неделя, 16 декември 2012 г.

На заможния кон зъбите не се гледат... Дали? - "Съдба", Луиз Бегшоу





      Да пишеш ревю за любовен роман не е задължително нещо лесно. Чудното е, че любовните романи често са източник на интересни истории, които стигат до читателките си много по-лесно и приятно от по-сериозната литература. Моето мнение е, че това се случва защото в любовните романи авторът може да се докосне по-дълбоко до читателя, да се опита да погали душата му с любов, със сладки приказки и с истории, които дори на пръв поглед да изглеждат повърхностни, носят голям заряд със себе си. Защото, нека не се лъжем, любовта е солта на живота, а един добре написан любовен роман би трогнал всяка жена.

    „Съдба“ е от типичните книги за стила на  Луиз Бегшоу от по-ранния й период, в който криминалната нишка от „Искри“ не сложи основи на друг облик на романите й. Ако мога да правя сравнения, то е, че „Съдба“ е нежен хибрид между „Жена от класа“ и „Непокорни момичета“, като обаче е лишена от многото разкош на „Жена от класа“ и е обърнато внимание само на една героиня , вместо на две – както е в „Непокорни момичета“.

Изказването ми в началото е малко странно. След „Блясък“ бе издадена „Наследнички“, „Страст“ и „Желание“, от които последните две имат криминални оттенъци. Няма лошо, но за мен това е отклонение от типичните книги на Луиз Бегшоу, затова и не съм се интересувала специално от тях. За моя радост, „Съдба“ марширува красиво назад, готова да разтвори дверите към света на красивите и богатите, и да разкаже поучителната си приказка...

     Кейт е интелигентно момиче, което освен с разум, е надарено и с приятна, привлекателна външност. След смъртта на майка си, Кейт започва сама да се грижи за себе си и да преследва единствената цел, завещана й от майка й- да си намери богат съпруг, който да се грижи за нея, да я издържа и да не допусне тя да живее в лишения. Завета на майка й е породен от недоимъка, в който двете живеят. Затова Кейт прави всичко по силите си и благодарение на красотата си, омайва най-известния и богат мъж в средата си. Следва сватба, разкош, бижута скъпи обеди и глезотии – всичко по графика на един любовен роман.

Но понеже самата Луиз Бегшоу е феминистка и се опитва да прокарва идеите си в книгите, всеки, който е чел 2 книги от тази авторка (без значение кои) знае, че ако си героиня в роман на Луиз Бегшоу и някой мъж ти се опира, 100% чупиш калъпа и си стягаш багажа. Каквото и да се случва!


    Нашата красавица бързо вижда, че принцът на бял кон е по-скоро нещастник с куцо магаре и решава да го напусне. През живота си тя е имала само една истинска приятелка, Емили, на която е помогнала да придобие увереност, а съпруга й иска да й отнеме списанието, което тя води. Кейт си отива с гръм и трясък, пресата полудява и... всички отписват златотърсачката. Докато един нелеп инцидент не й показва, че тя може или да се носи по течението и да търси богат мъж който да я издържа, или да яхне съдбата си, и сама да си спечели парите.


     Няма да дам повече спойлери :). Определено харесах книгата. Преди малко я приключих и се чувствам страхотно. Отдавна не бях чела нищо от Бегшоу, макар че много я обичам, а радостта ми, че отново прочетох роман, написан в нейния стил ме кара да посегна към текстов документ в лаптопа ми, с нейна много стара книга, изчерпана на пазара.

Коледната ваканция е дълга, а какво друго ми остава, освен да чета книги през нея?

     За всички, които се чудят дали да прочетат книгата – ако имате феминистки идеи, ако сте мъжки момичета – това е вашия роман. Може и малко да ви стане тъжно, но за да е красиво накрая, трябва да има и мъничко сълзи, нали така. Ако решите – приятно четене!



четвъртък, 15 ноември 2012 г.

„Никога, никъде, никой“ на Нийл Геймън е мрачно-великолепно пътешествие из Долен Лондон



Геймън е мой любим автор, чиито книги много обичам. След като обаче съм прочела 4-5 негови книги смятам, че между образите му определено има връзка- като характер на герои, като ситуации в които те изпадат. Не ми се иска да го казвам, но открих закономерност и наистина сериозна прилика между Ивейн („Зведен прах“), Дейзи(„Момчетата на Ананси“ ) и Дор („Никога, никъде никой“) , макар Ивейн да е агресивна и цапната в устата, а Дор- крехко, нежно момиче. И двете са силни личности. Намерих прилика и между Джесика, Виктория и Роузи, първата приятелка на Чарли Нанси (пак от същите книги). И трите госпожици искат обожателя им (главния герой) да се промени, защото той по някакъв начин не ги заслужава. Било, защото е страхлив, защото е неуверен, или защото е хлапак.
Може би това не ми хареса- че историята ми се строи позната и под „позната“ нямам впредвид обещанието за Алиса, а намеци, свръзки с предишни творби на Геймън. Всичко изглежда така, сякаш авторът си има една тайна торбичка и когато му се допише, бърка в нея.

И понеже нахвърлях няколко имена, а ревюто е за „Никога, никъде, никой“, ще продължа с него. Объркано стана, но със сигурност и аз се чувствам много объркана, спрямо тази книга.
Много ми хареса. Интересното е, че да, има една повторяемост в ситуациите, в историите, но да!- тази книга е хубаво написана и всъщност, е първата от серията с повтарящи се герои.
Не намерих толкова голяма прилика с Алиса, както бе обещано. Това всъщност ми хареса, защото не обичам Алиса, не ми е сред любимите героини, нито пък ще бъде някога. Идеята, че Ричард Мейхю би бил Алиса, не ми харесва. Общото между него и госпожицата, която ядяла това, което носело табелка с подкана, е, че и двамата се озовават в паралелни светове и вършат разни неща там.
Но докато малката обикаля и според мен не прави нищо смислено, Ричард се опитва да възстанови живота си. Определено има нужда от това- докато бърза за вечеря, за която дори не е потвърдил резервация в скъп ресторант, той попада на момиче, облечено в дрипи и потънало в кръв. С риск да провали годежа си, той отвежда момичето в дома си, а по-късно двама странни, подозрителни господа, пристигат и нагло нахлуват в дома му, като обясняват, че търсят момичето... Непрекъснато се случват странни неща- момичето на име Дор (Door) говори с гълъби и плъхове, твърди, че я преследват и, че има нужда от помощ. А след като шантав тип на име Дьо Карабас се появява и я спасява, тя изчезва, заедно с нормалния живот на Ричард.
Изведнъж никой не знае кой е той. Хората го виждат и мигом забравят кой е. Непознати се нанасят в дома му и изхвърлят вещите му, докато той стои гол-голеничък в банята и се окайва от живота. Безсилен да проумее какво му се е случило, той се втурва да търси тайнствената Дор в опит да върне живота си в релси...

Не съм сигурна дали тази книга има някакви поуки в себе си или е само за забавление. Прочетох я снощи в един и половина вечерта и нямах сили да й напиша ревю, но мога да кажа само, че трябваше да я прочета много по-рано, най-малкото за да мога успешно да проследя еволюцията на героите на Нийл Геймън.

Лошите му герои обаче този път ми допаднаха най-много. Двамата откачалници Круп и Вандемар със сигурност влязоха в личната ми класация на кукута с изтънчения си речник и побърканите си идеи. Мисля, че Круп има някакво псхихично заболяване, а Вандемар си е просто тъп, но затова няма злоба в себе си, само някакъв навик да убива. Ще една историйка със симпатягите, копнеех за мига, в който ще ви ги представя:

- Ако позволите да привлека вниманието ви, господин Вандемар, - каза той накрая, - бихте ли спрели оченцата си на това.
Господин Вандемар внимателно хвана главичката на стоножката менду огромния си палец и дебелия си показалец, за да ѝ попречи да се изплъзне, и погледна господин Круп.
Господин Круп опря лявата си ръка на стената с разперени пръсти. В дясната взе пет бръснача, внимателно се прицели и ги хвърли. Всеки от тях се заби между пръстите му, острани приличаше на миниатюрен вариант на демонстрация на факир, който хвърля ножове. Господин Курп си махна ръката, като остави бръсначите на стената да очертават мястото й, и се обърна към партньора си в очакване на одобрение.
Господин Вандемар остана безучастен. 

