вторник, 12 юли 2011 г.

Книга трета от трилогия "Игрите на Глада": "Сойка присмехулка", Сюзан Колинс


Последната книга от трилогията "Игрите на глада"


Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва.


Окръг 12 е унищожен, но Катнис Евърдийн, огненото момиче, е оцеляло. Гейл е успял да избяга. Семейството на Катнис е в безопасност. Пийта е в ръцете на Капитола. Окръг 13 наистина съществува, има бунтовници, има нови лидери. Революцията се разгаря.


Успехът на въстанието зависи от готовността на Катнис да се подчини, да поеме отгворност за живота на безброй хора и да промени бъдещето на Панем. За да го направи, тя трябва да преодолее гнева и недоверието си и да стане Сойка-присмехулка - символ на въстанието - каквато и да е цената лично за нея.


Игрите на глада е жесток, разтърсващ роман със задъхващо темпо, който веднага хваща... Не можех да оставя книгата...

Стивън Кинг


Изумителна! Ето една книга, която няма да ви приспи. Съветвам ви да я започнете рано сутринта и да си освободите деня от всички други задължения.

Стефани Майър
Прочетох книгата два пъти, за да мога да дам поне малка представа за това какво породи тя у мен.

 
Първия път, когато се докоснах до книгата, тя миришеше още на мастило. Бяха я извадили от печатница преди 2 дни и аз трябваше да ида да си я прибера от книжарницата от която я бях поръчала. Пазеха ми една бройка и започнах книгата веднага, след като се прибрах.
Помня, че плачех почти непрекъснато. Снощи пак прочетох Сойчето и вече, 5 месеца по-късно, след като имах няколкодневен маратон с Игрите, имам много по-ясна преценка не само за третата и последна книга, но и за цялата поредица. При тази поредица винаги досега съм се замисляла повече за това какво би направила Катнис- не само, защото я чувствам адски близка по ред причини, а и защото тя е главната героиня. Цяло съзвездие холивудски и презокеански актриси се бориха, за да се облекат и да се направят на нея за предстоящия филм, та аз ли ще пропусна?
И сега за книгата.
Отчайващо тъжна, ужасна, разбиваща. Моята Поли ми каза:“Не я чети. Ще ти разбие сърцето“. Прочетох я и точно това се случи. Но съм благодарна, защото когато става дума за книги, съм мазохист.
Снощи приключих „Възпламеняване“ и веднага си взех „Сойка присмехулка“. Когато я започнах, събитията ми бяха пресни, затова и лесно мога сега да пиша за книгата. Не е имало дълга дистанция от време, за да не успея да се съсредоточа, или самотни, набиващи се в очите елементи, да ме заслепят, за да изгубя поглед върху цялата картина. И може би вече е време за истинското превю...

