вторник, 10 май 2011 г.

„Момичето, което можеше да лети“ или как поуката винаги се разбира в края на приказката („Момичето, което можеше да лети“- Виктория Форестър)

Пайпър Маклауд може да лети. Ей така. Фасулска работа.
Вярно, тя не е овладяла обратната тяга и обръщанията й са малко непохватни, но е много добра в лупингите.
Проблемът е там, че добрите хора от Низините се страхуват от Пайпър. А майка й се чуди какво да я прави. Ето защо изглежда съвсем уместно Пайпър да напусне фермата на родителите си и да отиде в свръх секретно училище с максимална охрана за деца с необикновени способности.
Отначало училището е страхотно и Пайпър намира нови приятели, чиито дарби варират от свръх сила до супер гениалност (плюс ядене до насита на домашно приготвен ябълков пай). Пайпър обаче е особена, дори сред особените. И това има последици.
Те са твърде потресаващи, за да бъдат описани, твърде безумни, за да мислим за тях, и твърде опасни, за да бъдат пренебрегнати.
Редувайки забавни и ужасяващи епизоди, романът на Виктория Форестър е незабравим разказ за предизвикателността и смелостта на една непокорна героиня, която може, иска и трябва… да лети.

-->
Чела съм много и различни мнения за тази книга, затова реших и аз да дам своя принос в оценяването й. Не като критик, който чете точно определени книги, не като фен на някоя поредица, а просто като читател.
Попаднах на тази книга във форума в който сега съм администратор. Анотацията й ми хареса много, а скоро след това успях да прочета и началото на първата глава на книгата. И все пак, въпреки желанието ми да притежавам тази книга, смятах, че е по-скоро за тийнейджъри от 12 до максимум 15 и то от тези, които са по-замечтани, с по-нежни души. По стечение на обстоятелствата се сдобих с книгата и започнах да я чета.
Главната геориня, Пайпър, успя да ме развесели. У нея видях толкова много чистота и невинност и огромно желание да бъде себе си, да даде всичко от себе си. Пайпър е от хората, които не обичат да се натрапват. Именно това позволява на „лошите“ да я контролират. Но няма за какво да обвиняваме едно дете, ако възрастните не вземат сами решения за това как да постъпят с децата си.
Всъщност книгата е много тъжна и драматична. Не, тя не е епична антиутопия, нито изгарящ романс, а притча, разгърната в двестатина страници. Това е книга за Избора, с главно „И“, защото в живота на всички герои, описани в книгата стои един избор- дали да изберат да бъдат себе си. А от него произтичат толкова много неща- дали да продължат да се борят, дали бягството е решение? И ако е- то всички ли искат едно и също? Може ли да полети отново птиче с пречупени крила? Може ли някой, който е разбрал, че светът му е мъртъв да стане, да вдигне глава и да се опита да повярва, че може да лети?
И защо летежът не бъде мечтание, защо не бъде вяра? Колко от нас вярват още в нещо?Колко от нас смеят да мечтаят за нещо , което не е свързано с ежедневното? Един от главните герои в книгата казва за хората, които ги държат заключени, че се опитват да заменят силите им, същността им, с храна и забавления. А това не се ли цели и сега? Не живеем ли и ние в действителността на потребителя- имаш средства(способност)- следователно имаш всичко(кое е това всичко?)
На вас оставям да помислите за това доколко е стойностна книгата. За всички, които се престрашат да я прочетат и да не четат просто думи, а значения, за всички , които изберат да вникнат отвъд това, което е написано, пожелавам да се замислят за това...колко струваме. Колко струва да си уникален, неповторим?Колко струва да мечтаеш?
Някой умен човек е казал „Мечтите са безплатни“. Аз ще кажа „Но не всеки може да мечтае“. Защото мечтите са летеж. Няма как да полетиш, ако не вярваш, че имаш криле.

Няма коментари:

Публикуване на коментар