защото понякога малките неща правят истински чудеса. Виното е точно толкова герой в книгата, както и Джей, защото и то изпитва желание да бъде изпито, да бъде оценено. Както е и при хората, в пръстените му жилки понякога се прокрадва страх- ами ако не бъде вкусено? Ако бъде отхвърлено, заради силата си, ако... Толкова колебание и то от шишенце вино! Но какво вино, бога ми!

Шепот. Това чува главния герой от шишетата, а нашепванията сякаш го връщат в миналото му, припомняйки му какво означава да си жив, да създаваш, да твориш, очаквайки само наслада от усилията си. И не само шишетата, наоколо витае призрака на един стар познайник (дали?), който му подсказва, че , по дяволите Джей, определено нещата не вървят както трябва!
Съвпадения. Обичам съвпаденията, винаги могат да се тълкуват като съдба, като провидение, а в тази книга има страшно много съвпадения.

Нямаше страница, на която не бях погълната и замаяна. Имам чувството, че аз самата пиех, а не четях, защото накрая, когато приключих книгата, усетих дъното на невидимата чаша, която Джоан Харис ми предложи. Но бях някак... доволна и завършена.
 Толкова много ухания, невероятна цялост, описана плътно, вкусно, наситено... искаше ми се наистина да изпия нещо, докато четях книгата, защото тя самата искаше това. Просто беше... вълшебна.