понеделник, 6 август 2012 г.

"Да свалиш луната "- Грегъри Хюз



Това, което в началото ме привлече в тази книга, беше корицата. Веднага след това прочетох едно наистина хубаво, топло ревю  тук и ... може би, ако книгата вече беше по книжарниците, в този момент щях да си търся палтото сред купчината дрехи в стаята ми и да пресмятам колко време ще ми отнеме да стигна до книжарницата на центъра.

Но „Да свалиш луната“ все още не беше излязла на пазара. Нищо, имах време да помисля колко я искам. Оказа се, че я искам повече от много други книги в моя т.нар.  hearttouch списък и си я поръчах от любимата ми онлайн книжарница „Книга за теб“.



Книгата пристигна скоро , точно в деня, за който бе поръчана – осми март. Нямах много време да й обърна внимание, но тя не бързаше. Тихичко се намести в дамската ми чантичка и започна да изчаква да я зачета. И аз скоро започнах.

Главния, централния образ в „Да свалиш луната“ е Плъхчето или Мари Клер. Не обичам плъхове и мишки, но това момиченце наистина си върви с името. Мъничка, сладка и приспособима, същински хамелеон, невероятно общителна. Подобно на мишките, тя знае всичко, умее всичко, познава всеки. Защото си е Плъхчето и толкова. Чаровно хлапе с огромни сини очи, руса косица и жажда за мока, сравнима с тази на цял курс недоспали студенти. Мисля, че през  около 80% от книгата, Мари Клер пиеше или кола, или шоколадова мока.



Мари Клер е удивителна. Тя се занимава с театър, с балет, рита футбол, знае много индиански легенди от индианците, които са й дали индианското име Уажашнуунс, което означава Малкото плъхче и оттам всички я знаят като Плъхчето. И освен това, тя е специална. Тя самата е една прекрасна бърканица – ту говори на френски като французойка, ту на испански, който е научила за няколко месеца. Религиозна е, но това не й пречи да вярва в индианските легенди, които разказва много увлекателно.


Но въпреки, че Мари Клер е невероятно хлапе, животът не е бил особено мил с нея. Майка й е починала рано, а скоро, след като започва историята, умира и татко й.


И така, тя и братчето й Боб, който е разказвачът в книгата, тихомълком се изнизват от Уинипег, поемайки на път за Ню Йорк- градът, в който живее техният чичо и брат на покойния им баща.


Пътят не е лек, но мнозина души им помагат.  Някои от тях не са честни и почтени хора, с каквито децата са свикнали да общуват, но постъпките им са много по-човечни от тези на добрите и достойните хора – тези, за които един от персонажите в книгата казва „...Знаят да ти махат от влака.(...)Ама на улицата ще те подминат, без дума да ти кажат.“

В Ню Йорк децата се запознават с кой ли не в търсенето си. И винаги, на няколко стъпки от разкритието, историята изкривуличва нанякъде и устрема на Мари Клер ги  повежда  в ново приключение. За нея търсенето на изчезналия й чичо не е път, изпълнен със страх и пречки, а невероятно приключение като от някоя приказка или стара легенда. Да видиш света през очите на това хлапе е безценно и изумително: той е пълен не с пречки, а с предизвикателства и с много роли за изиграване.

Това не е  точно детска книга.Не само заради симпатичните герои в нея, а и заради множеството поуки на страниците й, поднесени по много невинен и сладък начин. В не я не се говори  и  за захаросан, щастлив живот. Това е книга за едно сладурско и положително хлапе, което знае и умее да живее живота  такъв какъвто наистина е ,  по начина по който всички копнеем да го направим, но ни е страх  – с усмивка, с удоволствие, до краен предел, докато и последната ни капчица енергия се изпари.


Няма коментари:

Публикуване на коментар