вторник, 10 декември 2013 г.

Отвъд кастата, заради кръвта, в името на семейството - "Предани", Вероника Рот


След края на всяка поредица се чувствам малко по-възрастна, по-пораснала. Може би, защото обикновено предпочитам романи без продължение, може би и защото през времето, в което очаквам да излезе новото продължение на поредицата, литературните ми вкусове се изменят, ставам различен човек. Случи ми се нещо подобно и с „Предани“, книга трета от трилогията „Дивергенти“ на Вероника Рот.

„Предани“ бе „доведена“ у нас сравнително бързо, а аз се сдобих с нея 2-3 дни след официалното й издаване на пазара. Обичам „Дивергенти“ и смея да кажа, че и след третата книга все още харесвам трилогията, макар тя да не оправда очакванията ми.

„Предани“ /Allegiant е много по-сериозна от предните две книги. Да, „Дивергенти“ беше много интересна, но едва започна историята. Беше пълна със загадки, чиито отговори открих в „Бунтовници“ и в „Предани“, но не толкова ме впечатли мистерията, колкото прекрасното описание на антиутопичното общество, отделено като под похлупак, за да.. защо? Да оцелее, да бъде в мир със себе си, да пребори миналото. 

„Бунтовници“ беше по-голямата сестра на „Дивергенти“, носеше със себе си обещание за още по-сериозни сблъсъци на идеи и личности на страниците си. „Бунтовници“ е книга за саможертвата, за изборите, които героите правят, когато наистина са в безизходица. 

„Предани“ е книга.. за истината, колкото и болезнена да е тя. Мисля, че би трябвало да преживея катарзис след нея, подобно на „Сойка -присмехулка“("Игрите на глада, кн. 3), която унищожително ме смачка след прочита й. Нищо подобно. „Предани“ просто ми поднесе много хубав сюжет и неприятен край. Нелогичен и крив. Безсмислен... Ядоса ме.

И сега малко за самия сюжет на книгата. Трис, Тобиас и няколко от последователите на Преданите- нова групичка, поддържаща идеята за съществуването на кастите, решават да отидат отвъд границите на града, в който са живели през целия си живот. Посланието на прароднината на Трис е ясно- в непознатите земи зад оградата имат нужда от помощ, от армия от Дивергенти и Трис, Тобиас и останалите представители на дивергентите, решават, че ще помогнат.
В града им се вихри борба за надмощие между последователите на кастите- Преданите, току-що зараждащи се и безкастовите, чиито предводител е майката на Тобиас... и определено изборите, които предстои да бъдат направени, не изглеждат лесни- нито според мен, нито според героите на Вероника Рот.
Много автори на поредици избиват героите си. Вероника Рот е една от тях. Ако за останалите- Джоан Роулинг, Сюзан Колинс и др., имам някакво оправдание, за нея такова не мога да намеря. Не успях да осъществя истински силна връзка с героите й, следователно и загубите им не ме трогнаха особено. Но и възможността те да се случат ми изглежда безсмислена. 

Отново казвам, въпреки всичко, „Предани“ е хубава книга. Има си послание, смятам, че това е достатъчно добро основание да бъде прочетена. Поднесено е много достъпно, много ясно, но не и сдъвкано. Това е тийнейджърска книга, но изпълнена със смисъл, замисляща, сериозна и малко страшна. Кървава е, каквото е и бъдещето, за което се разказва в нея. И определено няма да бъде забравена.

четвъртък, 5 декември 2013 г.

"Мафията на майките", Керстин Гир - история за Перфектни мами и нормални същества от женски пол


Керстин Гир ми беше по-позната като авторка на тийнейджърската трилогия „Скъпоценни камъни“, по чиято първа книга има и филм- Rubinrot. В „Мафията на майките“ обаче тя пише за по-сериозни житейски проблеми, без обаче да пропусне да поръси случващото се с подобаваща доза хумор."Мафията на майките" е първата книга от тази трилогия на авторката.
 
Констанце се развежда. Напълно нормално – един брак дори и да е щастлив, понякога приключва. Но за Констанце случващото се е напълно необяснимо, та тя е имала идеалния брак, идеалния съпруг, прекрасен живот... поне на първо четене. Но малко по малко картинката се напуква и иззад цепнатините надничат като очи на клюкарка всички малки, неудобни, неприятни моменти, съпътстващи всеки брак... или поне нейния брак...

И някъде в интернет пространството, където вероятно се случват само хубави неща, царува общество 
на перфектни майки, домакини, жени... извадени като от списание. 
Те знаят всичко, могат всичко, със 
сигурност нямат нищо общо с нашата планета и... направо ти иде да ги изядеш, толкова са ненадминати във всичко. Амбициите им са толкова големи, че състезанието помежду им „Коя е по-по-най“ надминава всякакви очаквания...

Когато обаче Констанце се премества в квартала на Идеалните мами, както започнах да ги наричам, калъпа на перфектността започва да се напуква. Защо ли? И защо бившия съпруг на Констанце е толкова... странен? Интересни въпроси...

Книгата е страшно забавна, лека и приятна. Четях я в почивките между лекциите и много се забавлявах с нея. Скоро излиза и продължението й - „Кръстницата“. Изобщо- ако ви трябва книга за път, за забавление, нещо, което да ви донесе добро настроение, но и да ви позамисли... това е „Мафията на майките“.

неделя, 1 декември 2013 г.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - моята вечна книжна любов

Това ревю е от трудните. Не зная как да го започна, освен с признание - обичам тази книга, макар влюбването да ми отне време. Знам само, че ще сравнявам всяка друга с нея, а липсата й ме прави нещастна. Дълбоко и непреодолимо нещастна.

Сдобих се със „Сянката на вятъра“ преди една година, след като изчетох няколко пъти няколко различни ревюта, до едно възхваляващи книгата. Всъщност, желанието ми да я притежавам се зароди, когато в едно списание видях да я рекламират като... предстояща книга. Само анотацията й ми беше достатъчна, за да я пожелая, но по необясними обстоятелства, забравях за нея или мислех, че просто не е настъпил точния момент за прочита й. Истината е, че научих за книгата около половин месец преди издаването й у нас, но я прочетох... преди седмица.
Искрено ми се иска да върна времето назад.

Книгата е адски добра. Уникално добра. Топла, неземно топла, толкова човешка, докосваща и приласкаваща, че напомня на най-прекрасното, познато, същество, което някога си познавал, а след това- на разговор с него. Каквото и да ти каже тази книга, ще бъде поднесено по много интелигентен и красив начин... макар това да не е любовен роман, се чувствах, все едно чета любовна история. Нито е точно криминален роман или роман на ужасите, но толкова пъти ме побиха тръпки, докато четях, че и сега не съм сигурна как точно да определя книгата. „Сянката на вятъра“ е твърде добра, за да й бъдат поставяни етикети. Не бих могла и да напиша истински добро ревю- аз просто съм влюбена в книгата и не намирам други думи, с които да покажа чувствата си към нея.

Даниел е още дете, когато баща му, антиквар, го запознава със специално място, наречено Гробището на забравените книги. Там Даниел намира мистериозна книга, наречена „Сянката на вятъра“. Книгата е прекрасна, но най-впечатляващото около нея не е сюжета й, а тайната, която обгръща автора й, както и странния човек, който се представя за герой от нея и унищожава всяко нейно копие, до което се докосне...
В разкриването на мистерията около личността на автора на книгата се преплитат минало, настояще и бъдеще. И някак съдбата на писателя толкова много прилича на съдбата на Даниел, че четейки си помислих, че всичко е една голяма, жестока шега... която може би няма да свърши добре. Или... 

Навсякъде съм чела, че Сафон е умел разказвач. Вероятно на задната корица на книгата -също. Да, така е, бих казала, че тези думи обаче са твърде слаби, за да опишат писателския му талант. Той шепне с думи, които галят душата и пронизват мозъка, упояват и приспиват, образите му са толкова ефирни и едновременно огромни, тежки, познати... възможни... толкова лесно е да повярваш в написаното от него, че четейки го, се ослушвах за стъпки. Представях си лица. Виждах картини. А след това приех, че само и единствено това е начина, по който една книга трябва да бъде писана.
Преди ден-два започнах да чета друг роман, от друг автор и се хванах, че търся дълбочината на „Сянката на вятъра“. Опитвах се да намеря и частичка от магията на Сафон, но нямаше нищичко. В автобуса се замислих, че вероятно няма и да намеря нищо толкова добро, както и, че след прочита на тази книга, литературния ми вкус неминуемо се е променил към по-добро и дори да не искам, ако желая той да бъде удовлетворен, трябва да му поднасям само изискани четива. За миг си помислих, че това е снобско, претруфено... и веднага се оборих с чувството на запълненост, което получавах, докато четях „Сянката на вятъра“.Мога да кажа само едно. Беше прекрасно.

четвъртък, 12 септември 2013 г.

Как се разменят добро и зло в "Бранителката на Портата" от Мишел Зинк


„Бранителката на портата“ е втората част от трилогията „Пророчеството на сестрите“ от Мишел Зинк. В нея продължава историята на сестрите Милторп, както и за ролите им в пророчеството, дало началото си преди стотици години...
Алис е лошата. Но всъщност е трябвало да е обратното. Лия е Портата - девойка, която има силите да пътува в Равнината- място, различно от нашия свят, нещо като паралелен такъв. Портата трябва да „отвори“ на Сатаната и да го пусне в нашия свят. Или да му откаже и завинаги да го прогони, както него, така и демоните му. Но нещо явно се е объркало и вместо Алис да пази Лия, тя я подтиква да се подчини на импулса си и да позволи светът да бъде опустошен.
Лелята на момичетата е отдавнашна Бранителка - именно такава е Алис, но не желае да приеме задълженията си. Затова Лия трябва сама да поеме ролята си на Порта, като сама устоява на повика на Душите. Лелята съветва Лия да отпътува и да потърси остаалите Ключове- момичета със знаци на ръцете, които могат да помогнат на Лия веднъж завинаги да приключи пророчеството. Но както винаги, нищо не е това, което изглежда. Обединените задади пророчеството момичета - Лия, Соня и Луиса, са разединени заради предателството на Соня. Лия трябва да предприеме тежко, опасно и рисковано пътуване, за да пребори както своите, така и демоните на сестра си. А може би това не е толкова лесно...
Признавам си, че тази книга ми беше малко по-тежка. Изведнъж цялото очарование на старо, което ме омая първоначално от „Пророчеството на сестрите“, тук ми дойде повече. В първата книга имаше спиритични сеанси, пътуване, загадки, но тук има наченки на ужас. Имаше моменти в които просто не исках да чета, защото твърде живо си представих случващото се в книгата. Да, душите могат да обсебват хора и това се отразява на главните герои. Лия се среща с много хора, които се опитват да й омогнат или да я отклонят от мисията й, това я променя. Когато се запознаваме с Лия, виждаме тъжно дете, което страда за баща си. Но във втората част, Лия е порастнала. Тя е жена и определено в книгата има голяма част, свързана именно с отношенията й с новия мъж в живота й, както и за чувствата му към нея, за раздвоението й, както и за страховете й. 

