сряда, 20 юли 2011 г.

„Първият гроб отдясно“, Даринда Джоунс


Великолепен дебютен роман, който жъне награди и който ни запознава
с Чарли Дейвидсън, със странично занятие частен детектив и основно – жътвар на души.

През 2009 година романът е отличен с наградата "Golden Heart" в категория "Най-добър паранормален романс".


Чарли вижда мъртъвци. Точно така, тя вижда мъртъвци. Работата ѝ е да ги убеди "да влязат в светлината". Но когато тези мъртъвци са починали при далеч не идеални обстоятелства (иначе казано, били са убити), понякога искат от Чарли да потърси сметка на лошите. Нещата се усложняват от изпълнените с гореща страст сънища на Чарли за някой, който я е следвал цял живот. Оказва се, че той май не е мъртвец. Нищо чудно да се окаже нещо съвсем различно...


"Първият гроб отдясно" е острумна, динамична и адски забавна. Грабвайте я, без да се замисляте!

Джейн Ан Кренц

Най-добрият дебютен роман, който съм чела от години. Вълнуващ, емоционален, секси и спиращ дъха. Изпълнен с изненадващи обрати. Не е за изпускане!

Дж. Р. Уорд


 
Очаквах, че ще се сблъскам с произведение с измеренията на „Тъгата на сукубата“ на страхотната Ришел Мийд, затова и започнах да чета книгата. Какво да кажа, бях права, но само донякъде. „Донякъде“, защото Даринда Джоунс наистина е добра. Много добра, бих казала, а „Първоят гроб отдясно“ официално е любимата ми книга от жанра „паранормален романс“.
За тези си впечатления обвинявам факта, че по някакъв свръхествествен начин всяка вечер гледам „Шепот от отвъдното“, дори и без да знам, че съм избрала програмата, по която предават филма.
Друг плюс е и митологията. За жътварите на души не се пише толкова често, колкото за демони, вещици и вампири. Веднага след това са върколаците и толкова. Но Даринда Джоунс пише... за жътвар на души!
В древногръцката митология има легенда за трите мойри- три жени, които предат нишка. Имената им са Атропо, Клото и Лахезис. Всяка от тези три жени има определена работа за вършене- едната преде нишката, другата я отмерва , а третата я реже. Нишката е като метафора на самия живот на човека, затова и тези три мойри са нещо като жътварки, макар работата им да не е точно да събират души или по някакъв начин да осъществяват изхода на души от нашия към отвъдния свят. Другото същество в тази митология е Танатос, бога на смъртта. Важно е да се каже, че той изпълнява ролята на жътвар, като идва и прибира душата на поокойника, като идва и отрязва кичур от косата на човека, който трябва да умре. По-късно душата му се превежда през Стикс от жестокосърдечния лодкар Ахерон. Оттам е и обичая да се слагат монети върху клепачите на мъртвите в Древна Елада, един вид, за да заплатят пътуването си на лодкаря.
Въпреки явната тенденция да се пише за гореспоменатите видове свръхествествени същества, или поне аз с такива писания съм се срещала най-често, има доста книги и на тема Ад, Рай, души, мъртъвци и жътвари. Достатъчно е да спомена „Меридиан“ на Амбър Кайзър, за да се сетят тези, които са я чели и за историята на фенестрата – ангел в човешки образ, чиято работа е да превежда през себе си, като през прозорец, душите на мъртвите към Рая.

И тъй като вече достатъчно се отклоних и описах защо съм заинтересувана от книгата- заради митологията, за която се загатва на места, ще спомена и за атмосферата. Забавна, приятна, секси. Нещо, което може да се прочете между по-тежка книга, за убиване на времето.

Историята започва, когато главната героиня, Чарли Дейвидсън, си спомня как в горещите й сънища от доста време присъства невероятно страхотен и великолепен мъж, за който тя не е сигурна доколко е жив. И преди да си помислите, че Чарли е кандидат за едно много специално лечебно заведение, тя разказва, че е нещо като жътвар на души. Вижда мъртъвци, помага им да намерят покоя си, като разнищва случая при който са изгубили живота си. И докато симпатягата разказва тези неща, се набърква в такива каши, че измъкването й от тях е спорен въпрос.
Появили са се трима адвокати, които не искат да зарежат делото, с което са се занимавали преди смъртта си, а това, за щастие е само в полза за жътварката, защото чичо й работи в полицията и се е заел именно със случая, засягащ смъртта на адвокатите.
И за да ви накарам да започнете да въздишате,  ще добавя само едно: Рейес. Удивително страхотен и плътен като за привидение, каквото... дали съществува този неземен и перфектен мъж? Дори и книгата да не беше интересна и забавна, самото му присъствие е достатъчно, за да прикове интереса ви.

Досега не съм оценявала книги, но ако трябваше да сложа оценка от 1 до 5 на книгата, бих й сложила 4, 5. Половинката е, защото авторката ми е още нова и леко непозната, но харесвам начина по който пише и да, задължително ще си купя следващата й книга или поне ще се опитам да я спечеля в някой конкурс, ако не мога да си я купя веднага. Останалата част от оценката е, защото за момент, след края бях зашеметена. А след това се усмихвах и си мислех дали заглавието на втората книга е свързано някак с разположението на гроба... но за това сигурно ще напиша нещо след известно време, когато излезе и втората книга - „Вторият гроб отляво“.
Ще добавя и няколко думи за корицата. Бяла е, което за мен е добре. От доста време на пазара се издават доста тийн романи, чийто корици са черни. Харесвам разнообразието. Когато си подредя книгите в библиотеката  ми (така наречената  полица, отпускана в общежитието, на която уж трябва да си редя козметиката или посудата), книгата се откроява. А сега сериозно- белият цвят символизира не само непорочността и чистотата, но и траура. В различни религии одеждите на жените, които са в траур не са черни, а бели. Черно- бял е символа на Ин и Ян, кръг, в който се преплитат черното и бялото, но без едното да взема превес над другото, като  във всяка половинка има по капка емигрирало бяло или избягало черно, за  потвърждение, че нещата не са само добри или само лоши. Казано иначе, много подходящ цвят за корица. И е доста изчистена, въпреки малките детайли, поставени на подходящите места.
 

вторник, 12 юли 2011 г.

Книга трета от трилогия "Игрите на Глада": "Сойка присмехулка", Сюзан Колинс


Последната книга от трилогията "Игрите на глада"


Казвам се Катнис Евърдийн. Защо не съм мъртва? Би трябвало да съм мъртва.


Окръг 12 е унищожен, но Катнис Евърдийн, огненото момиче, е оцеляло. Гейл е успял да избяга. Семейството на Катнис е в безопасност. Пийта е в ръцете на Капитола. Окръг 13 наистина съществува, има бунтовници, има нови лидери. Революцията се разгаря.


Успехът на въстанието зависи от готовността на Катнис да се подчини, да поеме отгворност за живота на безброй хора и да промени бъдещето на Панем. За да го направи, тя трябва да преодолее гнева и недоверието си и да стане Сойка-присмехулка - символ на въстанието - каквато и да е цената лично за нея.


Игрите на глада е жесток, разтърсващ роман със задъхващо темпо, който веднага хваща... Не можех да оставя книгата...

Стивън Кинг


Изумителна! Ето една книга, която няма да ви приспи. Съветвам ви да я започнете рано сутринта и да си освободите деня от всички други задължения.

Стефани Майър
Прочетох книгата два пъти, за да мога да дам поне малка представа за това какво породи тя у мен.

 
Първия път, когато се докоснах до книгата, тя миришеше още на мастило. Бяха я извадили от печатница преди 2 дни и аз трябваше да ида да си я прибера от книжарницата от която я бях поръчала. Пазеха ми една бройка и започнах книгата веднага, след като се прибрах.
Помня, че плачех почти непрекъснато. Снощи пак прочетох Сойчето и вече, 5 месеца по-късно, след като имах няколкодневен маратон с Игрите, имам много по-ясна преценка не само за третата и последна книга, но и за цялата поредица. При тази поредица винаги досега съм се замисляла повече за това какво би направила Катнис- не само, защото я чувствам адски близка по ред причини, а и защото тя е главната героиня. Цяло съзвездие холивудски и презокеански актриси се бориха, за да се облекат и да се направят на нея за предстоящия филм, та аз ли ще пропусна?
И сега за книгата.
Отчайващо тъжна, ужасна, разбиваща. Моята Поли ми каза:“Не я чети. Ще ти разбие сърцето“. Прочетох я и точно това се случи. Но съм благодарна, защото когато става дума за книги, съм мазохист.
Снощи приключих „Възпламеняване“ и веднага си взех „Сойка присмехулка“. Когато я започнах, събитията ми бяха пресни, затова и лесно мога сега да пиша за книгата. Не е имало дълга дистанция от време, за да не успея да се съсредоточа, или самотни, набиващи се в очите елементи, да ме заслепят, за да изгубя поглед върху цялата картина. И може би вече е време за истинското превю...

След края на Юбилейните, 75-и Игри на Глада, за които Капитола е поискал трибутите да бъдат избрани от живите победители на Игрите от изминалите години, Пийта Меларк, Джоана Мейсън и Енобария (победителка на 2-ри окръг) са отвлечени от ховъркрафт на Капитола.
Игрите са приключили по необичаен за тях начин. Измъкнати са няколко победители, измежду които са Катнис Евърдийн, Бийти (трибута от 3-и) и Финик Одеър. След като Окръг 12 е разрушен от бомби, хвърлени от Капитола в нощта на бягството от арената, останалото население на Окръга, както и победителите, са скрити в окръг 13.
Митичния тринайсети окръг. Казармата, в която, според Катнис, биха намерили дори на една котка какво да върши. От Тринайсети не са мили или добри. Те са като лихвари- дават нещо, искат го обратно, ако може и с надценка. Надписват над това, което са дали. Осигуряват храна, облекло и жилище за бежанците от Дванайсети, но за сметка на това получават повече работна ръка. Повече деца. Повече тела за разплод, с които да умножат полузагиналата си общност.
Всички живеят под земята, в пригодени за живот помещения. И нямам впредвид само няколко стаички или може би тунел с разклонения, а истински жилища, складове, училище, оръжейни и тн. Тринайсети е сключил своята сделка с Капитола още при Тъмните дни, когато сам е организирал въстанието, заради което останалите окръзи плащат данъка си с децата си. Втората, скрита дейност на окръга, е била разработката на ядрени оръжия, затова и Капитола се съгласява да срине със земята всяка постройка на повърхността на окръга, като остави оцелелите да се скрият под земята. И те го правят, живеейки своя си живот. На няколко пъти безмалко не измират- било поради недостиг на ресурси, било поради епидемии. Но благодарение на желязната си дисциплина, оцеляват.
И сега, когато Тринайсети се намесва, за да вземе властта, това не е случайно. Най-сетне се е появил някой, който може да накара тълпите да скандират името му като синоним на унищожение. Най-сетне някой е пробудил окръзите и може да заеме мястото на духовен лидер. Този лидер е Катнис.
Но за нея това няма значение. Успяла е да се спаси някак от двете арени, да преживее кръвожадните Игри и сега иска само Пийта да се върне жив и здрав, както и нещата да се оправят. Или поне нещо такова- тя самата не е сигурна, защото организма й още се бори лекарствата и морфлинга, които са й давани, за да се справи с кошмарите.
Ето това ми разби сърцето. Докато в предните две книги Катнис е тъжна, ядосана, отчаяна, но все пак жива и силна, в третата книга Кат е сравнена с Капитола, с лидерите, с останалите участници. Всички са бойци като нея, всички са отчаяни, но вече тъгата се е превърнала в повече от отчаяние. Превзела е Огненото момиче. Изгасила е огъня й със солената вода на втората арена. Изстръгнала е борбеността й, оставяйки само едно крехко момиче, което си има свои тайни места, на които се крие да спи. Къде е Сойката? Тя е там, но още не го знае. Трябва да заеме мястото си, но добре осъзнава, че в Играта на големите, тя е само пионка. А точно от тази роля е бягала от самото начало. Катнис е умна, тя знае, че смъртта й най-вероятно е в плановете на безпощадната и пресметлива Койн. И все пак решава да направи това, което другите очакват, защото разбира, че да приеме да играе и в тази Игра, е нейно задължение...
Това не е книга за бърза победа, нито книга за щастието и радостта. Има жертви, толкова много жертви, че накрая Катнис се пита за какво е било всичко, за какво се е борила. Когато сестра й умира пред очите й, Катнис се побърква. През цялото време се усеща колко е лабилна героинята, четем как се отнася в мисли ту за Пийта, ту за Гейл. Съмнява се в намеренията на Алма Койн, чуди се дали президента Сноу наистина е докарал бедите на окръзите, или е бил предизвикан... Смъртта на Прим е само потвърждение, че когато големите играчи разберат, че Кат си е свършила работата, ще унищожат както нея, така и това, което тя обича...

Книгата е невероятна. Прекрасна е. Наистина е много тъжна, но носи огромно послание в себе си. Цялата поредица сама по себе си е страхотна. Критиците я сравняват с „Бягащият човек“ и „Дългата разходка“ на Кинг и дори с „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Получила е страшно много награди, всяка нова антиутопия се сравнява с нея – Incarceron, Divergent, Enclave.
Преведена е на 44 езика, без да броим английския. Хората обожават Катнис и копнеят да са на нейно място. Момичетата са влюбени във Финик и проклинат Сюзан Колинс, че го е убила (заклевам се, че в един американски сайт я обиждаха за решението й, обяснявайки колко са луди по Финик!). В момента се прави и филм, който ще бъде по кината през март, 2012-а.
Не ни остава нищо друго, освен да се впуснем в мрачното бъдеще, където едно прегладняло, отчаяно и специално момиче играе своите Игри на глада...

понеделник, 11 юли 2011 г.

Книга втора от трилогията „Игрите на глада“: "Възпламеняване", Сюзн Колинс


Прехвърчат искри.

Пожарът се разраства.

И Капитолът иска отмъщение.

В руините на някогашната Северна Америка се намира държавата Панем с блестящата си столица Капитол и дванайсетте й окръга. Капитолът е безмилостен и държи окръзите в подчинение, като ги принуждава да изпращат по едно момче и едно момиче на възраст между дванайсет и осемнайсет на ежегодните Игри на глада – реалити шоу, предавано на живо по телевизията. В Игрите може да победи само един. И гледането е задължително!

Колкото и да е невероятно, Катнис Евърдийн е победител в Игрите на глада. А победата означава богатство и слава. Сега Катнис би трябвало да е щастлива – в края на краищата пак е при семейството си и стария си приятел Гейл. Но нищо не е точно така, как тя иска. И се носят слухове за бунт срещу Капитола – бунт, за който Катнис може би е допринесла.

Във втората част от трилогията Игрите на глада Сюзан Колинс продължава разказа за Катнис, като я подлага на още повече изпитания и поднася изненади на всяка страница.


Игрите на глада е жесток, разтърсващ роман със задъхващо темпо, който веднага хваща... Не можех да оставя книгата...

Стивън Кинг

Изумителна! Ето една книга, която няма да ви приспи. Съветвам ви да я започнете рано сутринта и да си освободите деня от всички други задължения.
 
Стефани Майър


Това беше първата ми книга от поредицата, която си взех на хартия. Помня, че в книжарницата упорито настаояваха да си купя първата част, обяснявайки ми, че се бъркам. Момичето, което ми предлагаше първата част, е книжарка в Хеликон и е написала превюто на „Възпламеняване“ за сайта на книжарницата. След няколко разговора се оказа, че е луда по Гейл, умира да се докосне до третата част (говоря за времето, когато всички фенове трепереха за късче информация за излизането на последната книга) и е твърдо решена най-сетне да си вземе на хартия и трите части. Помня и, че веднъж й разказвах как съм търсила повече инфо за книгите и как съм се ядосвала, че превюто й е толкова кратко. Тогава тя се усмихна и каза „Е, нали трябва да е интересно“. Сега, когато и аз пиша превюта я разбирам. Не можеш да разкажеш цялата книга на някой и после да очакваш да си я купи... затова го има и момента в който трябва да хванеш вниманието на читателя и да му покажеш- „Хей, това е твоята книга!“. Останалото е история...

Ревю

Катнис се е избавила от арената, но на висока цена. Танатоските- малките плодове, които тя и Пийта заплашват да изядат и да се самоубият- разклащат Капитола. Катнис Евърдийн е може би първата победителка в Игрите на глада, която е посетена от президента Сноу у дома си. Причината е ясна: окръзите са започнали на повдигат глава. На Катнис й предстои Турнето на Победителите- време, което тя ще прекара, обикаляйки дванайсетте окръга и Капитола като победителка в Игрите. Затова и по време на това Турне, Катнис трябва да демонстрира как по никакъв начин не подбужда хората да бъдат бунтовници. И, че не е искала да злепостави Капитола, принуждавайки го да обяви цели двама победители на 74-тите Игри на глада.
Обиколката е трудна, скоро се превръща в бясна шумотевица, микс от дрехи, храна, сън, пътуване с влак.
В Капитола обаче Катнис се среща с настоящия главен гейммейкър, Плутарх Хевънсбий. Дали от невнимание или заради присъщата на жителите на столицата лекомисленост, той показва на момичето часовника си, на който е символа на бутновниците- птицата сойка-присмехулка (mockingjay)...
А след Турнето, положението в окръзите се влошава. В Дванайсети започват да се прилагат наказания като бичуване, издигнати са бесилки. Лошите времена са се върнали. Дванайсети винаги е бил малък и беден окръг, но поне по времето на миротвореца Крей, хората са можели да ловуват. Вече и това им е отнето. Всички контрабандисти биват изправени на позорния стълб. Мините се затварят. Гладът не просто чука на вратата, той я изкъртва от пантите и влиза в стомасите на жителите на окръга.
Юбилейните Игри на глада са последната капка. Зa целите на Игрите, Капитолът поисква тазгодишните трибути да бъдат избрани от живите победители на предишните игри, опитвайки да покаже, че и най-силните и изтъкнати хора от окръзите не могат да се противопоставят на властта му. Това означава само едно... Катнис отново се връща на Арената.
Но вече окръзите не са същите. Капитолът не е същият. Разглезените, шарени жители на столицата осъзнават, че може да изгубят любимите си победители. Окръзите виждат, че съседите им искат въстание. Роклята на Катнис се възпламенява и в края на шоуто на Цезар Фликърман, всички трибути се държат за ръце. Този път Огненото момиче не е само. Вече си има съюзници, макар че Арената не е точно като за Огнено момиче....

Втората книга от поредицата е огнена. Да, ние знаем колко е тежък живота в Панем, но разбираме, че може да стане още по-тежък. Усещаме назряването на бунта. Тук на арената не се бият деца за забавление на зрителите, а истински убийци, представители на окръзите. Вече забавлението горчи, а Катнис има на кого да разчита. Трибутите знаят защо се жертват, а смъртта им има една цел: да опази лицето на бъдещия бунт.
Втората арена е обвита със силово поле, което удря ток, ако се докоснеш до него. Втората книга от поредицата опожарява всичко, което сте чели досега, показвайки ви, че и в най-мрачната нощ може да прелети искра, която да изгони тъмата.

четвъртък, 16 юни 2011 г.

"Игрите на глада" или Ужасният нов свят ("Игрите на глада" кн. 1, Сюзан Колинс)



Можеш ли да оцелееш сам в пустошта,
когато всички други са твърдо решени да не дочакаш утрото?


В руините на някогашната Северна Америка се намира държавата Панем с блестящата си столица Капитол и дванайсетте й окръга. Капитолът е безмилостен и държи окръзите в подчинение, като ги принуждава да изпращат по едно момче и едно момиче на възраст между дванайсет и осемнайсет за ежегодните Игри на глада - реалити шоу, предавано на живо по телевизията.


