четвъртък, 15 ноември 2012 г.

„Никога, никъде, никой“ на Нийл Геймън е мрачно-великолепно пътешествие из Долен Лондон



Геймън е мой любим автор, чиито книги много обичам. След като обаче съм прочела 4-5 негови книги смятам, че между образите му определено има връзка- като характер на герои, като ситуации в които те изпадат. Не ми се иска да го казвам, но открих закономерност и наистина сериозна прилика между Ивейн („Зведен прах“), Дейзи(„Момчетата на Ананси“ ) и Дор („Никога, никъде никой“) , макар Ивейн да е агресивна и цапната в устата, а Дор- крехко, нежно момиче. И двете са силни личности. Намерих прилика и между Джесика, Виктория и Роузи, първата приятелка на Чарли Нанси (пак от същите книги). И трите госпожици искат обожателя им (главния герой) да се промени, защото той по някакъв начин не ги заслужава. Било, защото е страхлив, защото е неуверен, или защото е хлапак.
Може би това не ми хареса- че историята ми се строи позната и под „позната“ нямам впредвид обещанието за Алиса, а намеци, свръзки с предишни творби на Геймън. Всичко изглежда така, сякаш авторът си има една тайна торбичка и когато му се допише, бърка в нея.

И понеже нахвърлях няколко имена, а ревюто е за „Никога, никъде, никой“, ще продължа с него. Объркано стана, но със сигурност и аз се чувствам много объркана, спрямо тази книга.
Много ми хареса. Интересното е, че да, има една повторяемост в ситуациите, в историите, но да!- тази книга е хубаво написана и всъщност, е първата от серията с повтарящи се герои.
Не намерих толкова голяма прилика с Алиса, както бе обещано. Това всъщност ми хареса, защото не обичам Алиса, не ми е сред любимите героини, нито пък ще бъде някога. Идеята, че Ричард Мейхю би бил Алиса, не ми харесва. Общото между него и госпожицата, която ядяла това, което носело табелка с подкана, е, че и двамата се озовават в паралелни светове и вършат разни неща там.
Но докато малката обикаля и според мен не прави нищо смислено, Ричард се опитва да възстанови живота си. Определено има нужда от това- докато бърза за вечеря, за която дори не е потвърдил резервация в скъп ресторант, той попада на момиче, облечено в дрипи и потънало в кръв. С риск да провали годежа си, той отвежда момичето в дома си, а по-късно двама странни, подозрителни господа, пристигат и нагло нахлуват в дома му, като обясняват, че търсят момичето... Непрекъснато се случват странни неща- момичето на име Дор (Door) говори с гълъби и плъхове, твърди, че я преследват и, че има нужда от помощ. А след като шантав тип на име Дьо Карабас се появява и я спасява, тя изчезва, заедно с нормалния живот на Ричард.
Изведнъж никой не знае кой е той. Хората го виждат и мигом забравят кой е. Непознати се нанасят в дома му и изхвърлят вещите му, докато той стои гол-голеничък в банята и се окайва от живота. Безсилен да проумее какво му се е случило, той се втурва да търси тайнствената Дор в опит да върне живота си в релси...

Не съм сигурна дали тази книга има някакви поуки в себе си или е само за забавление. Прочетох я снощи в един и половина вечерта и нямах сили да й напиша ревю, но мога да кажа само, че трябваше да я прочета много по-рано, най-малкото за да мога успешно да проследя еволюцията на героите на Нийл Геймън.

Лошите му герои обаче този път ми допаднаха най-много. Двамата откачалници Круп и Вандемар със сигурност влязоха в личната ми класация на кукута с изтънчения си речник и побърканите си идеи. Мисля, че Круп има някакво псхихично заболяване, а Вандемар си е просто тъп, но затова няма злоба в себе си, само някакъв навик да убива. Ще една историйка със симпатягите, копнеех за мига, в който ще ви ги представя:

- Ако позволите да привлека вниманието ви, господин Вандемар, - каза той накрая, - бихте ли спрели оченцата си на това.
Господин Вандемар внимателно хвана главичката на стоножката менду огромния си палец и дебелия си показалец, за да ѝ попречи да се изплъзне, и погледна господин Круп.
Господин Круп опря лявата си ръка на стената с разперени пръсти. В дясната взе пет бръснача, внимателно се прицели и ги хвърли. Всеки от тях се заби между пръстите му, острани приличаше на миниатюрен вариант на демонстрация на факир, който хвърля ножове. Господин Курп си махна ръката, като остави бръсначите на стената да очертават мястото й, и се обърна към партньора си в очакване на одобрение.
Господин Вандемар остана безучастен. 

- Че какъв майсторлък е това?- попита той. - Дори и един пръст не пострада.
Господин Круп въздъхна.
- Сериозно? Добре де, така е, по дяволите. Как може да съм такова магаре! -
Той извади бръсначите от стената един по един и ги хвърли върху дървената маса. 
- Защо вие не ми покажете как се прави?
Господин Вандемар кимна. Върна стоножката в празния буркан от сладко. После опря лявата си ръка в стената и вдигна ножа в дясната. Присви очи и го хвърли. Ножът полетя се заби в стената, като междувременно мина през дланта му.
Телефонът звънна.
Господин Вандемар погледна Круп доволно с прикована към стената ръка. 
- Ето така се прави – каза.“

Краят е стандартен за книга на Геймън, затова няма да го разкривам. Приятна, красива и интересна книга е, но мисля, че можеше да е и по-добре. Със смесени чувства съм относно нея. Но все пак мисля, че е много, много хубава!