 Въпреки това, книгата е добро продължение. Следва събитията в първата част, дава отговори, запазен е и стила на писане на Мишел Зинк. Корицата е добра, но ми е твърде готическа, не ми напомня на нещо, за което се разказва в книгата. След „Бранителката на портата“, „Огненият кръг“ не просто е добро продължение и финал на трилогията, а и прекрасен реванш заради втората част.

петък, 6 септември 2013 г.

Пророчеството на сестрите, Мишел Зинк - хладен, красив и необикновен роман


Открих „Пророчеството на сестрите“ преди 3 години в една книжарничка в Русе, която вече е затворена. Прочетох книгата на прибиране към Търново и бях очарована от страхотната й история. Всъщност, бях си я харесала 2 -3 месеца по-рано и когато най-сетне можех да я прочета, нямаше по-доволен човек от мен. 

Лия и Алис Милторп са близначки. Но ако Лия е кротка, прилежна и тиха, Алис е някак особена, хладна и прикрита. След смъртта на бащата на момичетата, Лия открива странна, тъничка книга, в която се разказва история за две сестри, едната от които има силата да отприщи Хаоса и да се превърне в Порта, през която Сатаната и Душите му да преминат в нашия свят и да го завладеят. Привидно страшна история, но тя завладява мислите на Лия. Когато една нощ тя вижда как сестра й стои в средата на пентаграм в спалнята на майка им, тя започва да се чуди дали това, което е сметнала просто за история, не е истина.... или проклятие...
Скоро Лия открива още знаци, които започват да я насочват към необичайните обстоятелства, причинили смъртта на баща й- държанието на сестра й, отчуждението помежду им, необикновения белег, появил се на ръката на Лия. И всичките онези случки, лъхащи ми на хлад, на призраци, на нещо съмнително, тъмно и гладно.

Книгата е невероятна и е част от трилогия, наречена „Пророчеството на сестрите“. Хареса ми не само заради историята, а и заради страхотната атмосфера. Действието не се развива в наши дни, затова и описанията на дома и градината на близначките ми бяха много интересни. В книгата има намек за нещо мрачно, готическо и загадъчно. Препрочетох книгата преди около 2 години, но все още мога да си представя част от сцените, описани в нея-Алис в стаята на майка си, лицето й, осветено само от пламъците на свещите около нея, Алис, измъчваща котката на семейство Милторп, разходката на Алис в Равнината със семейството й...

Освен, че поставя началото на страхотна история, изпълнена с мистерия и вълнение, „Пророчеството на сестрите“ започна едно истинско приключение, което ме увлече и впечатли много. Бих я препоръчала на всеки, който харесва фентъзи, митология и загадки, защото тя не е поредния тийн роман. Напротив- тя е интересна, мрачна и тайнствена. Също като пророчеството на сестрите Милторп.

неделя, 25 август 2013 г.

Надникни през "Чужди очи" на Джил Хатауей


Емпатията е умението за съпреживяване на чувствата на околните. Тя е почти неприсъща за хората в най-чистия си вид, граничещ с телепатия, но в литературата е възможно абсолютно всичко. Точно това показва и Джил Хатауей в романа си „Чужди очи“.

 Оригиналното име на поредицата е "Slide"  и първоначално тя е замислена като само една книга, със същото заглавие. В последствие е издаденo и продължение -" Impostor", която може да се открие и у нас   под името „Чуждо влияние“. 
 И двете книги са издадени от Егмонт България.
Вий Бел е нарколептичка. Това означава, че чувства умора непрекъснато, заради която получава припадъци, подобни на заспиване. Но когато припадне, Вий не просто сънува, а се плъзга, влиза  в съзнанието на хората, чиито предмети е докоснала последно. Първоначално това звучи като някаква странна дарба, подобна на тази на медиумите, но за Вий всичко случващо се по време на припадъците, е истински кошмар. За нея няма тайни- нито на учители, нито на съученици. И ако това я прави аутсайдер, то наистина страшно става,  когато в едно от плъзванията си, момичето вижда как някой убива близка приятелка на сестра й. 
 Кой е убиецът? Познава ли го тя? И защо приятелката на сестра й няма да е първата жертва?


Книгата не е лоша, впредвид, че е ориентирана към тийн аудиторията. Хареса ми, имаше няколко загадки, но описанието на Силвия (Вий) ми изглеждаше много подобно на повечето момичета в този вид романи. Мисля, че самата Вий уж е трябвало да изглежда като бунтарка, но някак не й се е получило и се разхожда насам-натам с розова коса, шишенце хапчета и фобия от чужди съзнания. 
 Прочетох на сайта на Егмонт България,
 че авторката харесва сериала „Вероника Марс“
 и картината ми се изясни донякъде.
 Героините от нейната книга и сериала много се припокриват донякъде и го казвам като сериозен фен на „Вероника Марс“- мястото в социалната стълбица в училище, цвят на косата, първа буква на името... 
 
В книгата има добри идеи, които ми допаднаха и бих искала да прочета и втората част, за да разбера още за Вий и за нейната дарба. Книгата носи в себе си не само типичната тийн завръзка - любов и някакво свръхестествено умение, а и подходящо използване на дарбата, както и няколко криминални нотки, които да събудят бъдещите литературни  предпочитания у читателите. 

събота, 17 август 2013 г.

Автобиографията на един магьосник- „Белгарат - магьосникът“


Прочетох за пръв път „Белгарат - магьосникът“, когато бях на 12 или 13.„Белгарат -  магьосникът“ остави разкошни спомени и прекрасно впечатление у мен. Първо, тази книга постави основите на литературната ми любов към фентъзито. На второ място, понеже никога не бях чела нещо толкова забавно, интересно и вълшебно, се побърках от търсене на втората част на книгата, напълно безуспешно, разбира се... 

И най-сетне, реших, че това е най-великото нещо, което съм чела някога. Всъщност, смея да твърдя, че книгата има литературна стойност в очите ми и днес, когато я препрочетох в опит да си докажа, че все още харесвам подобни книги. 

Дейвид и Лий Едингс за съпруг и съпруга, като на много места за автор на книгите за Белгарат, както и Белгариадата и Малореон (поредици, свързани със случващото се в трилогията за Белгарад), е само Дейвид. В последствие това се променя и Лий заема своето място като съавтор. 
За какво говоря все пак. Белгарат е магьосник, роден може би в зората на света, когато боговете са бродили по земята. Той не знае почти нищо за произхода, религиозната си принадлежност ( в тази книга именно боговете заемат най-важно място), но ей-така, уж случайно, е избран за ученик на Алдур- бог, който не е избрал народ, за когото да се грижи и да покровителства.
Ролята на Белгарат, а и на останалите ученици, които се появяват по-късно, е да изпълнят повелите на Необходимостта – бих нарекла това и „Провидение“, както и да се намесят в хода на историята, да я накарат да заработи така, че да бъде изпълнено Пророчеството, обещаващо раждането и сблъсъка на Детето на Светлината и Детето на Мрака. 


В „Белгарат - магьосникът“ има множество описания на народи, несъществуващи местности и държави. Прочита ме накара да се замисля, дали всъщност авторите не са имали нещо друго впредвид, пишейки за приключенията на стария магьосник.


Най-хубавото обаче е, че авторите не ограждат в рамки образите си. Белгарат е стар, но не и задължително премъдър. Напротив- в продължение на хилядолетия той не успява да проумее, че негов близък е предател на каузата, на която и двамата служат. Не е и особено досетлив, някак нещо у него е ампутирано, нещо, свързано с прозрението, връзката между две и повече събития, което го прави тромав и малко наивен в очите ми. Белдин е грозно джудже, което владее перфектно магията на преобразяването, но векове наред не заменя грозния си вид, при все, че му е докарал ужасно много беди и страдания. Поулгара е прелестна, надменна, но и хуманна, предана и майчински настроена...
Боговете са уязвими, чувствителни колкото хората, ако не и повече, покварени, недосетливи. Ако тази книга бе някакво сериозно писание, бих я нарекла гавра с религията, при все, че в описанията на боговете в нея, откривам у нея прилики с божества на съществуващи религии...

Мога да напиша още много за тази книга, просто защото е оставила нещо добро в мен, поставила е някакво начало, показала ми е пътя към неподозирани места... и още много такива добри, красиви неща. Факт обаче е, че я прочетох, защото открих нейното продължение и днес започнах да го чета. Крайно време беше да завърша тази (моята) история на Белгарат, а какво по-добро за тази цел от едно ревю?

вторник, 25 юни 2013 г.

Трилогията „Милениум“, ч. 1: „Мъжете, които мразеха жените“- Стиг Ларшон

„Мъжете, които мразеха жените“ е първата книга от трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон. Трилогията носи името на вестника, в който работи един от главните герои- Микаел Блумквист и до определена степен също е герой в романа, понеже част от събитията са тясно свързани и със самия вестник. Но по мое мнение, доминиращата фигура в романа е Лисбет Саландер- асоциална хакерка, която обожавах още преди да прочета книгата, защото бях гледала
американската версия на филмираната книга.

 Това обаче далеч не е книга само за двама герои и един вестник. Не е и типичния трилър, макар че в този роман могат да се намерят достатъчно екшън сцени. Това е роман за реалността на една държава с изключително висок социален статус, в която нещата явно не са толкова добри, колкото се говори. В подобно общество социалната картина не е много по-различна от всяко друго, понеже инвалидите, ощетените, изпадналите от обществото явно са проблем без адекватно решение навсякъде. Отново успях да намеря социален момент за себе си в нея, свързан с асоциалността на Лисбет Саландер, както и на случващото й се, това, което я свързва с Микаел , а по-късно и с нейната задача. Смея да кажа, че няма как да я разбера. Но не защото й има нещо в действителност, а защото дори след като има възможност, тя не започва да живее живота си като нормален човек. Вероятно и не би могла да го стори никога. Но сигурно същото се отнася и за нормалните хора, които няма как да бъдат като нея.
Цялата книга поставя на пиедестал екстремната нужда от достоверна и информация в съвремието ни, обвързана е с ролята на електронните и печатните медии, както и с очакваната им роля, свързана с опазването на морала в обществото. Морал. Това е друга думичка, която стои на челно място в разказа на тази книга, понеже е изключително необходим в прогнилата картина, която се показва пред очите на читателя. И в такъв случай, разбираемо, е в силен дефицит.

Какво се случва в книгата, всъщност? След разговор със стар познат, Микаел Блумквист попада на криминална следа за известен милиардер. И като редактор на вестник, решава да пише за откритията си. Но нещо се обърква и вместо милиардерът, Микаел трябва да се озове зад решетките. Малко преди да влезе в затвора, с него се свързва Хенрик Вангер, собственик на западащ, но влиятелен концерн, който иска от Микаел да напише книга за рода Вангер. Желанието му на пръв поглед изглежда странно, заради избора да се спре именно на Блумквист, ала зад първоначалното поръчение се крие съвсем друга задача. Вангер иска да възложи на журналиста да намери неговата племенница или поне да разкрие загадката около изчезването й.