След края на Юбилейните, 75-и Игри на Глада, за които Капитола е поискал трибутите да бъдат избрани от живите победители на Игрите от изминалите години, Пийта Меларк, Джоана Мейсън и Енобария (победителка на 2-ри окръг) са отвлечени от ховъркрафт на Капитола.
Игрите са приключили по необичаен за тях начин. Измъкнати са няколко победители, измежду които са Катнис Евърдийн, Бийти (трибута от 3-и) и Финик Одеър. След като Окръг 12 е разрушен от бомби, хвърлени от Капитола в нощта на бягството от арената, останалото население на Окръга, както и победителите, са скрити в окръг 13.
Митичния тринайсети окръг. Казармата, в която, според Катнис, биха намерили дори на една котка какво да върши. От Тринайсети не са мили или добри. Те са като лихвари- дават нещо, искат го обратно, ако може и с надценка. Надписват над това, което са дали. Осигуряват храна, облекло и жилище за бежанците от Дванайсети, но за сметка на това получават повече работна ръка. Повече деца. Повече тела за разплод, с които да умножат полузагиналата си общност.
Всички живеят под земята, в пригодени за живот помещения. И нямам впредвид само няколко стаички или може би тунел с разклонения, а истински жилища, складове, училище, оръжейни и тн. Тринайсети е сключил своята сделка с Капитола още при Тъмните дни, когато сам е организирал въстанието, заради което останалите окръзи плащат данъка си с децата си. Втората, скрита дейност на окръга, е била разработката на ядрени оръжия, затова и Капитола се съгласява да срине със земята всяка постройка на повърхността на окръга, като остави оцелелите да се скрият под земята. И те го правят, живеейки своя си живот. На няколко пъти безмалко не измират- било поради недостиг на ресурси, било поради епидемии. Но благодарение на желязната си дисциплина, оцеляват.
И сега, когато Тринайсети се намесва, за да вземе властта, това не е случайно. Най-сетне се е появил някой, който може да накара тълпите да скандират името му като синоним на унищожение. Най-сетне някой е пробудил окръзите и може да заеме мястото на духовен лидер. Този лидер е Катнис.
Но за нея това няма значение. Успяла е да се спаси някак от двете арени, да преживее кръвожадните Игри и сега иска само Пийта да се върне жив и здрав, както и нещата да се оправят. Или поне нещо такова- тя самата не е сигурна, защото организма й още се бори лекарствата и морфлинга, които са й давани, за да се справи с кошмарите.
Ето това ми разби сърцето. Докато в предните две книги Катнис е тъжна, ядосана, отчаяна, но все пак жива и силна, в третата книга Кат е сравнена с Капитола, с лидерите, с останалите участници. Всички са бойци като нея, всички са отчаяни, но вече тъгата се е превърнала в повече от отчаяние. Превзела е Огненото момиче. Изгасила е огъня й със солената вода на втората арена. Изстръгнала е борбеността й, оставяйки само едно крехко момиче, което си има свои тайни места, на които се крие да спи. Къде е Сойката? Тя е там, но още не го знае. Трябва да заеме мястото си, но добре осъзнава, че в Играта на големите, тя е само пионка. А точно от тази роля е бягала от самото начало. Катнис е умна, тя знае, че смъртта й най-вероятно е в плановете на безпощадната и пресметлива Койн. И все пак решава да направи това, което другите очакват, защото разбира, че да приеме да играе и в тази Игра, е нейно задължение...
Това не е книга за бърза победа, нито книга за щастието и радостта. Има жертви, толкова много жертви, че накрая Катнис се пита за какво е било всичко, за какво се е борила. Когато сестра й умира пред очите й, Катнис се побърква. През цялото време се усеща колко е лабилна героинята, четем как се отнася в мисли ту за Пийта, ту за Гейл. Съмнява се в намеренията на Алма Койн, чуди се дали президента Сноу наистина е докарал бедите на окръзите, или е бил предизвикан... Смъртта на Прим е само потвърждение, че когато големите играчи разберат, че Кат си е свършила работата, ще унищожат както нея, така и това, което тя обича...

Книгата е невероятна. Прекрасна е. Наистина е много тъжна, но носи огромно послание в себе си. Цялата поредица сама по себе си е страхотна. Критиците я сравняват с „Бягащият човек“ и „Дългата разходка“ на Кинг и дори с „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Получила е страшно много награди, всяка нова антиутопия се сравнява с нея – Incarceron, Divergent, Enclave.
Преведена е на 44 езика, без да броим английския. Хората обожават Катнис и копнеят да са на нейно място. Момичетата са влюбени във Финик и проклинат Сюзан Колинс, че го е убила (заклевам се, че в един американски сайт я обиждаха за решението й, обяснявайки колко са луди по Финик!). В момента се прави и филм, който ще бъде по кината през март, 2012-а.
Не ни остава нищо друго, освен да се впуснем в мрачното бъдеще, където едно прегладняло, отчаяно и специално момиче играе своите Игри на глада...

Няма коментари:

Публикуване на коментар