- Че какъв майсторлък е това?- попита той. - Дори и един пръст не пострада.
Господин Круп въздъхна.
- Сериозно? Добре де, така е, по дяволите. Как може да съм такова магаре! -
Той извади бръсначите от стената един по един и ги хвърли върху дървената маса. 
- Защо вие не ми покажете как се прави?
Господин Вандемар кимна. Върна стоножката в празния буркан от сладко. После опря лявата си ръка в стената и вдигна ножа в дясната. Присви очи и го хвърли. Ножът полетя се заби в стената, като междувременно мина през дланта му.
Телефонът звънна.
Господин Вандемар погледна Круп доволно с прикована към стената ръка. 
- Ето така се прави – каза.“

Краят е стандартен за книга на Геймън, затова няма да го разкривам. Приятна, красива и интересна книга е, но мисля, че можеше да е и по-добре. Със смесени чувства съм относно нея. Но все пак мисля, че е много, много хубава!


четвъртък, 25 октомври 2012 г.

Романът „Монета за лодкаря“ на Ана Толия съживява мита за Орфей и Евридика в наши дни

 
Увличам се по митология, а специално към гръцката такава имам слабост от 9-10 годишна. Беше ми интересно да чета за подвизите на героите, или за слабостите на боговете и за миг не съм се усъмнявала в легендите и митовете. Те си съществуваха в книжката, аз – извън нея, но затова пък аз винаги можех да ходя „на гости“ при тях, като чета за живота и за начинанията им.
Да си призная, към Орфей не съм изпитвала по-особени чувства като към герой от митология. Помня го като превъзходен музикант, като този, който слязъл в царството на Хадес, за да го примоли да върне любимата му. Спомням си и за ужасната му смърт- разкъсан жив от пияни вакханки в техен луд пристъп на бяс. 

„Монета за лодкаря“ е стъпила с двата крака върху мита за Орфей, вмъквайки в себе си и ритуали, присъщи на орфизма – религиозно течение. Освен за митология, в книгата се говори и за пари, за алчност, както и за странни хора- млад овчар, който помни само, че се нарича Орфей, наемница, която би направила всичко за пари, бивш затворник, асоциално момиче... И, след като споменах ритуалите - култ към Орфей. Беше ми интересно да прочета сцените с тези ритуали, както и да науча за мисията на орфистите. Дали всичко това е автентично, си нямам никаква идея, но като за художествено произведение, изглежда такова.

Другия момент- писателката е българка. Книгата не е никак лоша, прочетох я за 2-3 часа и ми беше приятна. Има, поне според мен, моменти, които не са добре изпипани, не ми допадат прякорите, които авторката прикачва на героите, прави ги да изглеждат като герои от приказки. Също, в тази книга сякаш има само един главен герой, а останалите са някакви странични, измислени, колкото да подсилят ролята му. И не, според мен това не е точния герой, на когото трябва да бъде обърнато толкова много внимание.

Обща оценка- добра, сносна книга. Леко написана, няма безсмислици. Корицата е интересна, допада ми, също и цената на книгата е много приемлива.

петък, 12 октомври 2012 г.

"Междусвят", Нийл Геймън и Майкъл Рийвс


 
Нямах търпение да прочета тази книга още от момента в който видях няколко спретнато подредени копия на „Междусвят“ в Orange в Central Mall Varna. Безмалко да си я купя, но по-късно я получих от издателството, чист късмет.

И така, да се разберем- субективна съм, затова си имайте едно на ум :).


Съществуват много светове. Милиарди светове, възникващи в мига, в който някое важно решение се появи в главата на някой властен управник или историческа личност. Някои от тези светове се управляват от наука, а други- от магия. И двата вида светове обаче се опитват всячески да се домогнат до Алти-лената, или, както аз го разбрах, магистралата в Междусвета. Те имат агенти, чиято работа е да залавят Бродещи- специални създания, които умеят да пътуват от свят в свят, заради есенцията, енергията, която притежават. След като заловят Бродещия, те трябва да изстръгнат енергията му, за да накарат корабите им да тръгнат из пространството и времето.

Главния герой, Джоуи, е малко странен. Липсва му всякакво чувство за ориентация, би се загубил дори ако трябва да отиде до магазина и разполага с подробна карта. Тази му странност му печели немалко присмех и веднъж, в пристъп на желание да се докаже, че не е чак такъв провал, Джоуи започва да броди. Скоро той попада във вихъра на война, която зависи само от него, от неосъзнатите му сили и от това колко бързо ще приеме себе си.

Познат сюжет, но със сигурност не и банален. Геймън и Рийвс рисуват великолепен, пренаситен с цветове и форми свят, който всъщност е не просто свят, а център на всички светове. Идеята им ми допада, понеже първо, Нийл Геймън може гениално да опише дори разходка до магазина и второ, защото досега не съм чела точно такава вариация на историята за героя, на чиито плещи лежи съдбата на света. Смятам, че историята е много подходяща за графичен роман и по-скоро повече би подхождала на такъв, отколкото като обикновен роман, защото е наситена с много визуални картини. Отвреме-навреме усещах, че „мастилото ми свършва“, т.е. че описваните картини са малко над това, което мога да си представя.

Истински чар на историята добавя и малкия морфож. Мисля, че може би е трябвало да се отдели повече внимание и върху природата на морфожите или поне някак да се заатне причината за невероятната интелиентност на Ню. Може би това би направило книата по-сладникава, но от друга страна имаме същества, за които знаем само, че са опасни и толкова.
Другия момент , който ми направи впечатление е, че сякаш във всяка подобна история има момент в който героят не е точно герой, изгубил е това, което го е правело толкова важен и сякаш е забравил за мисията си. Нещата изглеждат така, все едно са писани по някакъв шаблон...

Ако трябва да оценя книгата по скала от 1 до 10, бих й дала 7. Нийл Геймън е гениален, но не съм запозната с работите на Майкъл Рийвс, затова не съм сигурна доколко е допринесъл за книгата, за да „стоваря“ вината за оценката върху него. Все пак, това е едно старичко произведение, което скоро е видяло бял свят и е нормално да не е в перфектния шантав Геймън стил, който, вярвам, в бъдеще ще се усъвършенства все повече и повече.



събота, 6 октомври 2012 г.

"Бурята започва" на Деймиън Дибън не успя да ме отвее

-->




Това е първата част от трилогията „Стражите на историята“, авторът е Деймиън Дибън. Анотацията ми хареса, защото в себе си съдържа обещание за оригинална история – пътуване във времето. Достатъчно сме чели за пътуване във времето, но не и по начина, описан в книгата – чрез изпиване на специални течности. 


Първо, искам да си призная най-важното- не успях да прочета цялата книга, затова не държа, че мнението ми е най-меродавно. 

Ето каква е историята – Джейк Жоунс (няма грешка, това е фамилията) е отвлечен от непознати хора, които твърдят, че само искат да му помогнат. В последствие те го завеждат на място, наречено Точка Нула, където той научава истината за родителите си. А тя е, че те са пътешественици във времето, стражи на историята. Разбира и, че обстоятелствата около смъртта на по-големия му брат, преди няколко години, са много по-различни, отколкото той е знаел.
Проблемът обаче не е в това, че родителите му рязко са решили да му признаят , че не си изкарват хляба с работа в магазинчето им, а че са изчезнали някъде насред петнайсети век... И , че може би са по петите на човека, отговорен за смъртта на първото им дете.

Това поне е цялата история в първите стотина страници. Минах ги леко, но ми стана малко достадно. До тук стигнах с четенето. Сюжета ми се стори предсказуем, което не би трябвало да ме изненадва, все пак надникнах на последните страници.
Със сигурност, книгата не е лоша, но някак не ме впечатли. За разлика от „Създадена от дим и кост“, пак от същото издателство („Егмонт“), която е наистина пълна с шантава митология и правдоподобни герои, тази книга е по-детска, по-опростена, по-невинна, дори. 

