понеделник, 22 април 2013 г.

Понякога те се завръщат за добро в „Страст“ на Луиз Бегшоу


Забравете за сладките любовни истории на Луиз Бегшоу, защото в този случай, писателката почти е загърбила „сладкото“ на романите си, за да създаде нещо средно между трилър и любовен роман. И определено комбинацията е интересна.

Амбициозните родители са навсякъде, в този роман също има комплект такива, които никак не се притесняват да излъжат, за да развалят брака на дъщеря си с нейния беден 19-годишен съпруг без родители. За момиче, което е израснало „под стъклен похлупак“, Мелиса си позволява много неща, между които и да се омъжи по любов. Да, но бракът й скоро е разтрогнат и тя остава като заложница при застаряващите си родители, докато един ден се събужда като бедна преподавателка, без жилище, с повехнала красота, сгодена за свой колега, само, за да не умре сама. Баща й е мъртъв, майка й е починала дори преди него, а споменът за красивата й любов... е, той е просто спомен.
В другия край на света, бившия й съпруг е станал ужасно богат и известен, на крачка да се сгоди за безумно красива жена, която хитро го е спечелила. И сигурно световете на тези двамата герои не биха се пресекли, ако поредица от злополучни инциденти не ги събира, за да се спасят взаимно и да се преоткрият.

Изключително приятна книга, една от „нощните ми любови“, така наричам книги, които започвам вечер и дочитам на сутринта, „Страст“ ме изненада приятно. Признавам, книгата е хубава, но мисля, че може да се обогати още. Най-малкото, може да се внесе още разказ за живота на родителите на момичето, евентуално за останалите герои в романа. Имам и други препоръки, но няма да ги пиша, за да не спойлна още от сюжета на книгата. Във всеки случа обаче това не е просто трилър, затова ако някой реши да чете тази книга, само с усещането, че иска да чете трилър, да не го прави. Има такива елементи, но това си остава любовен роман, макар и не толкова захаросан, колкото Бегшоу умее да пише.

неделя, 7 април 2013 г.

Бъдете вечни с „Преобразена“ от Десислава Дюлгерян



 Български фентъзи роман за вампири. Как звучи това?


От няколко години,може би  благодарение на вълната „Здрач“, мнозина писатели започнаха да пишат за вампири. У нас има много поредици, описващи вампирите по различен начин – като защитници, като бойци, като врагове на хората. Свикнали сме да мислим за тях, като за ужасни хищници, ловци, животни, които имат само една-едничка мисъл: да пият кръв и да убиват хора. Видът им е приспособен за това, а американската представа за вампирите, е отразена в повечето сериали, които се излъчват по телевизиите- могъщи, с въздлъжки остри зъби, гладни, с дълбоки очи, приличащи на черни дупки и дяволски привлекателни. Поне според жертвите си.

Обаче, в този роман, вампирите не са точно главните действащи лица. Което пък определя романа не точно като вампирски, защото в него има както вампири, така и други свръхестествени същества, за които не бях чувала изобщо. В този роман вампирите са „добрите“, може би поне това е идеята, но в тях аз видях арогантни, надменни същества, които не се спират пред нищо, за да постигнат целите си. И се замислих, че може би това е роман с вампири, Преобразени и тн същества, но прекалено добре отразява човешкото у тях, като такова, каквото го възприемаме в най-лошия случай.
Или казано иначе... ако не бяха сцените, в които главната героиня Диана споделя с читателя, че й се прилага влияние, бих си помислила, че тя е просто пионка в нечия политическа игра. И ако това не бе фентъзи роман, много сериозно щях да се замисля дали всъщност това е само приказка, измислена история.
И така, Диана е студентка по физика във Варна. Да, действието се развива у нас, като и героите в книгата носят български имена. Тя е красива, интелиентна и... студена. Но това е само привидно, понеже тя има много повече проблеми, отколкото показва. Тя сънува реални сънища- посреднощ, в съня си, някак се превъплъщава в чужди тела и става свидетелка на ужасяващи убийства. Когато се събуди, често намира по себе си наранявания, доказващи, че сънищата й може би не са само сън...
Това кара момичето да се отдалечи от нормалния свят и да се затвори в себе си. Ала една вечер, съвсем случайно, в парка тя среща вампир. И ако до момента животът й е бил ужасен, то след това той буквално се превръща в ад. Любов, която не е любов. Странни същества, недомлъвки, пристрастяване, опит за самоубийство... И това едва в първите 200 страници. А случващото се по-късно е неописуемо, интересно и вълнуващо.
                                                                  
Моята представа за Диана 
Прочетох книгата за около ден и половина, като се опитах да проследя историята, да вникна в нея, да я разбера. Хубавото е, че въпреки че книгата е доста сериозна като обем, около 800 страници, е написана удивително леко, с изключение на няколко места, които просто няма как да бъдат описани лесно, заради естеството си. Не срещнах думи, които по някакъв начин да се опитат да ми се натрапят, просто защото случващото се в книгата е описано по достатъчно логичен и правдоподобен начин. Започва началото и е толкова увлекателно, че не пуска, страниците летят и докато се усетиш, вече е късно през нощта и не можеш да спреш да четеш, въпреки че ти се спи. Поне с мен се случи така.

Да, има някои моменти, които не ми допаднаха и не мога да приема, като един от тези моменти е произхода на вампирите. Също, надявах се, че ще бъде отделено повече  на психиатъра, при който Диана бе решила да отиде първоначално, а по-късно- че ще бъде загатнато поне какви са неговите цели. Вероятно за това ще може да се прочете в следващата книга. Имаше и един момент, в който героинята се държеше като пълна глупачка тип „Бела Суон“ и ми идеше да я нашамаря, бях й просто бясна. Слава богу, осъзна се бързо. Но споменът за намека със „Здрач“, който почувствах, още ме държи.
Визуално книгата също много напомня на горното произведение, с тъмната си корица и красивия си шрифт. Както и обема на романа. За щастие, приликите са до тук. 
Сигурно и тук е момента да вмъкна, че всъщност авторката не е вдъхновена от „Здрач“ на Стефани Майер, а от „Интервю с вампир“- факт, който научих днес, докато гледах интервю с нея, качено в youtube. Мен лично това ме прави много доволна, защото в романа на Дюлгерян, на вампирите е отредена роля, много по-присъща за възрастта и мъдростта им, отколкото в романа на Майер. 
За мен това не е поредния вампирски роман. Просто не го приемам като такъв, в него има достатъчно интрига, за да бъде наречен и „шпионски роман“ и какъв да е друг, освен „вампирски“. Сигурно това ми е допаднало най-много в него, че ако вампирите си бяха просто хора и не си сблъскваха силите непрекъснато, щяха да са ужасно амбициозни хора, плетящи мрежите си за власт. Не е и точно тийнейджърски роман, защото в него, макар и по-бегло, са засегнати наболели теми- за пристрастяването, за самоубийството, за студенината, за криенето на проблемите,  ако щете. Цялата тази актуалност и не-фантастичност ми допадна много повече от разкошните мъже вампири в романа... Сигурна съм, че не само с мен е така. В един момент те са само декор, ала по-късно си мислиш „Ок, а това ли е, или не?“... Защото за себе си съзрях повече от написаното.

И за край, бих искала да напиша защо изобщо го има това ревю. В мрежата намерих няколко, ала сметнах, че тази книга заслужава да се уточни, че не е наследник на друг роман, а самостоен съществуващ такъв. Както и, че, книгата е на достатъчно високо ниво, за да бъде третирана както всеки хубав и интересен роман. Не на последно място, тази книга събуди много емоции у мен. Мисля, че аз бях готова за нея, колкото и тя за мен. Намерих в нея достатъчно, за да я приема като своя и близка. И много бих се радвала, ако това се случи на всеки, който реши да я прочете.


вторник, 2 април 2013 г.

Кери прекрасната, Кери ужасната, Кери цялата в кръв - "Кери", Стивън Кинг



Чела съм „Кери“ 2 пъти, като тя беше първата ми книга от Кинг, може би защото корицата й не ми беше толкова страшна. Или защото успях да събера смелост да разтворя тази книга и да започна да я чета, въпреки корицата. Бях на 13-14 и тази корица ме ужасяваше, но любопитството ми се оказа по-силно.
И така, беше мрачен следобед в библиотеката, аз издърпах книгата от рафта, преглътнах тежко и внимателно разтворих книгата. Започнах да чета произволно и след минута знаех, че жадувам да прочета тази книга. Вероятно тя ме е чакала на този рафт, затова и аз трябваше да й дам това, което заслужава- мен за читател.

Зачетох я веднага, тогава четях книгите секунди, след като се приберях. Беше истинска магия и сега си мисля, дали наистина е било така, или е от разкошния спомен за първия ми досег с Кинг, а може би защото някак виждах нещо по-особено и по-специално в тази малка, тънка книжка. Четях като за последно и виждах, да, наистина виждах в съзнанието си всичко, което се случва.
Виждах Кери- сигурна бях, че е красива, но просто е малко странна. Виждах сцената под душа, с всичката тази кръв, украсяваща плочките в училищната баня, след това срамът, помирисвах кошмара. Но това не бе достатъчно, защото книгите, по-скоро някои книги на Кинг са толкова Не-обикновени, че когато започнеш да ги четеш, те повличат в паралелен, но същия свят, в който героите странно приличат на теб, но не са ти.

И така, моята любов с Кери продължи. Шоколадовия сладкиш е, за да се яде, но той е божието наказание. Много любим момент! Обожавам как Стивън Кинг прави от малките неща кошмар, убийствен кошмар, който да обърне съзнанието ти и като червейче да те загризе отвътре. Религията е нещо прекрасно, но под неговото перо повечето религиозни хора приличат на изродени зомбита, неспособни да приемат нормалното и различното. Или обикновеното и ежедневното- имат си обяснение „Защото бог тъй иска, мойто момиче“ и точка. Тесногръдо и ограничено. Тежко. 



Друг много любим момент ми е, когато Кери научава за силата си. По-късно си представях как тя се лута из съзнанието на Су Снел, взема това, взема онова, чете, разбира, огъва, излиза... Безкрайно прекрасна, по толкова несъвършен начин, че не мога да спра да искам да си представям как се лута в съзнанието на момичето, подобно на някой, който търси книга в библиотека- лабиринт.

Не знам дали искам да пиша за смисъла на книгата, който откривам за себе си. Навсякъде има странни момичета, странни момчета, аз самата съм си малко странна, може би затова книгата ми допада толкова. Ала да се вложи смисъл и в най-малкото , това е просто ... невероятно. Обичам тази книга. Да, тя е ужасна. Да, тя е много особена, в нея са развити големи социални проблеми- агресията у подрастващите, религията и тн., но не това я прави „силна“ в моите очи, а начина по който героите й оживяват и поемат по пътя си, бил той добър или лош.

Според мен, книгата има един недостатък. Той е, че голяма част от нея, е представена под формата на „досиета“ и писма, в които се разбира какво всъщност се случва с момичето, както и каква е причината тя да може да мести предмети със силата на мисълта си. От една страна това е чудесно обяснено и няма нищо вълшебно- точно и ясно- това е така, онова е иначе, резултата е такъв. Но от друга страна, всичко изглежда суховато. Освен последното писмо. То е обещание, може би за една нова Кери.

П.П. Научих от imdb.com, че скоро ще излезе по кината и римейка на филма. В ролята на Кери е Клое Мориц, която изигра ролята на вампирката Аби в „Покани ме да вляза“. На това момиче му отива кръв!