неделя, 1 декември 2013 г.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - моята вечна книжна любов

Това ревю е от трудните. Не зная как да го започна, освен с признание - обичам тази книга, макар влюбването да ми отне време. Знам само, че ще сравнявам всяка друга с нея, а липсата й ме прави нещастна. Дълбоко и непреодолимо нещастна.

Сдобих се със „Сянката на вятъра“ преди една година, след като изчетох няколко пъти няколко различни ревюта, до едно възхваляващи книгата. Всъщност, желанието ми да я притежавам се зароди, когато в едно списание видях да я рекламират като... предстояща книга. Само анотацията й ми беше достатъчна, за да я пожелая, но по необясними обстоятелства, забравях за нея или мислех, че просто не е настъпил точния момент за прочита й. Истината е, че научих за книгата около половин месец преди издаването й у нас, но я прочетох... преди седмица.
Искрено ми се иска да върна времето назад.

Книгата е адски добра. Уникално добра. Топла, неземно топла, толкова човешка, докосваща и приласкаваща, че напомня на най-прекрасното, познато, същество, което някога си познавал, а след това- на разговор с него. Каквото и да ти каже тази книга, ще бъде поднесено по много интелигентен и красив начин... макар това да не е любовен роман, се чувствах, все едно чета любовна история. Нито е точно криминален роман или роман на ужасите, но толкова пъти ме побиха тръпки, докато четях, че и сега не съм сигурна как точно да определя книгата. „Сянката на вятъра“ е твърде добра, за да й бъдат поставяни етикети. Не бих могла и да напиша истински добро ревю- аз просто съм влюбена в книгата и не намирам други думи, с които да покажа чувствата си към нея.

Даниел е още дете, когато баща му, антиквар, го запознава със специално място, наречено Гробището на забравените книги. Там Даниел намира мистериозна книга, наречена „Сянката на вятъра“. Книгата е прекрасна, но най-впечатляващото около нея не е сюжета й, а тайната, която обгръща автора й, както и странния човек, който се представя за герой от нея и унищожава всяко нейно копие, до което се докосне...
В разкриването на мистерията около личността на автора на книгата се преплитат минало, настояще и бъдеще. И някак съдбата на писателя толкова много прилича на съдбата на Даниел, че четейки си помислих, че всичко е една голяма, жестока шега... която може би няма да свърши добре. Или... 

Навсякъде съм чела, че Сафон е умел разказвач. Вероятно на задната корица на книгата -също. Да, така е, бих казала, че тези думи обаче са твърде слаби, за да опишат писателския му талант. Той шепне с думи, които галят душата и пронизват мозъка, упояват и приспиват, образите му са толкова ефирни и едновременно огромни, тежки, познати... възможни... толкова лесно е да повярваш в написаното от него, че четейки го, се ослушвах за стъпки. Представях си лица. Виждах картини. А след това приех, че само и единствено това е начина, по който една книга трябва да бъде писана.
Преди ден-два започнах да чета друг роман, от друг автор и се хванах, че търся дълбочината на „Сянката на вятъра“. Опитвах се да намеря и частичка от магията на Сафон, но нямаше нищичко. В автобуса се замислих, че вероятно няма и да намеря нищо толкова добро, както и, че след прочита на тази книга, литературния ми вкус неминуемо се е променил към по-добро и дори да не искам, ако желая той да бъде удовлетворен, трябва да му поднасям само изискани четива. За миг си помислих, че това е снобско, претруфено... и веднага се оборих с чувството на запълненост, което получавах, докато четях „Сянката на вятъра“.Мога да кажа само едно. Беше прекрасно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар