събота, 26 януари 2013 г.

Когато тя беше добра, но и „Когато тя беше лоша“ от Луиз Бегшоу

Имало едно момиченце
с малка къдричка на челото. 
Когато слушало, било
много добричко...
А когато не слушало, 
било направо ужасно.“




Лита е красива
латиноамериканка, 
която благодарение
на красотата си става модел,
 а на ума  си- бизнес дама. Ребека е англичанка,
получила попечителство върху огромно
богатство.

Нищо не би могло да свърже две жени така, както един мъж. В определен момент от животите им, той е бил обвързан с тях. А невинаги връзките между мъжете и жените са ... безопасни.  За мъжете :).


    
Героините
на Бегшоу са две силни жени. В един момент
в живота си, те са изгубили парите и
положението си, привидно, получени
наготово. Но по-късно те доказват, че
наистина са талантливи, интелигентни
и мислещи. В случая, мъжът, който ги
свързва, е представен като пълен негодник
и глупак, който не умее да бъде истински
мъж и да се държи с една жена както
подобава.



Поне в това  се опитва да убеди Луиз Бегшоу от страниците на романа си „Когато тя беше  лоша“. Писала съм и в друго свое ревю, че тази авторка  използва книгите си, за да прокламира идеите за това, че една жена сама трябва да си плаща сметките, както и да не си ляга с първия срещнат смотаняк, а да налита на по-мъжествени, дори и от една страна да са смотаняци. Това изречение звучи леко грубо, но е факт – Луиз Бегшоу не държи героите й да са идеални, но затова пък по чисто човешки начин, с много работа и много усилия, те постигат идеални неща за себе си и за живота си. Те са такива - от грозни патенца се превръщат в лебеди, а рицарите на бял кон са лекари, програмисти, архитекти и прочие богаташи от сой.

Защо прочетох този роман?

Първо, обичам книгите на Луиз Бегшоу. Зная какво да очаквам, но само накрая. През останалото време има много изненади. 

Второ, книгата е с изчерпан тираж. Издадена е у нас през 2006-а година и сега е възможно да се намери само в сайт за споделяне на книги. 

И трето, още преди да прочета първата си книга от тази авторка, имах странното чувство,
че съм чела този роман. Грешах, затова
пък той започна да ми се привижда. Накрая
се оказа, че фона на корицата му е подобен
с фона на корицата на друга книга, пак
от същата авторка и буквално бях изгубила надежда да прочета тази книга. А днес я прочетох и много се забавлявах с нея.


събота, 19 януари 2013 г.

"Делириум" на Лорън Оливър - доказателството, че не може да съществува свят без любов

Всички, които някога са попадали на блога ми знаят, че преди всичко харесвам дистопии. "Делириум"  на Лорън Оливър също е дистопия, първата част на дистопична трилогия. Заглавията на книгите са известни: "Delirium", "Pandemonium"  и "Requiem". До момента у нас е преведена само първата част. 

От същата авторка съм чела и притежавам също и "Моят Свети Валентин", която бе публикувана преди "Делириум" и изобщо ме запозна с писането на авторката, спечели ме като нейна фенка като цяло.

И още. Копнеех да прочета "Делириум" още преди да бъде преведена и издадена у нас. Имах високи очаквания и, за мое щастие, те се оправдаха.

"Делириум" ни показва свят, в който любовта е болест и всеки, който е влюбен, трябва да бъде подложен на лечение. И под "любов" нямам впредвид само любовта между двама души, а и майчинската и братската любов. Опасните обичащи  биват съдени, заключвани, убивани. Хората в това общество живеят в някакъв стерилен свят, в който любовта и думи като "чувства", "обичам", "желая" са противозаконни.


Главната героиня е дъщеря на жена, която е била болна и в последствие се е самоубила. През целия си съзнателен живот това момиче, Лена, се опитва да следва стъпките, които околните я съветват да прави - да ходи на училище, да изкарва добри оценки, да не се провали на оценъчния тест. Но може би кръвта на майка й е по-силна от повелите на обществения морал.

Може би моралът е проблем, а не любовта...


Книгата ми хареса много. Допадна ми много борбата на Лена срещу чувствата й, както и това, че в книгата тя израстна много като характер. 
Мина през момичето, което се страхуваше от всичко и всички, готово да се подложи на процедурата, след която да не може да се влюби, докато накрая се превърна в красива бунтарка, която се научи да се бори за това, от което наистина има нужда. 
Хареса ми и това, че финалът, който уж трябваше да свърши добре, но остави огромна дупка след себе си. Определено нямам търпение да се докосна до следващата част, "Пандемониум".

неделя, 6 януари 2013 г.

Безмълвният ангел, Колийн Маккълоу

 

„Безмълвният ангел“ е роман от Колийн Маккълоу. За всички, които биха ме погледнали с недоумение коя пък е тя, ще напиша и друго заглавие, излязло изпод нейното перо- „Птиците умират сами“ и вярвам, че вече хората с недоумението ще кажат „Ааааа.... дааа“. Напълно заслужено, разбира се.