Започнах книгата с очакване за една наистина интересна, макар и донякъде детска история, но в един момент усетих, че изказа не ми допада, героите са ми твърде детски, а  историята е ненужно натоварена с разни физично-химични процеси. Като човек с алергия към точните науки, прочитането на цялата книга ми се стори непосилно. 

вторник, 18 септември 2012 г.

За цената на магията, мира и любовта в прелестната „Създадена от дим и кост“ на Лейни Тейлър

 

Прочетох тази невероятна книга 
на един дъх. И как не, защото в нея си
 има всичко – магия, нова, 
непозната митология, много тайни, 
много чудати неща и най-вече, 
след нея има продължение.

„Създадена от дим и кост“ е по-добра отколкото се надявах да бъде. От анотацията в сайта на издателството й за България (Егмонт) прочетох няколко реда, които запалиха мислите ми по тази книга. Впечатлих се – действието се развива не в американски град, а на екзотични за произхода на авторката места, като Прага и Маракеш – любопитни дестинации, почти противоположни и от културна, и от митологична гледна точка. Има нещо вълшебно, нещо потайно в странното, но чаровно синекосо момиче, в белезите й, в татуировките й... в произхода й... И готово, хлътнах, малко ми трябва...


 
Оказа се обаче, че това е само кратка част от основата, върху която е изградена книгата. Кару е особена. Изпълнява поръчения за същество, на име Бримстоун, което в обикновения, човешкия свят би било звяр. Близките й същества не са хора, а подобни на този звяр – химери. Тя самата помни само как е израстнала в дюкянчето на тези същества, които са се грижили за нея от бебе. Кару няма никаква представа за произхода си, нито защо именно тези същества са се погрижили за нея, но ги обича.

Магията е скъпа. Зъбите имат цена. А желанията не бива да се пилеят напразно. Това са трите неща, които Кару научава, макар да не разбира защо не й е позволено да пита за обяснения. Живеейки в двата свята – този на дюкянчето в Където-и-да-е и в света на хората, тя получава дарби, за които обикновените човеци могат само да мечтаят.

И един ден, докато изпълнява едно от поръченията на Бримстоун, химерата, който я е отгледал, тя забелязва необикновен черен отпечатък от длан... която едва ли е човешка... Лека-полека живота й, и без това шантав и объркан, се превръща в бурна въртележка на търсене, криене, лъжи и тайни, който трябва да излязат наяве... Коя е тя? И защо е такава?

„Създадена от дим и кост“/Daughter of smoke and bone/ е първата част от трилогията за Кару и ангела Акива. Втората книга се нарича Days of blood and starlight и определено нямам търпение да я прочета.

П.П. И както преди малко научих, търпението ми ще бъде възнаградено някъде през ноември :). 

понеделник, 3 септември 2012 г.

„Aз съм пратеникът“ на Маркъс Зюсак е книга - послание

 


Виждала съм тази книга още преди да прочета „Крадецът на книги“ и да се влюбя в нея. Корицата обаче ми изглеждаше странна, а някак нямах желание да я прочета. Може би началото не ме е заинтригувало. Вземала съм я в ръце поне 2-3 пъти и най-сетне, преди около месец, реших да я взема. Направих го заради „Крадецът“. Въпреки че „Пратеникът“ не е толкова силна, емоционална и затрогваща, колкото предшестващата я книга, ми хареса много.

 Началото е поставено с обир. Скапан обирджия решава да обере банка, докато Ед Кенеди и приятелите му са вътре. Обирът обаче е предотвратен, благодарение на Ед. За кратко той става местния герой. Скоро обаче става нещо странно... Ед получава карта за игра – асо спатия, на която са написани три адреса.
За какво са му тези адреси? Как трябва да постъпи? Прав ли е да прави нещата по начина, по който ги прави? Не съм сигурна за последното.
Ед обикаля из града и, подобно на месия, върши това, което смята, че се иска от него. Помага на едни, предизвиква други, променя живота им, утешава ги... наранява ги. И израства.

Привидно книгата е някак равна, последователна- след всяко изпитание за момчето идва ново и така нататък... Но и не точно. Той пораства. В началото на книгата Ед е нещастник, който си пада по най-добрата си приятелка и пие кафе с миризливото си куче. След първото асо Ед осъзнава, че е Пратеник, че има определена полза от него самия, от усилията му, от съществуването му, дори... По-късно той е по-сигурен в начина за справяне със задачите, по-решителен. Пораства и желанието му да изживее живота си не като страхливец, а като някой, който знае какво иска, как да го постигне и как да го употреби.

Ще си позволя да направя сравнение между „Крадецът на книги“ и „ Аз съм Пратеникът“. „Крадецът“ е великолепна. Тя е разказ за човешката сила, красотата, за смъртта, за цветовете... това е приказка за смъртта, която се жалва над човешката мъка. „Аз съм Пратеникът“ е книга – послание. С предсказуемия си сюжет ни кара да повярваме в промяната, в доброто, в посланието, че всеки може да постигне всичко. Липсват присъщите на „Крадецът..“ силни, тежки моменти. На тяхно място има затрогващи, недодялани може би, но нежни и запомнящи се случки, обещаващи, че доброто ще възтържествува.

четвъртък, 9 август 2012 г.

Нежният "Танц във въздуха" на Нора Робъртс

-->


Това е книга първа от трилогията „Островът на трите сестри“ . Запознах се с нея преди няколко години, но скоро реших да си я припомня отново. Както вече казах, книгата е част от трилогия, но до момента не съм чела третата част. Преди 2-3 дни обаче успях да я намеря на текстов документ и след като дочета втората - „Небе и земя“, ще прочета и нея самата, „Среща с огъня“.

Според легендата, която се разказва на остров Трий Систърс, Нова Англия, той е създаден от три сестри – магьосници, които искали да създадат убежище за себе си и за такива като тях. След като го направили обаче, се случили различни нещастия, които ги разединили. Легендата разказва, че дълги години по-късно, потомките на трите сестри ще развалят проклятието, което тегне над тях и ще възцари мир и любов, образно казано.

Нел ... или може би Хелън, има ужасен съпруг. Влиятелен, властен, отвратителен. В пристъп на необичайна решителност, тя започва да планира бягството си от него. Инсценира собствената си смърт (катастрофа) и се скрива на строва Трий Систърс. Намира си работа при единствената активна вещица на острова, с която може би има нещо общо...

Книгата е любовен роман. Нора Робъртс е известна с любовните си романи, въпреки че има няколко трилогии с фентъзи моменти. Тази трилогия, „Островът..“ е една от тях, затова и реших да й обърна малко повече внимание. Общо-взето, книгата е лека и неангажираща. Но обикновено книгите на Робъртс имат определено послание, което се разбира от държанието на героите й. Характерите им не са преливащи, като на истински хора, поне според това, което съм прочела. Те винаги са или страшно добри хора, които са преживели гадни неща в миналото си, спасили са се някак или някой им е помогнал, или са пълни животни. Отрицателните черти на героите й са алчност, егоизъм, манипулативност, липса на всякакви морални и етични задръжки. Положителните – хуманност. Авторката има един определен шаблон, казващ само едно - „Ще стане какво ли не, но края ще е добър“. Затова и книгите й не предразполагат към размисъл. Те са по-близки до житейски истории, но със сладък, нежен и предсказуемо предначертан край.

Все пак, ако искате да повярвате в нещо сладникаво, в красотата на живота и цинизмът ви е в размер на точно 0%, то книгите на Нора Робъртс са точно за вас. В частност тази книга е доста прилична, има връзка с действителността, а реакциите на героите са много достоверни и реалистични.

*Лична препоръка – да се консумира с много сладкиши :).

понеделник, 6 август 2012 г.

"Да свалиш луната "- Грегъри Хюз



Това, което в началото ме привлече в тази книга, беше корицата. Веднага след това прочетох едно наистина хубаво, топло ревю  тук и ... може би, ако книгата вече беше по книжарниците, в този момент щях да си търся палтото сред купчината дрехи в стаята ми и да пресмятам колко време ще ми отнеме да стигна до книжарницата на центъра.

