четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Романът „Монета за лодкаря“ на Ана Толия съживява мита за Орфей и Евридика в наши дни

 
Увличам се по митология, а специално към гръцката такава имам слабост от 9-10 годишна. Беше ми интересно да чета за подвизите на героите, или за слабостите на боговете и за миг не съм се усъмнявала в легендите и митовете. Те си съществуваха в книжката, аз – извън нея, но затова пък аз винаги можех да ходя „на гости“ при тях, като чета за живота и за начинанията им.
Да си призная, към Орфей не съм изпитвала по-особени чувства като към герой от митология. Помня го като превъзходен музикант, като този, който слязъл в царството на Хадес, за да го примоли да върне любимата му. Спомням си и за ужасната му смърт- разкъсан жив от пияни вакханки в техен луд пристъп на бяс. 

„Монета за лодкаря“ е стъпила с двата крака върху мита за Орфей, вмъквайки в себе си и ритуали, присъщи на орфизма – религиозно течение. Освен за митология, в книгата се говори и за пари, за алчност, както и за странни хора- млад овчар, който помни само, че се нарича Орфей, наемница, която би направила всичко за пари, бивш затворник, асоциално момиче... И, след като споменах ритуалите - култ към Орфей. Беше ми интересно да прочета сцените с тези ритуали, както и да науча за мисията на орфистите. Дали всичко това е автентично, си нямам никаква идея, но като за художествено произведение, изглежда такова.

Другия момент- писателката е българка. Книгата не е никак лоша, прочетох я за 2-3 часа и ми беше приятна. Има, поне според мен, моменти, които не са добре изпипани, не ми допадат прякорите, които авторката прикачва на героите, прави ги да изглеждат като герои от приказки. Също, в тази книга сякаш има само един главен герой, а останалите са някакви странични, измислени, колкото да подсилят ролята му. И не, според мен това не е точния герой, на когото трябва да бъде обърнато толкова много внимание.

Обща оценка- добра, сносна книга. Леко написана, няма безсмислици. Корицата е интересна, допада ми, също и цената на книгата е много приемлива.

петък, 12 октомври 2012 г.

"Междусвят", Нийл Геймън и Майкъл Рийвс


 
Нямах търпение да прочета тази книга още от момента в който видях няколко спретнато подредени копия на „Междусвят“ в Orange в Central Mall Varna. Безмалко да си я купя, но по-късно я получих от издателството, чист късмет.

И така, да се разберем- субективна съм, затова си имайте едно на ум :).


Съществуват много светове. Милиарди светове, възникващи в мига, в който някое важно решение се появи в главата на някой властен управник или историческа личност. Някои от тези светове се управляват от наука, а други- от магия. И двата вида светове обаче се опитват всячески да се домогнат до Алти-лената, или, както аз го разбрах, магистралата в Междусвета. Те имат агенти, чиято работа е да залавят Бродещи- специални създания, които умеят да пътуват от свят в свят, заради есенцията, енергията, която притежават. След като заловят Бродещия, те трябва да изстръгнат енергията му, за да накарат корабите им да тръгнат из пространството и времето.

Главния герой, Джоуи, е малко странен. Липсва му всякакво чувство за ориентация, би се загубил дори ако трябва да отиде до магазина и разполага с подробна карта. Тази му странност му печели немалко присмех и веднъж, в пристъп на желание да се докаже, че не е чак такъв провал, Джоуи започва да броди. Скоро той попада във вихъра на война, която зависи само от него, от неосъзнатите му сили и от това колко бързо ще приеме себе си.

Познат сюжет, но със сигурност не и банален. Геймън и Рийвс рисуват великолепен, пренаситен с цветове и форми свят, който всъщност е не просто свят, а център на всички светове. Идеята им ми допада, понеже първо, Нийл Геймън може гениално да опише дори разходка до магазина и второ, защото досега не съм чела точно такава вариация на историята за героя, на чиито плещи лежи съдбата на света. Смятам, че историята е много подходяща за графичен роман и по-скоро повече би подхождала на такъв, отколкото като обикновен роман, защото е наситена с много визуални картини. Отвреме-навреме усещах, че „мастилото ми свършва“, т.е. че описваните картини са малко над това, което мога да си представя.

Истински чар на историята добавя и малкия морфож. Мисля, че може би е трябвало да се отдели повече внимание и върху природата на морфожите или поне някак да се заатне причината за невероятната интелиентност на Ню. Може би това би направило книата по-сладникава, но от друга страна имаме същества, за които знаем само, че са опасни и толкова.
Другия момент , който ми направи впечатление е, че сякаш във всяка подобна история има момент в който героят не е точно герой, изгубил е това, което го е правело толкова важен и сякаш е забравил за мисията си. Нещата изглеждат така, все едно са писани по някакъв шаблон...

Ако трябва да оценя книгата по скала от 1 до 10, бих й дала 7. Нийл Геймън е гениален, но не съм запозната с работите на Майкъл Рийвс, затова не съм сигурна доколко е допринесъл за книгата, за да „стоваря“ вината за оценката върху него. Все пак, това е едно старичко произведение, което скоро е видяло бял свят и е нормално да не е в перфектния шантав Геймън стил, който, вярвам, в бъдеще ще се усъвършенства все повече и повече.



събота, 6 октомври 2012 г.

"Бурята започва" на Деймиън Дибън не успя да ме отвее

-->




Това е първата част от трилогията „Стражите на историята“, авторът е Деймиън Дибън. Анотацията ми хареса, защото в себе си съдържа обещание за оригинална история – пътуване във времето. Достатъчно сме чели за пътуване във времето, но не и по начина, описан в книгата – чрез изпиване на специални течности. 


Първо, искам да си призная най-важното- не успях да прочета цялата книга, затова не държа, че мнението ми е най-меродавно. 

Ето каква е историята – Джейк Жоунс (няма грешка, това е фамилията) е отвлечен от непознати хора, които твърдят, че само искат да му помогнат. В последствие те го завеждат на място, наречено Точка Нула, където той научава истината за родителите си. А тя е, че те са пътешественици във времето, стражи на историята. Разбира и, че обстоятелствата около смъртта на по-големия му брат, преди няколко години, са много по-различни, отколкото той е знаел.
Проблемът обаче не е в това, че родителите му рязко са решили да му признаят , че не си изкарват хляба с работа в магазинчето им, а че са изчезнали някъде насред петнайсети век... И , че може би са по петите на човека, отговорен за смъртта на първото им дете.

Това поне е цялата история в първите стотина страници. Минах ги леко, но ми стана малко достадно. До тук стигнах с четенето. Сюжета ми се стори предсказуем, което не би трябвало да ме изненадва, все пак надникнах на последните страници.
Със сигурност, книгата не е лоша, но някак не ме впечатли. За разлика от „Създадена от дим и кост“, пак от същото издателство („Егмонт“), която е наистина пълна с шантава митология и правдоподобни герои, тази книга е по-детска, по-опростена, по-невинна, дори. 

Започнах книгата с очакване за една наистина интересна, макар и донякъде детска история, но в един момент усетих, че изказа не ми допада, героите са ми твърде детски, а  историята е ненужно натоварена с разни физично-химични процеси. Като човек с алергия към точните науки, прочитането на цялата книга ми се стори непосилно.