Разбира се, освен едната, трябва да се свърши и другата задача, без значение от случващото се. Роднините на Вангер не са във възторг, че непознат и осъден журналист се рови в живота им. Тайните им са толкова много и толкова грозни, че могат да ги унищожат. Особено след като самата Лисбет Саландер се присъединява към Блумквист като негова помощница в разкритието на загадката около изчезването на Хариет Вангер.

Трудно е да се пише за подобен роман, без да се издаде част от сюжета. Бих могла да кажа, че сякаш Ларшон е заел от героите на страхотната Астрид Линдгрен и ги е поставил в света на големите хора, които имат свои отговорности. Бих могла да напиша също и, причините, заради които харесвам Лисбет- защото е умна, интелигентна, коварна и даровита, макар да не осъзнава ценноста си. Или колко впечатлена останах от прекрасния характер на Микаел Блумквист, от това, че винаги е усмихнат, може да се пошегува, но е и страшно харизматичен. Но това трябва всеки сам за себе си да го открие, понеже според мен всяка книга може да донесе различно послание на читателите си.

сряда, 19 юни 2013 г.

Какво стои зад един „Вакантен пост“, Джоан К. Роулинг


„Вакантен пост“. Звучи толкова шантаво и неясно, че за фенка на Хари Потър, каквато гордо се зова, не прещрака нищо и не се появи лампичка. Анотацията на гърба на книгата- рядко се доверявам на анотацията да ми покаже измерението на една книга. А при автор Дж. К. Роулинг, честно казано, дори не исках да чета книгата. Бях толкова влюбена в света на Потър, че не можех да позволя да открия, че Роулинг не е гениална. 

Да, знаех, че книгата е добра, но бях чела и, че феновете на Хари няма да я харесат. И все пак, на 15 или 16 март, ще сгреша, отидох и си я купих. Разгледах я и я оставих да отлежава. Ден след ден четях по малко, докато накрая осъзнах, че книгата не просто е добра. Хванах се, че правя паралел с героите в „Хари Потър“ и някак си „намирам“ връзки, може би съществуващи само в моето съзнание. Накрая направих най-лошото, което може да направи един читател- отворих последните стотина страници и ги прочетох. След това се разплаках и на висок глас сама в стаята обявих, че това е една много лоша и гадна книга. Зарязах я на полицата си и тя остана там дълго време.
Но реших да й дам шанс. Истината е, че бях прескочила пропаст с идеята си да се „спойлна“, но вместо да се задържа на отсрещната страна, аз... паднах. Затова се поотърсих и колебливо, ден след ден, започнах да посягам отново към книгата. Ще прозвучи детинско, но беше като да се опитам да подновя запознанство със стар приятел, с който съм се разделила по неприятен начин. В началото стъпвах едва-едва, прелиствайки страница след страница.... Краят наближаваше. Сълзите идваха, но не ме беше страх от тях, а от случващото се. И осъзнавах малко по малко, че всичко се подреждаше, макар и по ужасен начин.

Представете си прекрасен плод, който на повърхността изглежда лъскаво и примамливо. Виждате го, нали? Но само външността му, защото сърцевината му е прогнила, пълна с отровни червеи, които се гърчат и копнеят да ви захапят... това е Пагфърд, с всичките му жители, с приветливите му хлапета, с вечния им спор за земя. Интрига - толкова слабо звучи тази дума, сравнена с катаклизмите в книгата, с многобройните нападатели-жертви, от които нито един не е чист, нито един не е истински... Слаби, реални, жестоки хора си играят на живот сред страниците на „Вакантен пост“,участвайки в нелепо състезание за власт и надмощие. Не, това не е „Песен за огън и лед“, а разказ за това как се оценява човечността. Трудна книга е. Наистина е трудна.

Образованието ми е свързано тясно със социалните дейности, затова и може би успях да хвърля на книгата поглед от социална гледна точка. Истината е, че „Вакантен пост“ е една изключителна, дълбоко социална книга, посветена както на отношенията в семейството, така и на отношенията в обществото. И пак, заради специалността ми и личната ми слабост за работа с деца в риск, се намерих „на място“, четейки за един от случаите в книгата, свързан с отглеждане на деца в неподходяща семейна среда. Не знам докъде това е ревю, доколко е лично впечатление, за да напиша :“Да, Роулинг е писала за проблеми, които ги има и у нас“. И да добавя „Аз познавам една Кристъл Уидън. И има още момичета като нея“.
Това е книга за етикетите. За властта. За политиката. За успехите, които нямат никакво значение. Дори спечелването на глупавия вакантен пост изглежда жалко и нелепо, сравнено с реалната ситуация, в която е поставено обществото, описано в книгата. Прочетох за толкова много хора, които не харесват живота си, че се уморих. Осъзнах края. Втория път не си позволих нито за секунда да се отклоня, макар че от четенето ме болеше сърцето и ми идеше да хвърля проклетата книга. Но я притисках до себе си, защото беше искрена и пречистваща. Да, тъгата може да те излекува, ако я осъзнаеш.

Какво всъщност има зад един вакантен пост? Има борба. Има толкова много съдби, показани с няколко имена, но зад тях зее не пропаст, а цял различен свят. Има разединение, срезове по ръцете и толкова много ругатни, че ако не бях чела ревюта на книгата, щях да съм като ударена. Но има и нещо добро... Дано го намерите, искрено ви го пожелавам. Защото, дори „Вакантен пост“ да няма почти нищо общо с „Хари Потър“, тя сама по себе си прави същото, каквото успя да направи и „Хари Потър“- замисля, събужда, отваря. Показва. И дори малко плаши.
Но какво друго може да направи една приказка за възрастни?

И скоро научих, че ББС ще правят сериал по книгата на Роулинг. Аз лично не бих изпуснала нито епизод!

петък, 7 юни 2013 г.

Вълшебството на едно "Къпиново вино" от Джоан Харис


Обичам Джоан Харис още от мига в който за пръв път зачетох нейната „Петте четвъртини на портокала“. Обичам сладостта, която се лее от книгите й, защото е неповторима, прилича на болка, но и на радост, подобно на израстването на човека. А „Къпиново вино“ е истински вълшебна книга, която за пореден път отвежда читателя си на пиршество в Южна Франция.

Къпиновото вино е проста, но и необикновена напитка. Виното, само по себе си явно може да се прави от всякакви плодове, оставяйки след себе си омая и от алкохол, и от спомени.
 След като главния герой случайно намира кашонче със специалитети - няколко бутилки старо плодово вино - живота му се преобръща.

Да, защото понякога малките неща правят истински чудеса. Виното е точно толкова герой в книгата, както и Джей, защото и то изпитва желание да бъде изпито, да бъде оценено. Както е и при хората, в пръстените му жилки понякога се прокрадва страх- ами ако не бъде вкусено? Ако бъде отхвърлено, заради силата си, ако... Толкова колебание и то от шишенце вино! Но какво вино, бога ми!

Шепот. Това чува главния герой от шишетата, а нашепванията сякаш го връщат в миналото му, припомняйки му какво означава да си жив, да създаваш, да твориш, очаквайки само наслада от усилията си. И не само шишетата, наоколо витае призрака на един стар познайник (дали?), който му подсказва, че , по дяволите Джей, определено нещата не вървят както трябва!
Съвпадения. Обичам съвпаденията, винаги могат да се тълкуват като съдба, като провидение, а в тази книга има страшно много съвпадения.

Нямаше страница, на която не бях погълната и замаяна. Имам чувството, че аз самата пиех, а не четях, защото накрая, когато приключих книгата, усетих дъното на невидимата чаша, която Джоан Харис ми предложи. Но бях някак... доволна и завършена.
 Толкова много ухания, невероятна цялост, описана плътно, вкусно, наситено... искаше ми се наистина да изпия нещо, докато четях книгата, защото тя самата искаше това. Просто беше... вълшебна.

неделя, 26 май 2013 г.

Как се създава нов Рай в „Чисти“ от Джулиана Багът



Първото, което си помислих за тази книга, когато излезе у нас през 2012-а, беше, че искам да я прочета. Подобно на любимата ми „Игрите на глада“, тя също е антиутопия, а това само ме привлече. Плюс беше, че мой приятел ми я препоръча, както и че разкошната админка на All-Serials ми зае копието си :). 
 

Истината е, че си отделих 3 нощи за прочита на книгата. Спомням си, че след като първата нощ се „пречетох“, след това сънувах сънища, свързани с книгата. И това ми хареса, защото връзката книга-съзнание някак се оръществи и ми донесе много повече от една история и в последствие ревю за нея.


Картата е използвана от
http://fantasy-gate.fr/site/pure-tome1-pure-
julianna-baggott/


И все пак, за какво става дума. Детонации, взривове, избухване на бомби, заложени под земната кора, придвидливо подготвен план за унищожаване на огромна част от човечеството, с цел да бъде създаден новия Рай. В целия свят в един ден избухват всички бомби, като отгоре, над разрушенията, се изсипват милиони наночастици, чиято роля е да „слепват“ тъканите. Живи, неживи, цели, заедно, завинаги. По ужасяващ начин. Майки залепват завинаги за децата си, за части от телата им, обречени завинаги да гледат малките детски трупчета. Деца получават играчки, вместо пръсти, като продължение на крайниците си. Животните и камъните стават едно, за да се превърнат в едни от най-опасните хищници, населяващи това, което е извън Купола.

Купола. Винаги има едни богоизбрани в антиутопиите, нали? И тук този момент не е изпуснат. Купола пази в себе си Чистите, съвършените, онези с цели крайници, без белези, красивите, тези, на които е позволено образование. Но всеки, който би си помислил, че те нямат проблем, ще сгреши. Правило №1 е, че няма книжен герой без проблем, а чистите имат много повече проблеми, отколкото изглежда. Момчетата минават през кодиране, което ги прави нещо като супер хора и им позволява да се борят със съществата извън Купола, а момичетата могат да се омъжат само, ако са достойни за избраника си. Изобщо- едно съвременно, студено общество, съществуващо върху основите на пресметливост и грижливо култивиране.

Смърт. С това ще запомня тази книга. Авторката изобщо не жали второстепенните герои, убива ги наред и никак не се свени да лее кръв по страниците на книгата. Като за тийн роман за 14-16 годишни хлапета, както я преценям аз, имаше твърде много насилие в нея. Чела съм трилъри с по-малко брутализъм вътре. Но ми хареса, защото някак си придава повече зрялост на написаното, прави живота на хората извън Купола много по-труден в очите на читателя.



Общо взето, хареса ми. Имаше моменти, които трябваше да са изненада или нещо подобно, но следвайки линията на събитията, успях да ги разгадая. Предполагам, че е заради емоционалната настройка, защото когато чета антиутопии, се вживявам много. И все пак,това е тийн роман.



Родината на трилогията е Северна Америка, като книгата е част от трилогия, Pure („Чисти“). На английски е издадена и втората книга - „Fuse“. Надявам се, че от Егмонт България, издаделството, превело у нас „Чисти“, ще успеят скоро да пуснат на пазара и втората книга.

събота, 25 май 2013 г.

