петък, 15 февруари 2013 г.

Три разказа в „Часът на чудовището“ от Патрик Нес

 
Патрик Нес е сред любимите ми автори заради великолепната си трилогия „Живият хаос“. С нея 
той ме спечели като верен читател, затова и не е чудно, че очаквах с нетърпение „Часът на чудовището“ да бъде издадена. Мислех, че тази книга е свързана с борбата с рака, но не разбирах картинките, които съпровождаха името на  книгата. Може би това е, защото в нея има не едно, а цели две чудовища...


Не искам да пиша за рака, нито за загубите от него.Най-малкото, защото това не е книга за рака. Не искам да пиша, че книгата е тежка, трудна и затрогваща. Всичко, което съм чела от Нес е затрогващо, затова тези думи нямат значение в случая. Дори не ми се мисли за огромната тъга, разпростряна сред страниците на „Часът на чудовището“. Защото тя е толкова силна и едновременно с това толкова пречистваща, че когато се разплачете (защото ще се разплачете!), докато четете книгата, няма да плачете за себе си, а за хората, които сте загубили. И ще знаете, че макар те да не са с вас, са на много по-добро място. Или с много по-добри хора.



Малко за сюжета, все пак. Конър е тринайсетгодишно момче, чиято майка е болна от рак. Конър обаче е голямо и добро момче – знае как сам да се приготви за училище, да си направи закуска, да се справи с проблемите и то без да обвинява майка си за тях. Защото я обича страшно много. Но една вечер момчето се събужда от необичаен повик. Едно дърво е разбрало за неговите кошмари и иска да му помогне, като му разкаже три истории. Три истории с неочакван, объркан, но все пак справедлив край, които са разказани не заради поуката, а за смисълът, внесен в тях.



Знаех, че това не е книга, която може да се чете с чаша кафе или чай в ръка, с малко бисквитки наоколо. Уверих се, че „Часът на чудовището“ се чете вечер, когато деня и нощта се разделят, може би за последно, когато тъмнината се превръща в светлина и озарява стъклата на стаята. Това е книга за раздяла, която всъщност е спасение и за мрак, в който има добри неща. Страниците, нашарени с букви, последвани от тъмни, но интересни картини, се сипеха една след друга и неусетно стигнах до края на книгата. Нямаше как да спра сълзите си за края, нито това, че след прочита се свих на топка в леглото си, в опит да потисна напиращите чувства. Ужасно силна, малка и велика книга. Мисля, че това е „Часът на чудовището“.

П.П. Качвам само българската корица на книгата, защото "Артлайн" са запазили оригиналната такава. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар