неделя, 6 януари 2013 г.

Безмълвният ангел, Колийн Маккълоу

 

„Безмълвният ангел“ е роман от Колийн Маккълоу. За всички, които биха ме погледнали с недоумение коя пък е тя, ще напиша и друго заглавие, излязло изпод нейното перо- „Птиците умират сами“ и вярвам, че вече хората с недоумението ще кажат „Ааааа.... дааа“. Напълно заслужено, разбира се.

Истината е, че макар Колийн Маккълоу да е написала „Птиците умират сами“ и аз да съм гледала всичко филмирано по книгата, дори и някакви продължения, не съм я чела цялата. Започнах да я чета твърде рано, а след това нямах възможност да я намеря. Докато един ден в градската библиотека видях една бледорозова книга с кафяви букви. Погледнах анотацията на гърба й и ми се стори подходяща за четене. Добавих я към купчинката с останалите няколко книги, записах я и я отнесох вкъщи. Там тя прекара дълго време върху гардероба ми (нямах бюро, а на масата ми имаше какво ли не), докато един следобед не реших, че след като в дома ми има непрочетена книга, то тази книга трябва да се прочете.
И започнах. Няма да се преструвам, че в началото още книгата ми се е видяла гениална, нищо подобно. Всъщност реших, че е пълна глупост и я запокитих нанякъде. Но по-късно реших отново да й дам шанс. И не сгреших. Прескочих прочетеното и лека-полека книгата започна да ми става интересна.
Главната героиня беше доста .... нахакана, няма да сбъркам, предполагам. Времето в което се разказва историята на Хариет Пурсел е особено – жените нямат кой знае какви права. А Хариет, дори да не е изявена феминистка, определено води интересен живот. Тя наблюдава как жените, с които работи, са потиснати от обществото, но някак са доволни от това, което се случва , защото единствената мечта на всяка от тях, е да не остане стара мома.
На пръв поглед това в началото е един лекомислен роман- една млада жена не иска да живее скучно.Не иска разни мъже да я наричат „тъпа кучка“, нито да й подвикват, не иска и да бъде дискриминирана заради това, че се е родила с този пол. Не желае да дели личното си пространство с леко побърканото си семейство... и много прилича на пеперуда, която иска да полети от пашкула си. И в болницата в която Хариет започва работа, се запознава с екзотичната Папи, която я кани да заживее в „Кингс Крос“- квартал със съмнителна слава, където живеят хора, отричащи морала и всепризнатите ценности- проститутки, травестити, крадци.
Когато го прави, малко по малко се запознава с другата страна на света, в който е живяла досега. Разбира за съдбата на Къщата- така хазяйката й нарича блоковете, които отдава на наемателите си. Хариет се влюбва, прави секс с непознат индиец във вана, напъжда бившия си годеник, завърта афера с женен, млад лекар и... се влюбва в малко, специално момиченце.

Мисля, че докато четях за обичта й към Фло, осъзнах, че Хариет през цялата книга не се е влюбила в нито един мъж, защото всеки от появилите се бе поискал нещо, което тя не би пожелала да му даде доброволно. А детето я получи цялата, защото поиска всичко – любовта й, грижите й, живота й.

Почти разказах книгата, но смятам, че го направих с право.Иска ми се да я цитирам толкова, че да я напиша, да достигне до всички. Безумно красива е не заради изцепките на Хариет, а заради всичката жизненост, която блика от страниците й.
Определено това е любовен роман, но не за любовта между мъж и жена, а за тази между една жена и едно дете, което не е нейно по плът, но по душа – със сигурност. Факта, че се занимавам със социална работа, още повече придава тежест на книгата в очите ми, замислям се какво точно би могло да е заболяването на детето, както и дали е възможно то да бъде излекувано някак. И все пак... не знам дали това има някакво значение. Фло е прекрасна, а когато децата с увреждания започнат и у нас да се наричат „специални“ а не „увредени“, може би... и други ще открият красотата на безмълвието, на странните рисунки, отпечатъците, на драските от молив, които се споменават в книгата.

И понеже едно прочитане на книга, която още първия път реших да наредя сред любимите си, не е достатъчно, я прочетох още три пъти.  Миналата академична година, през октомври, успях да я намеря в магазин за техника. Изглеждаше ужасно, а ръбчетата й се бяха огънали, но си беше все толкова прекрасна отвътре. И сега тя е тук до мен – страшно красива, нежна и великолепна, точно толкова, колкото и след първото прочитане изобщо.
И за край... понеже нямам идея как да приключа, ще цитирам мъничко от книгата.

Докато говорех, тя галеше картите като приятели, понякога обръщаше една и я пъхаше в тестето, аз я наблюдавах малко разсеяно. После ме попита дали аз бях на кораба или на пристанището. Казах й, че бях на пристана. Да, определено бях на брега.
- Добре, добре – рече доволно мадам Делвекио Шварц. - Не си ти, която ще загуби твърдата земя под краката си, принцесо. Ти никога няма да я загубиш. Краката ти са здраво стъпили на нея като голямо и старо евкалиптово дърво. Дори брадва не може да го повали. Ти не си от хората, които течението ще отнесе с отлива, както става с нашата Папи. Като малък бурен, произволно оставен на милостта на порока. Ти си носителят на светлината в Къщата, Хариет Пурсел, носителят на светлината. Чакам те от много дълго време. - Тя изгълта остатъка от брендито и си наля още едно. Сетне хвана картите и започна да ги нарежда на масата“. 
А за тези, които биха искали да се запознаят със съдържанието на книгата, но няма как да си я набавят, предоставям линк  за четене/сваляне
->  http://chitanka.info/book/4867-bezmylvnijat-angel







Няма коментари:

Публикуване на коментар