събота, 25 май 2013 г.

Ужасът на градските легенди в „Хоро от гарвани“ на Бранимир Събев


„Хоро от гарвани“ е сборник с разкази от Бранимир Събев.Като фен на ужасите с удоволствие кликнах на линка, предоставен от самия автор и свалих произведението му. С ръка на сърцето бих казала, че веднага след прочита бих си купила сборника. Не просто „защото си е наше и да го подкрепим“, а защото сред страниците се уверих, че Събев има талант за писане. Макар че сборникът съдържа първите произведения на писателя, а аз съм чела две други негови произведения, включени в „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ (там всичко е много по-добро, по-развито), харесах особено много няколко разказа.


Първо, искам да кажа, че ужасно много се притеснявах дали да пиша за сборника. Най-малкото, когато пишеш за някой, който може да ти каже, че не разбираш нищо, опасенията за писане са по-големи :D. И друго, никога не съм предпочитала разказите пред романите и кратката форма ми е непозната. Това силно стеснява опита ми за ревюиране на подобни произведения и прави преценката ми субективна.

Разказите се развиват в Щатите. Но някак много ми напомнят едновременно на нашите си, български истории, въпреки че героите и градовете са с американски имена. Аз самата съм студентка, а в някои от разказите се говори за студенти. Точно в разказа „Вечният кандидат-студент“, който напук на това, че е поставен последен, реших да прочета първи, намерих елемент от типичното прибиране вкъщи. Това ме усмихна, показа ми, че не съм сбъркала с решението си да почета преди сън.
В същото време, американските хлапета са представени както по филмите. Момичетата са хитруши, мъжете се предават един друг, вещиците са зли. Защото в книгата има какви ли не създания, достойни за описване.
Ще кажа по няколко думи за разказите, които ми допаднаха най-много. 

„Статуята“ - не съм сигурна къде точно е започнала идеята за оживяване на статуи, но сигурно някак е свързана с покварата на човека, чиято е статуята. Изплаших се, а понеже четях сборника посреднощ, почти очаквах нещо каменно да надникне през прозореца ми, въпреки че се намирам на последния етаж. 

„Обесеният затворник“ ми допадна изключително много, въпреки бруталната си история. Призраците са нещо, което винаги ще ме плаши, защото не ги разбирам, нито тях, нито защо съществуват- било в разказите или във филмите, или в евтините продукции. Просто ме плашат и толкова. Но някак се насладих на този разказ, напомняйки си, че накрая всеки жъне това, което е посял.. многократно.

„Войникът и неговата любима“ - Ако има нещо, което обичам повече от тоталната касапница във филмите на ужасите, това са градските легенди. Силата им е в тяхното повторение. Идеята, че една история е оцеляла в продължение на години, прави историята много по-страховита, защото поколения са се плашили от нея, живели са с нея, разказвали са си я, когато се почерпят с малко пиячка.
И, признавам си, чела съм и друг път нещо с подобен мотив, затова „Войникът и неговата любима“ просто продължиха напред по спомените ми.

„Кървавият дървосекач“ е поредния разказ, който ме изплаши. Идеята за завръщането от мъртвите ме ужасява още от мига, в който прочетох „Гробище за домашни любимци“. Не помня колко вечери ми се е привиждала фигура в клоните под прозореца ми вкъщи, а от изречението „Малка къщичка в гората“ ме побиват тръпки. Никога тази „малка къщичка“ не е това, което изглежда... 

Сборникът, по мое мнение, показва една основа на неговото писане, основа,
върху която той надгражда в разказите си в „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“. Допадна ми начина на разказване на историите - една в друга, когато всяка звучи като градска легенда, като приказка , оставяща размисъл след себе си. Наистина много искам Бранимир Събев да продължи да пише, надявам се за роман, най-малкото защото усещам, че той умее да гради атмосфера, да заплита загадки и да хвърля мистерии. А един роман сам по себе си е много по-широко поле за изява.

Няма коментари:

Публикуване на коментар