Истината е, че макар Колийн Маккълоу да е написала „Птиците умират сами“ и аз да съм гледала всичко филмирано по книгата, дори и някакви продължения, не съм я чела цялата. Започнах да я чета твърде рано, а след това нямах възможност да я намеря. Докато един ден в градската библиотека видях една бледорозова книга с кафяви букви. Погледнах анотацията на гърба й и ми се стори подходяща за четене. Добавих я към купчинката с останалите няколко книги, записах я и я отнесох вкъщи. Там тя прекара дълго време върху гардероба ми (нямах бюро, а на масата ми имаше какво ли не), докато един следобед не реших, че след като в дома ми има непрочетена книга, то тази книга трябва да се прочете.
И започнах. Няма да се преструвам, че в началото още книгата ми се е видяла гениална, нищо подобно. Всъщност реших, че е пълна глупост и я запокитих нанякъде. Но по-късно реших отново да й дам шанс. И не сгреших. Прескочих прочетеното и лека-полека книгата започна да ми става интересна.
Главната героиня беше доста .... нахакана, няма да сбъркам, предполагам. Времето в което се разказва историята на Хариет Пурсел е особено – жените нямат кой знае какви права. А Хариет, дори да не е изявена феминистка, определено води интересен живот. Тя наблюдава как жените, с които работи, са потиснати от обществото, но някак са доволни от това, което се случва , защото единствената мечта на всяка от тях, е да не остане стара мома.
На пръв поглед това в началото е един лекомислен роман- една млада жена не иска да живее скучно.Не иска разни мъже да я наричат „тъпа кучка“, нито да й подвикват, не иска и да бъде дискриминирана заради това, че се е родила с този пол. Не желае да дели личното си пространство с леко побърканото си семейство... и много прилича на пеперуда, която иска да полети от пашкула си. И в болницата в която Хариет започва работа, се запознава с екзотичната Папи, която я кани да заживее в „Кингс Крос“- квартал със съмнителна слава, където живеят хора, отричащи морала и всепризнатите ценности- проститутки, травестити, крадци.
Когато го прави, малко по малко се запознава с другата страна на света, в който е живяла досега. Разбира за съдбата на Къщата- така хазяйката й нарича блоковете, които отдава на наемателите си. Хариет се влюбва, прави секс с непознат индиец във вана, напъжда бившия си годеник, завърта афера с женен, млад лекар и... се влюбва в малко, специално момиченце.

Мисля, че докато четях за обичта й към Фло, осъзнах, че Хариет през цялата книга не се е влюбила в нито един мъж, защото всеки от появилите се бе поискал нещо, което тя не би пожелала да му даде доброволно. А детето я получи цялата, защото поиска всичко – любовта й, грижите й, живота й.

Почти разказах книгата, но смятам, че го направих с право.Иска ми се да я цитирам толкова, че да я напиша, да достигне до всички. Безумно красива е не заради изцепките на Хариет, а заради всичката жизненост, която блика от страниците й.
Определено това е любовен роман, но не за любовта между мъж и жена, а за тази между една жена и едно дете, което не е нейно по плът, но по душа – със сигурност. Факта, че се занимавам със социална работа, още повече придава тежест на книгата в очите ми, замислям се какво точно би могло да е заболяването на детето, както и дали е възможно то да бъде излекувано някак. И все пак... не знам дали това има някакво значение. Фло е прекрасна, а когато децата с увреждания започнат и у нас да се наричат „специални“ а не „увредени“, може би... и други ще открият красотата на безмълвието, на странните рисунки, отпечатъците, на драските от молив, които се споменават в книгата.

И понеже едно прочитане на книга, която още първия път реших да наредя сред любимите си, не е достатъчно, я прочетох още три пъти.  Миналата академична година, през октомври, успях да я намеря в магазин за техника. Изглеждаше ужасно, а ръбчетата й се бяха огънали, но си беше все толкова прекрасна отвътре. И сега тя е тук до мен – страшно красива, нежна и великолепна, точно толкова, колкото и след първото прочитане изобщо.
И за край... понеже нямам идея как да приключа, ще цитирам мъничко от книгата.

Докато говорех, тя галеше картите като приятели, понякога обръщаше една и я пъхаше в тестето, аз я наблюдавах малко разсеяно. После ме попита дали аз бях на кораба или на пристанището. Казах й, че бях на пристана. Да, определено бях на брега.
- Добре, добре – рече доволно мадам Делвекио Шварц. - Не си ти, която ще загуби твърдата земя под краката си, принцесо. Ти никога няма да я загубиш. Краката ти са здраво стъпили на нея като голямо и старо евкалиптово дърво. Дори брадва не може да го повали. Ти не си от хората, които течението ще отнесе с отлива, както става с нашата Папи. Като малък бурен, произволно оставен на милостта на порока. Ти си носителят на светлината в Къщата, Хариет Пурсел, носителят на светлината. Чакам те от много дълго време. - Тя изгълта остатъка от брендито и си наля още едно. Сетне хвана картите и започна да ги нарежда на масата“. 
А за тези, които биха искали да се запознаят със съдържанието на книгата, но няма как да си я набавят, предоставям линк  за четене/сваляне
->  http://chitanka.info/book/4867-bezmylvnijat-angel