Ужасът на градските легенди в „Хоро от гарвани“ на Бранимир Събев


„Хоро от гарвани“ е сборник с разкази от Бранимир Събев.Като фен на ужасите с удоволствие кликнах на линка, предоставен от самия автор и свалих произведението му. С ръка на сърцето бих казала, че веднага след прочита бих си купила сборника. Не просто „защото си е наше и да го подкрепим“, а защото сред страниците се уверих, че Събев има талант за писане. Макар че сборникът съдържа първите произведения на писателя, а аз съм чела две други негови произведения, включени в „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“ (там всичко е много по-добро, по-развито), харесах особено много няколко разказа.


Първо, искам да кажа, че ужасно много се притеснявах дали да пиша за сборника. Най-малкото, когато пишеш за някой, който може да ти каже, че не разбираш нищо, опасенията за писане са по-големи :D. И друго, никога не съм предпочитала разказите пред романите и кратката форма ми е непозната. Това силно стеснява опита ми за ревюиране на подобни произведения и прави преценката ми субективна.

Разказите се развиват в Щатите. Но някак много ми напомнят едновременно на нашите си, български истории, въпреки че героите и градовете са с американски имена. Аз самата съм студентка, а в някои от разказите се говори за студенти. Точно в разказа „Вечният кандидат-студент“, който напук на това, че е поставен последен, реших да прочета първи, намерих елемент от типичното прибиране вкъщи. Това ме усмихна, показа ми, че не съм сбъркала с решението си да почета преди сън.
В същото време, американските хлапета са представени както по филмите. Момичетата са хитруши, мъжете се предават един друг, вещиците са зли. Защото в книгата има какви ли не създания, достойни за описване.
Ще кажа по няколко думи за разказите, които ми допаднаха най-много. 

„Статуята“ - не съм сигурна къде точно е започнала идеята за оживяване на статуи, но сигурно някак е свързана с покварата на човека, чиято е статуята. Изплаших се, а понеже четях сборника посреднощ, почти очаквах нещо каменно да надникне през прозореца ми, въпреки че се намирам на последния етаж. 

„Обесеният затворник“ ми допадна изключително много, въпреки бруталната си история. Призраците са нещо, което винаги ще ме плаши, защото не ги разбирам, нито тях, нито защо съществуват- било в разказите или във филмите, или в евтините продукции. Просто ме плашат и толкова. Но някак се насладих на този разказ, напомняйки си, че накрая всеки жъне това, което е посял.. многократно.

„Войникът и неговата любима“ - Ако има нещо, което обичам повече от тоталната касапница във филмите на ужасите, това са градските легенди. Силата им е в тяхното повторение. Идеята, че една история е оцеляла в продължение на години, прави историята много по-страховита, защото поколения са се плашили от нея, живели са с нея, разказвали са си я, когато се почерпят с малко пиячка.
И, признавам си, чела съм и друг път нещо с подобен мотив, затова „Войникът и неговата любима“ просто продължиха напред по спомените ми.

„Кървавият дървосекач“ е поредния разказ, който ме изплаши. Идеята за завръщането от мъртвите ме ужасява още от мига, в който прочетох „Гробище за домашни любимци“. Не помня колко вечери ми се е привиждала фигура в клоните под прозореца ми вкъщи, а от изречението „Малка къщичка в гората“ ме побиват тръпки. Никога тази „малка къщичка“ не е това, което изглежда... 

Сборникът, по мое мнение, показва една основа на неговото писане, основа,
върху която той надгражда в разказите си в „Човекът, който обичаше Стивън Кинг“. Допадна ми начина на разказване на историите - една в друга, когато всяка звучи като градска легенда, като приказка , оставяща размисъл след себе си. Наистина много искам Бранимир Събев да продължи да пише, надявам се за роман, най-малкото защото усещам, че той умее да гради атмосфера, да заплита загадки и да хвърля мистерии. А един роман сам по себе си е много по-широко поле за изява.

петък, 10 май 2013 г.

„Акадeмия за вампири“ - книга първа от поредицата "Академия за вампири" от Ришeл Мийд


Първия път, когато прочeтох тази книга, бe от любопитство за какво толкова идe рeч. Втория път, бe защото ми сe чeтeшe нeщо познато и близко. И както първия, така и втория път, усeщанeто бeшe приятно, топло и приятeлско. Каквито мeжду другото са всички книги на Ришeл Мийд, които съм чeла.

„Акадeмия за вампири“ бeшe много позната у нас, когато започнах да чeта първата част от порeдицата, затова и нe сe смятам за фeн на порeдицата, а по-скоро за някой, който харeсва разказвачeскитe умeния на авторката. Това e така, защото освeн „Акадeмията“ и спин-офф-а, й, съм чeла и всичко, излязло на български у нас от порeдицата за Джорджина Кинкeйд, поредица, която вече не е от жанра янг адюлт.

Акадeмията „Свeти Владимир“ e акадeмия за вампири, това e ясно. В нeя сe обучават морои, вампири, които владeят природнитe стихии и дампири- наполовина морои, наполовина хора, чиято роля e да бъдат пазитeли на мороитe. Най-голeмитe враговe на мороитe са стригоитe- зли, бeзсмъртни вампири, които живeят само, за да смучат кръв, да убиват и да прeвръщат други в такива като тях.
Главната гeроиня, Роуз Хатауeй, e дампир. От малка e свикнала с мисълта, чe щe бъдe пазитeл на най-добрата си приятeлка, моройска принцeса, на имe Василиса Драгомир. Собствeната й майка, прочута пазитeлка, я e оставила на грижитe на сeмeйството на Лиса, но слeд катастрофата, в която загива сeмeйството на принцeсата, Роуз и Лиса трябва да сe грижат eдна за друга както могат. Лиса сe промeня, изпада в дeпрeсия, страда и май чe нeкой започва да я прeслeдва. И само бягството изглeжда като изход...

Разказът започва много отзад-напрeд, коeто затруднява възможността да напиша рeвю, бeз да издам голяма част от сюжeта на книгата. Но всe пак e много лeсно привързванeто към гeроитe. Роуз e страхотна- активна, борбeна, силна, упорита. Тя води разказа, прeз нeйния поглeд минава всичко и така можeм да научим страшно много за нeя. А благодарeниe на спeциалната й връзка с Лиса, можeм да надникнeм и в мислитe на принцeсата. Това някак прави разказа двоeн, макар главната гeроиня да прeразказва това, коeто нeйната приятeлка вижда, чувства и мисли. Книгата e написана в първо лицe, прeдупрeждeниe към тeзи от вас, които ощe нe са я чeли, а нe обичат да чeтат книги , написани по този начин.
Оригиналната корица на
"Академията".
Лиса... Лиса, тя e крeхка, нeжна, уязвима.... но и много наранeна. Имам чувството, чe прeз цялата книга e в някакво дeпрeсивно състояниe, защото e много нeактивeн пeрсонаж- извършва някакви нeща, но винаги e слаба, като дeтe. Роуз също e с много дeтинско мислeнe, но прeдразполага към симпатия, защото e сeбeотрицатeлна.
Другитe двама гeрои, които сe открояват, са Дмитрий и Кристиан. Дмитрий e толкова ясeн, понe на второ чeтeнe, но Кристиан прe цялото врeмe носи всичкия този стаeн гняв в сeбe си, дори сe учудвам, чe изобщо можe да обича. Мисля, чe e по-нерeалистичeн образ, защото от eдна страна той e самотник, eдинак, а сe влюбва в най-популярното момичe. А тя, рeшава, чe щe бъдe с нeго. Както само в книгитe сe случва...

Сeга, чeстно казано, нe зная как точно да опрeдeля книгата. В слeдващитe части има много повeчe гeрои, повeчe действиe, интрига, история. „Акадeмия за вампири“ можe би e замислeна като въвeдeниe в eдноимeнната порeдица, като запознанство с главнитe гeрои. Това нe я прави лоша, а просто по-слаба от продължeнията й, нeщо съвсeм очаквано.
Но за книга, която сe чeтe за пръв път, тя e достатъчно добра. Радва мe това, чe „Акадeмия за вампири“ e нe толкова за вампири, защото ако част от героитe в нeя нe пиeха кръв отврeмe-наврeмe, произведението с лекота би могло да сe нарича „Приключeнията на Роуз и Лиса“, което е eдно много по-нeатрактивно заглавиe. Героите в нея пушат, пият, правят секс, малко пият кръв- абe, почти всичкитe тийн работи, за които сe пишe във всяка книга. 
Зоуи Дойч ще бъде Роуз Хатауей във
филма по книгата. 
Разликата мeжду останалитe книги и „Акадeмията“ e Роуз. Нeйния дух, нeйната сила- нe физичeската, макар и тя да e на ниво, куража й. Зад обичайното има много повeчe. Какво би направил за приятeлитe си, какво e да си нeчий приятeл, доколко приятeлитe замeстват сeмейството- това намерих аз в „Акадeмията“ и вярвам, чe всeки, който я прочeтe, щe намeри нeщо в нeя, коeто да запази за себе си.

По „Акадeмия за вампири“ сe снима филм, чиeто заглавиe щe бъдe „Акадeмия за вампири: Кръвни сeстри“. Главната роля, тази на Роуз Хатауей, ще бъдe изпълнeна от Зоуи Дойч. Спорeд imdb, филмът щe излeзe слeд година, през февруари.

понеделник, 22 април 2013 г.

Понякога те се завръщат за добро в „Страст“ на Луиз Бегшоу


Забравете за сладките любовни истории на Луиз Бегшоу, защото в този случай, писателката почти е загърбила „сладкото“ на романите си, за да създаде нещо средно между трилър и любовен роман. И определено комбинацията е интересна.

Амбициозните родители са навсякъде, в този роман също има комплект такива, които никак не се притесняват да излъжат, за да развалят брака на дъщеря си с нейния беден 19-годишен съпруг без родители. За момиче, което е израснало „под стъклен похлупак“, Мелиса си позволява много неща, между които и да се омъжи по любов. Да, но бракът й скоро е разтрогнат и тя остава като заложница при застаряващите си родители, докато един ден се събужда като бедна преподавателка, без жилище, с повехнала красота, сгодена за свой колега, само, за да не умре сама. Баща й е мъртъв, майка й е починала дори преди него, а споменът за красивата й любов... е, той е просто спомен.
В другия край на света, бившия й съпруг е станал ужасно богат и известен, на крачка да се сгоди за безумно красива жена, която хитро го е спечелила. И сигурно световете на тези двамата герои не биха се пресекли, ако поредица от злополучни инциденти не ги събира, за да се спасят взаимно и да се преоткрият.

Изключително приятна книга, една от „нощните ми любови“, така наричам книги, които започвам вечер и дочитам на сутринта, „Страст“ ме изненада приятно. Признавам, книгата е хубава, но мисля, че може да се обогати още. Най-малкото, може да се внесе още разказ за живота на родителите на момичето, евентуално за останалите герои в романа. Имам и други препоръки, но няма да ги пиша, за да не спойлна още от сюжета на книгата. Във всеки случа обаче това не е просто трилър, затова ако някой реши да чете тази книга, само с усещането, че иска да чете трилър, да не го прави. Има такива елементи, но това си остава любовен роман, макар и не толкова захаросан, колкото Бегшоу умее да пише.