Но „Да свалиш луната“ все още не беше излязла на пазара. Нищо, имах време да помисля колко я искам. Оказа се, че я искам повече от много други книги в моя т.нар.  hearttouch списък и си я поръчах от любимата ми онлайн книжарница „Книга за теб“.



Книгата пристигна скоро , точно в деня, за който бе поръчана – осми март. Нямах много време да й обърна внимание, но тя не бързаше. Тихичко се намести в дамската ми чантичка и започна да изчаква да я зачета. И аз скоро започнах.

Главния, централния образ в „Да свалиш луната“ е Плъхчето или Мари Клер. Не обичам плъхове и мишки, но това момиченце наистина си върви с името. Мъничка, сладка и приспособима, същински хамелеон, невероятно общителна. Подобно на мишките, тя знае всичко, умее всичко, познава всеки. Защото си е Плъхчето и толкова. Чаровно хлапе с огромни сини очи, руса косица и жажда за мока, сравнима с тази на цял курс недоспали студенти. Мисля, че през  около 80% от книгата, Мари Клер пиеше или кола, или шоколадова мока.



Мари Клер е удивителна. Тя се занимава с театър, с балет, рита футбол, знае много индиански легенди от индианците, които са й дали индианското име Уажашнуунс, което означава Малкото плъхче и оттам всички я знаят като Плъхчето. И освен това, тя е специална. Тя самата е една прекрасна бърканица – ту говори на френски като французойка, ту на испански, който е научила за няколко месеца. Религиозна е, но това не й пречи да вярва в индианските легенди, които разказва много увлекателно.


Но въпреки, че Мари Клер е невероятно хлапе, животът не е бил особено мил с нея. Майка й е починала рано, а скоро, след като започва историята, умира и татко й.


И така, тя и братчето й Боб, който е разказвачът в книгата, тихомълком се изнизват от Уинипег, поемайки на път за Ню Йорк- градът, в който живее техният чичо и брат на покойния им баща.


Пътят не е лек, но мнозина души им помагат.  Някои от тях не са честни и почтени хора, с каквито децата са свикнали да общуват, но постъпките им са много по-човечни от тези на добрите и достойните хора – тези, за които един от персонажите в книгата казва „...Знаят да ти махат от влака.(...)Ама на улицата ще те подминат, без дума да ти кажат.“

В Ню Йорк децата се запознават с кой ли не в търсенето си. И винаги, на няколко стъпки от разкритието, историята изкривуличва нанякъде и устрема на Мари Клер ги  повежда  в ново приключение. За нея търсенето на изчезналия й чичо не е път, изпълнен със страх и пречки, а невероятно приключение като от някоя приказка или стара легенда. Да видиш света през очите на това хлапе е безценно и изумително: той е пълен не с пречки, а с предизвикателства и с много роли за изиграване.

Това не е  точно детска книга.Не само заради симпатичните герои в нея, а и заради множеството поуки на страниците й, поднесени по много невинен и сладък начин. В не я не се говори  и  за захаросан, щастлив живот. Това е книга за едно сладурско и положително хлапе, което знае и умее да живее живота  такъв какъвто наистина е ,  по начина по който всички копнеем да го направим, но ни е страх  – с усмивка, с удоволствие, до краен предел, докато и последната ни капчица енергия се изпари.


Момчетата на Ананси, Нийл Геймън




Дебелия Чарли Нанси  е особняк, който се срамува от баща си. И как не, след като баща му е неописуем шегаджия, чиято цел в живота е да го прави за смях  - поне според самия Чарли. Върхът на всичко е смъртта на стария Нанси, докато танцува с русокоса, едрогърда туристка. И ако и вие, като Чарли, си мислите, че най-после  се е отървал, дълбоко грешите, защото точно тогава започват истинските му перипетии - като започнем от появата на чаровен, опасен и божествен брат и понечим да завършим с произхода на приказките на Ананси...


Неописуемо забавна, симпатична и чаровна книга, ''Момчетата на Ананси'' ме развесели страшно много. Започнах я и я приключих за два дни с дълги разстояния между четенията. Достави ми огромно удоволствие, защото самата книга е много шантава. Започва като обикновена книга - имаме едно момче, което се срамува от баща си. Бащата е странен, обаче наистина много, много странен. Печели пари от нищото. Дяволски шегаджия, винаги готов да спретне номер на гърба на всеки наивник, който му се изпречи най-неволно по пътя. А откритието, че всъщност покойника Нанси е бог Ананси, познат още като паяк, заек и тн, но винаги един и същ, изглежда плашещо уместно, впредвид приказките, които се споменават на няколко места в книгатa.
Чарли Нанси обаче  има почти нормален живот. Приготвя се да се ожени за красива девойка, на име Роузи (тя си пада по правенето на Добри Дела), работи за мошеник, на име Греъм Коутс ( За един сватба...),  и никак не се спогажда с бъдещата си тъща. И в един момент – бам! - започва интересното. Появява се неговия брат, Паяк и за броени дни обикновения свят на Чарли Нанси се превръща в пълен хаос. Единствения начин да върне нещата постарому, е като изгони брат си. Но може би цената за изгонването му е твърде висока...
Книгата е малко нелогична, но затова пък е страхотно забавна. Да, малко плаши на моменти, но затова е и смешна книга. Обичам женските персонажи на Геймън, те винаги са страстни, борбени и много устатни. Такава е и Ивейн от ''Звезден прах'', също и Тардис в епизода The Doctor's Wife в шести сезон на Doctor Who, писан по сценарий на Геймън. 
Харесах книгата наистина много. Да, Паяк ме дразнеше по едно време, но реших да не му обръщам внимание. За това пък края ми допадна  и се забавлявах много, докато четях.  Нийл Геймън е страшно забавен и занимателен автор, който умее да си играе с думите, изреченията му са закачливи, а героите – странни, обвързани с магии и вълшебства, а сюжета- напомнящ приказна история.


петък, 13 юли 2012 г.

„Дарба“кн.3: „Днес го имаш, утре го губиш“ - Мерилин Кей




Попаднах на тази книга в библиотеката и реших, че ще е забавна за губене на време. Знаех, че е трета част от поредица, но сметнах, че последователността не е толкова важна и, че горе-долу ще схвана за какво става на въпрос, дори от третата по поредност книга.


Емили вижда бъдещето. Най-общо това е главното в анотацията на задната корица. Има и уловка – случват се лоши неща и само Емили може да ги поправи. Звучи доста познато като сюжет. И ако това не е достатъчно, ще допълня, че Ем е част от клас на деца със специални способности. Способността на нашата героиня е да вижда в бъдещето, но то някак не е както по филмите, а е откъслечно и неясно. Освен това момичето е силно разколебано в способностите си.


„Лошите неща“, за които споменах, са изчезванията на нейните съученици от техния „специален клас“- така те наричат часа си, в който разговарят за дарбите си и търсят как да се справят с тях. В книгата е отбелязано кой с какво допринася за разнообразието- кралицата на училището Аманда може да краде тела- т.е. се  превръща в този, на когото започне да съчувства за нещо. Аутсайдерката-готичка Джена може да чете мисли. Трейси, която е отраснала в голямо семейство с много сестри, може да става невидима и тн... Изобщо- шарена комбинация откъдето и да го погледнеш. И макар силите им да са доста познати  в света на фентъзито като цяло, хлапетата се притесняват за какво ли не, свързано със силите им, но най-вече за това, че не са достатъчно добри в овладяването им.

Когато започват  и да изчезват ден след ден, сякаш по ред на номерата, Емили е тази, която уж трябва да ги спаси. „Уж“ , защото Ем не е сигурна в способностите си, а цялата история покрай залавянето им изглежда съмнително...


Прочетох книжката за няколко часа. Беше лека, ненатоварваща и предсказуема, но все пак с познат сюжет няма каква друга да бъде. Все пак, отвреме-навреме е добре да се чете и нещо по-леко, за да се отдели достатъчно внимание на по-сложни творби. Като цяло, книжката е обикновена и става за убиване на времето, например за четене по време на пътуване.