сряда, 20 юли 2011 г.

„Първият гроб отдясно“, Даринда Джоунс


Великолепен дебютен роман, който жъне награди и който ни запознава
с Чарли Дейвидсън, със странично занятие частен детектив и основно – жътвар на души.

През 2009 година романът е отличен с наградата "Golden Heart" в категория "Най-добър паранормален романс".


Чарли вижда мъртъвци. Точно така, тя вижда мъртъвци. Работата ѝ е да ги убеди "да влязат в светлината". Но когато тези мъртъвци са починали при далеч не идеални обстоятелства (иначе казано, били са убити), понякога искат от Чарли да потърси сметка на лошите. Нещата се усложняват от изпълнените с гореща страст сънища на Чарли за някой, който я е следвал цял живот. Оказва се, че той май не е мъртвец. Нищо чудно да се окаже нещо съвсем различно...


"Първият гроб отдясно" е острумна, динамична и адски забавна. Грабвайте я, без да се замисляте!

Джейн Ан Кренц

Най-добрият дебютен роман, който съм чела от години. Вълнуващ, емоционален, секси и спиращ дъха. Изпълнен с изненадващи обрати. Не е за изпускане!

Дж. Р. Уорд


 
Очаквах, че ще се сблъскам с произведение с измеренията на „Тъгата на сукубата“ на страхотната Ришел Мийд, затова и започнах да чета книгата. Какво да кажа, бях права, но само донякъде. „Донякъде“, защото Даринда Джоунс наистина е добра. Много добра, бих казала, а „Първоят гроб отдясно“ официално е любимата ми книга от жанра „паранормален романс“.
За тези си впечатления обвинявам факта, че по някакъв свръхествествен начин всяка вечер гледам „Шепот от отвъдното“, дори и без да знам, че съм избрала програмата, по която предават филма.
Друг плюс е и митологията. За жътварите на души не се пише толкова често, колкото за демони, вещици и вампири. Веднага след това са върколаците и толкова. Но Даринда Джоунс пише... за жътвар на души!
В древногръцката митология има легенда за трите мойри- три жени, които предат нишка. Имената им са Атропо, Клото и Лахезис. Всяка от тези три жени има определена работа за вършене- едната преде нишката, другата я отмерва , а третата я реже. Нишката е като метафора на самия живот на човека, затова и тези три мойри са нещо като жътварки, макар работата им да не е точно да събират души или по някакъв начин да осъществяват изхода на души от нашия към отвъдния свят. Другото същество в тази митология е Танатос, бога на смъртта. Важно е да се каже, че той изпълнява ролята на жътвар, като идва и прибира душата на поокойника, като идва и отрязва кичур от косата на човека, който трябва да умре. По-късно душата му се превежда през Стикс от жестокосърдечния лодкар Ахерон. Оттам е и обичая да се слагат монети върху клепачите на мъртвите в Древна Елада, един вид, за да заплатят пътуването си на лодкаря.
Въпреки явната тенденция да се пише за гореспоменатите видове свръхествествени същества, или поне аз с такива писания съм се срещала най-често, има доста книги и на тема Ад, Рай, души, мъртъвци и жътвари. Достатъчно е да спомена „Меридиан“ на Амбър Кайзър, за да се сетят тези, които са я чели и за историята на фенестрата – ангел в човешки образ, чиято работа е да превежда през себе си, като през прозорец, душите на мъртвите към Рая.

И тъй като вече достатъчно се отклоних и описах защо съм заинтересувана от книгата- заради митологията, за която се загатва на места, ще спомена и за атмосферата. Забавна, приятна, секси. Нещо, което може да се прочете между по-тежка книга, за убиване на времето.

Историята започва, когато главната героиня, Чарли Дейвидсън, си спомня как в горещите й сънища от доста време присъства невероятно страхотен и великолепен мъж, за който тя не е сигурна доколко е жив. И преди да си помислите, че Чарли е кандидат за едно много специално лечебно заведение, тя разказва, че е нещо като жътвар на души. Вижда мъртъвци, помага им да намерят покоя си, като разнищва случая при който са изгубили живота си. И докато симпатягата разказва тези неща, се набърква в такива каши, че измъкването й от тях е спорен въпрос.
Появили са се трима адвокати, които не искат да зарежат делото, с което са се занимавали преди смъртта си, а това, за щастие е само в полза за жътварката, защото чичо й работи в полицията и се е заел именно със случая, засягащ смъртта на адвокатите.
И за да ви накарам да започнете да въздишате,  ще добавя само едно: Рейес. Удивително страхотен и плътен като за привидение, каквото... дали съществува този неземен и перфектен мъж? Дори и книгата да не беше интересна и забавна, самото му присъствие е достатъчно, за да прикове интереса ви.

Досега не съм оценявала книги, но ако трябваше да сложа оценка от 1 до 5 на книгата, бих й сложила 4, 5. Половинката е, защото авторката ми е още нова и леко непозната, но харесвам начина по който пише и да, задължително ще си купя следващата й книга или поне ще се опитам да я спечеля в някой конкурс, ако не мога да си я купя веднага. Останалата част от оценката е, защото за момент, след края бях зашеметена. А след това се усмихвах и си мислех дали заглавието на втората книга е свързано някак с разположението на гроба... но за това сигурно ще напиша нещо след известно време, когато излезе и втората книга - „Вторият гроб отляво“.
Ще добавя и няколко думи за корицата. Бяла е, което за мен е добре. От доста време на пазара се издават доста тийн романи, чийто корици са черни. Харесвам разнообразието. Когато си подредя книгите в библиотеката  ми (така наречената  полица, отпускана в общежитието, на която уж трябва да си редя козметиката или посудата), книгата се откроява. А сега сериозно- белият цвят символизира не само непорочността и чистотата, но и траура. В различни религии одеждите на жените, които са в траур не са черни, а бели. Черно- бял е символа на Ин и Ян, кръг, в който се преплитат черното и бялото, но без едното да взема превес над другото, като  във всяка половинка има по капка емигрирало бяло или избягало черно, за  потвърждение, че нещата не са само добри или само лоши. Казано иначе, много подходящ цвят за корица. И е доста изчистена, въпреки малките детайли, поставени на подходящите места.
 

вторник, 12 юли 2011 г.

Книга трета от трилогия "Игрите на Глада": "Сойка присмехулка", Сюзан Колинс


Последната книга от трилогията "Игрите на глада"


Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва.


Окръг 12 е унищожен, но Катнис Евърдийн, огненото момиче, е оцеляло. Гейл е успял да избяга. Семейството на Катнис е в безопасност. Пийта е в ръцете на Капитола. Окръг 13 наистина съществува, има бунтовници, има нови лидери. Революцията се разгаря.


Успехът на въстанието зависи от готовността на Катнис да се подчини, да поеме отгворност за живота на безброй хора и да промени бъдещето на Панем. За да го направи, тя трябва да преодолее гнева и недоверието си и да стане Сойка-присмехулка - символ на въстанието - каквато и да е цената лично за нея.


Игрите на глада е жесток, разтърсващ роман със задъхващо темпо, който веднага хваща... Не можех да оставя книгата...

Стивън Кинг


Изумителна! Ето една книга, която няма да ви приспи. Съветвам ви да я започнете рано сутринта и да си освободите деня от всички други задължения.

Стефани Майър
Прочетох книгата два пъти, за да мога да дам поне малка представа за това какво породи тя у мен.

 
Първия път, когато се докоснах до книгата, тя миришеше още на мастило. Бяха я извадили от печатница преди 2 дни и аз трябваше да ида да си я прибера от книжарницата от която я бях поръчала. Пазеха ми една бройка и започнах книгата веднага, след като се прибрах.
Помня, че плачех почти непрекъснато. Снощи пак прочетох Сойчето и вече, 5 месеца по-късно, след като имах няколкодневен маратон с Игрите, имам много по-ясна преценка не само за третата и последна книга, но и за цялата поредица. При тази поредица винаги досега съм се замисляла повече за това какво би направила Катнис- не само, защото я чувствам адски близка по ред причини, а и защото тя е главната героиня. Цяло съзвездие холивудски и презокеански актриси се бориха, за да се облекат и да се направят на нея за предстоящия филм, та аз ли ще пропусна?
И сега за книгата.
Отчайващо тъжна, ужасна, разбиваща. Моята Поли ми каза:“Не я чети. Ще ти разбие сърцето“. Прочетох я и точно това се случи. Но съм благодарна, защото когато става дума за книги, съм мазохист.
Снощи приключих „Възпламеняване“ и веднага си взех „Сойка присмехулка“. Когато я започнах, събитията ми бяха пресни, затова и лесно мога сега да пиша за книгата. Не е имало дълга дистанция от време, за да не успея да се съсредоточа, или самотни, набиващи се в очите елементи, да ме заслепят, за да изгубя поглед върху цялата картина. И може би вече е време за истинското превю...

След края на Юбилейните, 75-и Игри на Глада, за които Капитола е поискал трибутите да бъдат избрани от живите победители на Игрите от изминалите години, Пийта Меларк, Джоана Мейсън и Енобария (победителка на 2-ри окръг) са отвлечени от ховъркрафт на Капитола.
Игрите са приключили по необичаен за тях начин. Измъкнати са няколко победители, измежду които са Катнис Евърдийн, Бийти (трибута от 3-и) и Финик Одеър. След като Окръг 12 е разрушен от бомби, хвърлени от Капитола в нощта на бягството от арената, останалото население на Окръга, както и победителите, са скрити в окръг 13.
Митичния тринайсети окръг. Казармата, в която, според Катнис, биха намерили дори на една котка какво да върши. От Тринайсети не са мили или добри. Те са като лихвари- дават нещо, искат го обратно, ако може и с надценка. Надписват над това, което са дали. Осигуряват храна, облекло и жилище за бежанците от Дванайсети, но за сметка на това получават повече работна ръка. Повече деца. Повече тела за разплод, с които да умножат полузагиналата си общност.
Всички живеят под земята, в пригодени за живот помещения. И нямам впредвид само няколко стаички или може би тунел с разклонения, а истински жилища, складове, училище, оръжейни и тн. Тринайсети е сключил своята сделка с Капитола още при Тъмните дни, когато сам е организирал въстанието, заради което останалите окръзи плащат данъка си с децата си. Втората, скрита дейност на окръга, е била разработката на ядрени оръжия, затова и Капитола се съгласява да срине със земята всяка постройка на повърхността на окръга, като остави оцелелите да се скрият под земята. И те го правят, живеейки своя си живот. На няколко пъти безмалко не измират- било поради недостиг на ресурси, било поради епидемии. Но благодарение на желязната си дисциплина, оцеляват.
И сега, когато Тринайсети се намесва, за да вземе властта, това не е случайно. Най-сетне се е появил някой, който може да накара тълпите да скандират името му като синоним на унищожение. Най-сетне някой е пробудил окръзите и може да заеме мястото на духовен лидер. Този лидер е Катнис.
Но за нея това няма значение. Успяла е да се спаси някак от двете арени, да преживее кръвожадните Игри и сега иска само Пийта да се върне жив и здрав, както и нещата да се оправят. Или поне нещо такова- тя самата не е сигурна, защото организма й още се бори лекарствата и морфлинга, които са й давани, за да се справи с кошмарите.
Ето това ми разби сърцето. Докато в предните две книги Катнис е тъжна, ядосана, отчаяна, но все пак жива и силна, в третата книга Кат е сравнена с Капитола, с лидерите, с останалите участници. Всички са бойци като нея, всички са отчаяни, но вече тъгата се е превърнала в повече от отчаяние. Превзела е Огненото момиче. Изгасила е огъня й със солената вода на втората арена. Изстръгнала е борбеността й, оставяйки само едно крехко момиче, което си има свои тайни места, на които се крие да спи. Къде е Сойката? Тя е там, но още не го знае. Трябва да заеме мястото си, но добре осъзнава, че в Играта на големите, тя е само пионка. А точно от тази роля е бягала от самото начало. Катнис е умна, тя знае, че смъртта й най-вероятно е в плановете на безпощадната и пресметлива Койн. И все пак решава да направи това, което другите очакват, защото разбира, че да приеме да играе и в тази Игра, е нейно задължение...
Това не е книга за бърза победа, нито книга за щастието и радостта. Има жертви, толкова много жертви, че накрая Катнис се пита за какво е било всичко, за какво се е борила. Когато сестра й умира пред очите й, Катнис се побърква. През цялото време се усеща колко е лабилна героинята, четем как се отнася в мисли ту за Пийта, ту за Гейл. Съмнява се в намеренията на Алма Койн, чуди се дали президента Сноу наистина е докарал бедите на окръзите, или е бил предизвикан... Смъртта на Прим е само потвърждение, че когато големите играчи разберат, че Кат си е свършила работата, ще унищожат както нея, така и това, което тя обича...

Книгата е невероятна. Прекрасна е. Наистина е много тъжна, но носи огромно послание в себе си. Цялата поредица сама по себе си е страхотна. Критиците я сравняват с „Бягащият човек“ и „Дългата разходка“ на Кинг и дори с „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Получила е страшно много награди, всяка нова антиутопия се сравнява с нея – Incarceron, Divergent, Enclave.
Преведена е на 44 езика, без да броим английския. Хората обожават Катнис и копнеят да са на нейно място. Момичетата са влюбени във Финик и проклинат Сюзан Колинс, че го е убила (заклевам се, че в един американски сайт я обиждаха за решението й, обяснявайки колко са луди по Финик!). В момента се прави и филм, който ще бъде по кината през март, 2012-а.
Не ни остава нищо друго, освен да се впуснем в мрачното бъдеще, където едно прегладняло, отчаяно и специално момиче играе своите Игри на глада...

понеделник, 11 юли 2011 г.

Книга втора от трилогията „Игрите на глада“: "Възпламеняване", Сюзн Колинс


Прехвърчат искри.

Пожарът се разраства.

И Капитолът иска отмъщение.

В руините на някогашната Северна Америка се намира държавата Панем с блестящата си столица Капитол и дванайсетте й окръга. Капитолът е безмилостен и държи окръзите в подчинение, като ги принуждава да изпращат по едно момче и едно момиче на възраст между дванайсет и осемнайсет на ежегодните Игри на глада – реалити шоу, предавано на живо по телевизията. В Игрите може да победи само един. И гледането е задължително!

Колкото и да е невероятно, Катнис Евърдийн е победител в Игрите на глада. А победата означава богатство и слава. Сега Катнис би трябвало да е щастлива – в края на краищата пак е при семейството си и стария си приятел Гейл. Но нищо не е точно така, как тя иска. И се носят слухове за бунт срещу Капитола – бунт, за който Катнис може би е допринесла.

Във втората част от трилогията Игрите на глада Сюзан Колинс продължава разказа за Катнис, като я подлага на още повече изпитания и поднася изненади на всяка страница.


Игрите на глада е жесток, разтърсващ роман със задъхващо темпо, който веднага хваща... Не можех да оставя книгата...

Стивън Кинг

Изумителна! Ето една книга, която няма да ви приспи. Съветвам ви да я започнете рано сутринта и да си освободите деня от всички други задължения.
 
Стефани Майър


Това беше първата ми книга от поредицата, която си взех на хартия. Помня, че в книжарницата упорито настаояваха да си купя първата част, обяснявайки ми, че се бъркам. Момичето, което ми предлагаше първата част, е книжарка в Хеликон и е написала превюто на „Възпламеняване“ за сайта на книжарницата. След няколко разговора се оказа, че е луда по Гейл, умира да се докосне до третата част (говоря за времето, когато всички фенове трепереха за късче информация за излизането на последната книга) и е твърдо решена най-сетне да си вземе на хартия и трите части. Помня и, че веднъж й разказвах как съм търсила повече инфо за книгите и как съм се ядосвала, че превюто й е толкова кратко. Тогава тя се усмихна и каза „Е, нали трябва да е интересно“. Сега, когато и аз пиша превюта я разбирам. Не можеш да разкажеш цялата книга на някой и после да очакваш да си я купи... затова го има и момента в който трябва да хванеш вниманието на читателя и да му покажеш- „Хей, това е твоята книга!“. Останалото е история...

Ревю

Катнис се е избавила от арената, но на висока цена. Танатоските- малките плодове, които тя и Пийта заплашват да изядат и да се самоубият- разклащат Капитола. Катнис Евърдийн е може би първата победителка в Игрите на глада, която е посетена от президента Сноу у дома си. Причината е ясна: окръзите са започнали на повдигат глава. На Катнис й предстои Турнето на Победителите- време, което тя ще прекара, обикаляйки дванайсетте окръга и Капитола като победителка в Игрите. Затова и по време на това Турне, Катнис трябва да демонстрира как по никакъв начин не подбужда хората да бъдат бунтовници. И, че не е искала да злепостави Капитола, принуждавайки го да обяви цели двама победители на 74-тите Игри на глада.
Обиколката е трудна, скоро се превръща в бясна шумотевица, микс от дрехи, храна, сън, пътуване с влак.
В Капитола обаче Катнис се среща с настоящия главен гейммейкър, Плутарх Хевънсбий. Дали от невнимание или заради присъщата на жителите на столицата лекомисленост, той показва на момичето часовника си, на който е символа на бутновниците- птицата сойка-присмехулка (mockingjay)...
А след Турнето, положението в окръзите се влошава. В Дванайсети започват да се прилагат наказания като бичуване, издигнати са бесилки. Лошите времена са се върнали. Дванайсети винаги е бил малък и беден окръг, но поне по времето на миротвореца Крей, хората са можели да ловуват. Вече и това им е отнето. Всички контрабандисти биват изправени на позорния стълб. Мините се затварят. Гладът не просто чука на вратата, той я изкъртва от пантите и влиза в стомасите на жителите на окръга.
Юбилейните Игри на глада са последната капка. Зa целите на Игрите, Капитолът поисква тазгодишните трибути да бъдат избрани от живите победители на предишните игри, опитвайки да покаже, че и най-силните и изтъкнати хора от окръзите не могат да се противопоставят на властта му. Това означава само едно... Катнис отново се връща на Арената.
Но вече окръзите не са същите. Капитолът не е същият. Разглезените, шарени жители на столицата осъзнават, че може да изгубят любимите си победители. Окръзите виждат, че съседите им искат въстание. Роклята на Катнис се възпламенява и в края на шоуто на Цезар Фликърман, всички трибути се държат за ръце. Този път Огненото момиче не е само. Вече си има съюзници, макар че Арената не е точно като за Огнено момиче....

Втората книга от поредицата е огнена. Да, ние знаем колко е тежък живота в Панем, но разбираме, че може да стане още по-тежък. Усещаме назряването на бунта. Тук на арената не се бият деца за забавление на зрителите, а истински убийци, представители на окръзите. Вече забавлението горчи, а Катнис има на кого да разчита. Трибутите знаят защо се жертват, а смъртта им има една цел: да опази лицето на бъдещия бунт.
Втората арена е обвита със силово поле, което удря ток, ако се докоснеш до него. Втората книга от поредицата опожарява всичко, което сте чели досега, показвайки ви, че и в най-мрачната нощ може да прелети искра, която да изгони тъмата.