четвъртък, 9 август 2012 г.

Нежният "Танц във въздуха" на Нора Робъртс

-->


Това е книга първа от трилогията „Островът на трите сестри“ . Запознах се с нея преди няколко години, но скоро реших да си я припомня отново. Както вече казах, книгата е част от трилогия, но до момента не съм чела третата част. Преди 2-3 дни обаче успях да я намеря на текстов документ и след като дочета втората - „Небе и земя“, ще прочета и нея самата, „Среща с огъня“.

Според легендата, която се разказва на остров Трий Систърс, Нова Англия, той е създаден от три сестри – магьосници, които искали да създадат убежище за себе си и за такива като тях. След като го направили обаче, се случили различни нещастия, които ги разединили. Легендата разказва, че дълги години по-късно, потомките на трите сестри ще развалят проклятието, което тегне над тях и ще възцари мир и любов, образно казано.

Нел ... или може би Хелън, има ужасен съпруг. Влиятелен, властен, отвратителен. В пристъп на необичайна решителност, тя започва да планира бягството си от него. Инсценира собствената си смърт (катастрофа) и се скрива на строва Трий Систърс. Намира си работа при единствената активна вещица на острова, с която може би има нещо общо...

Книгата е любовен роман. Нора Робъртс е известна с любовните си романи, въпреки че има няколко трилогии с фентъзи моменти. Тази трилогия, „Островът..“ е една от тях, затова и реших да й обърна малко повече внимание. Общо-взето, книгата е лека и неангажираща. Но обикновено книгите на Робъртс имат определено послание, което се разбира от държанието на героите й. Характерите им не са преливащи, като на истински хора, поне според това, което съм прочела. Те винаги са или страшно добри хора, които са преживели гадни неща в миналото си, спасили са се някак или някой им е помогнал, или са пълни животни. Отрицателните черти на героите й са алчност, егоизъм, манипулативност, липса на всякакви морални и етични задръжки. Положителните – хуманност. Авторката има един определен шаблон, казващ само едно - „Ще стане какво ли не, но края ще е добър“. Затова и книгите й не предразполагат към размисъл. Те са по-близки до житейски истории, но със сладък, нежен и предсказуемо предначертан край.

Все пак, ако искате да повярвате в нещо сладникаво, в красотата на живота и цинизмът ви е в размер на точно 0%, то книгите на Нора Робъртс са точно за вас. В частност тази книга е доста прилична, има връзка с действителността, а реакциите на героите са много достоверни и реалистични.

*Лична препоръка – да се консумира с много сладкиши :).

понеделник, 6 август 2012 г.

"Да свалиш луната "- Грегъри Хюз



Това, което в началото ме привлече в тази книга, беше корицата. Веднага след това прочетох едно наистина хубаво, топло ревю  тук и ... може би, ако книгата вече беше по книжарниците, в този момент щях да си търся палтото сред купчината дрехи в стаята ми и да пресмятам колко време ще ми отнеме да стигна до книжарницата на центъра.

Но „Да свалиш луната“ все още не беше излязла на пазара. Нищо, имах време да помисля колко я искам. Оказа се, че я искам повече от много други книги в моя т.нар.  hearttouch списък и си я поръчах от любимата ми онлайн книжарница „Книга за теб“.



Книгата пристигна скоро , точно в деня, за който бе поръчана – осми март. Нямах много време да й обърна внимание, но тя не бързаше. Тихичко се намести в дамската ми чантичка и започна да изчаква да я зачета. И аз скоро започнах.

Главния, централния образ в „Да свалиш луната“ е Плъхчето или Мари Клер. Не обичам плъхове и мишки, но това момиченце наистина си върви с името. Мъничка, сладка и приспособима, същински хамелеон, невероятно общителна. Подобно на мишките, тя знае всичко, умее всичко, познава всеки. Защото си е Плъхчето и толкова. Чаровно хлапе с огромни сини очи, руса косица и жажда за мока, сравнима с тази на цял курс недоспали студенти. Мисля, че през  около 80% от книгата, Мари Клер пиеше или кола, или шоколадова мока.



Мари Клер е удивителна. Тя се занимава с театър, с балет, рита футбол, знае много индиански легенди от индианците, които са й дали индианското име Уажашнуунс, което означава Малкото плъхче и оттам всички я знаят като Плъхчето. И освен това, тя е специална. Тя самата е една прекрасна бърканица – ту говори на френски като французойка, ту на испански, който е научила за няколко месеца. Религиозна е, но това не й пречи да вярва в индианските легенди, които разказва много увлекателно.


Но въпреки, че Мари Клер е невероятно хлапе, животът не е бил особено мил с нея. Майка й е починала рано, а скоро, след като започва историята, умира и татко й.


И така, тя и братчето й Боб, който е разказвачът в книгата, тихомълком се изнизват от Уинипег, поемайки на път за Ню Йорк- градът, в който живее техният чичо и брат на покойния им баща.


Пътят не е лек, но мнозина души им помагат.  Някои от тях не са честни и почтени хора, с каквито децата са свикнали да общуват, но постъпките им са много по-човечни от тези на добрите и достойните хора – тези, за които един от персонажите в книгата казва „...Знаят да ти махат от влака.(...)Ама на улицата ще те подминат, без дума да ти кажат.“

В Ню Йорк децата се запознават с кой ли не в търсенето си. И винаги, на няколко стъпки от разкритието, историята изкривуличва нанякъде и устрема на Мари Клер ги  повежда  в ново приключение. За нея търсенето на изчезналия й чичо не е път, изпълнен със страх и пречки, а невероятно приключение като от някоя приказка или стара легенда. Да видиш света през очите на това хлапе е безценно и изумително: той е пълен не с пречки, а с предизвикателства и с много роли за изиграване.

Това не е  точно детска книга.Не само заради симпатичните герои в нея, а и заради множеството поуки на страниците й, поднесени по много невинен и сладък начин. В не я не се говори  и  за захаросан, щастлив живот. Това е книга за едно сладурско и положително хлапе, което знае и умее да живее живота  такъв какъвто наистина е ,  по начина по който всички копнеем да го направим, но ни е страх  – с усмивка, с удоволствие, до краен предел, докато и последната ни капчица енергия се изпари.


Момчетата на Ананси, Нийл Геймън




Дебелия Чарли Нанси  е особняк, който се срамува от баща си. И как не, след като баща му е неописуем шегаджия, чиято цел в живота е да го прави за смях  - поне според самия Чарли. Върхът на всичко е смъртта на стария Нанси, докато танцува с русокоса, едрогърда туристка. И ако и вие, като Чарли, си мислите, че най-после  се е отървал, дълбоко грешите, защото точно тогава започват истинските му перипетии - като започнем от появата на чаровен, опасен и божествен брат и понечим да завършим с произхода на приказките на Ананси...


Неописуемо забавна, симпатична и чаровна книга, ''Момчетата на Ананси'' ме развесели страшно много. Започнах я и я приключих за два дни с дълги разстояния между четенията. Достави ми огромно удоволствие, защото самата книга е много шантава. Започва като обикновена книга - имаме едно момче, което се срамува от баща си. Бащата е странен, обаче наистина много, много странен. Печели пари от нищото. Дяволски шегаджия, винаги готов да спретне номер на гърба на всеки наивник, който му се изпречи най-неволно по пътя. А откритието, че всъщност покойника Нанси е бог Ананси, познат още като паяк, заек и тн, но винаги един и същ, изглежда плашещо уместно, впредвид приказките, които се споменават на няколко места в книгатa.
Чарли Нанси обаче  има почти нормален живот. Приготвя се да се ожени за красива девойка, на име Роузи (тя си пада по правенето на Добри Дела), работи за мошеник, на име Греъм Коутс ( За един сватба...),  и никак не се спогажда с бъдещата си тъща. И в един момент – бам! - започва интересното. Появява се неговия брат, Паяк и за броени дни обикновения свят на Чарли Нанси се превръща в пълен хаос. Единствения начин да върне нещата постарому, е като изгони брат си. Но може би цената за изгонването му е твърде висока...
Книгата е малко нелогична, но затова пък е страхотно забавна. Да, малко плаши на моменти, но затова е и смешна книга. Обичам женските персонажи на Геймън, те винаги са страстни, борбени и много устатни. Такава е и Ивейн от ''Звезден прах'', също и Тардис в епизода The Doctor's Wife в шести сезон на Doctor Who, писан по сценарий на Геймън. 
Харесах книгата наистина много. Да, Паяк ме дразнеше по едно време, но реших да не му обръщам внимание. За това пък края ми допадна  и се забавлявах много, докато четях.  Нийл Геймън е страшно забавен и занимателен автор, който умее да си играе с думите, изреченията му са закачливи, а героите – странни, обвързани с магии и вълшебства, а сюжета- напомнящ приказна история.