Катнис Евърдийн знае, че подписва смъртната си присъда, когато доброволно заема мястото на по-малката си сестра в Игрите. Катнис неведнъж е била близо до смъртта - и оцеляването се е превърнало в нейна втора природа. Но ако иска да победи, ще се наложи да избира между оцеляването и човечността, между живота и любовта.


Сюзан Колинс поднася равни части съспенс и философия, приключения и любов в този изпепеляващ роман, чието действие се развива в едно бъдеще, обезпокоително напомнящо нашето настояще.

Не можех да оставя книгата...
Стивън Кинг


Игрите на глада е изумителна.
Стефани Майър, автор на Здрач



Отлагах дълго написването на превю точно за тази книга. Не защото би ми било неприятно, а от притеснение, може би и малко срам. За нея са писани толкова хубави думи, че моите откровения сигурно ще са като капка в морето от хвалебствия. И все пак сметнах, че любовта си е любов и ако наистина харесвам книгата, ще пиша за нея, независимо, че и други са писали преди мен. Без значение, че останалите блогъри (или книжари) са били с по-богат речник или по-красив израз и евентуално моите мисли, биха изглеждали аматьорски.



Попаднах на книгата случайно. Веднъж ровех в един сайт за тийн поредици и що да видя- конкурс за книга. Корицата ми се стори много необичайна. На фона на всички корици, на които се предлага или женско тяло, или нещо, което задължително да ти прикове вниманието, видях... птиче. Златисто птиче, оградено в кръг , а срещу него, от двете му страни, по един  концентричен кръг. Сега, когато книгата стои на леглото ми и я гледам, за да опиша корицата по-добре, осъзнавам, че това би трябвало да е положението на Катнис спрямо другите трибути по време на изчакването й за старта на Игрите на глада (първите 60 секунди). Но, когато видях корицата за първи път... я запомних. Привлякоха ме и странните имена на главните герои. Бях напълно сигурна, че Пийта е момиче. Когато прочето анотацията, бях зашеметена. Бързо направих връзка с две книги на Стивън Кинг, които вече бях сложила в графата „Любими завинаги“ - „Дългата разходка“ и „Бягащият човек“. Предпочетох да мисля, че това е поредната имитация, защото усетих, че ако се задълбоча в книгата, ще пожелая да я имам. А обикновено нямам много късмет в конкурсите с книги. 
 

Забравих за странната книга с изящната корица много скоро, но след повторно посещение на сайта, я видях пак. Връщах се във форума само, за да погледам малко корицата. Забелязах, че има и друга, втора книга и една вечер, замръкнала в компютърната зала близо до вкъщи, се отдадох на търсене за тези две книги. Четях и въздишах. Намерих множество анотации, множество превюта. До края на работното време на залата открих, че умирам за книгата. Но тогава не можех да си я купя, за мое съжаление.

Спомням си, че бях изтеглила няколко анотации и после цяла нощ вкъщи си ги четох. Писах разни неща, свързани с тях, бях луднала по „Игрите“.

Намерих книгите на английски на следващия ден. Не можех да повярвам на късмета си, нито на знанията си в английския. Четох първата книга, но по някое време се развълнувах дотолкова, че забелязвах само отделни думи, без да схващам какво всъщност чета. И пак разбирах всичко.

Когато пристигнах в Търново, първото, което си купих, беше втората книга, „Възпламеняване“. Мисля, че я прочетох за няколко часа, а после дълго време тя беше най-ценната ми вещ.



И сега, стига с излиянията, време е за анализ!

Чудя се дали някога бих могла да напиша или да кажа нещо негативно за книгата.

Да започна отначало.

Корицата: невероятна. Запомняща се, удивителна, футуристична и прелестна. Зная, са запазени оригиналната корица, както и името (за сравнение, в една от държавите, в които се издава поредицата, първата книга се нарича „Трибутите от окръг 12“). Смятам, че каквато и да било друга корица или друго име, биха убили чара на съдържанието в книгите. Модерно е да се казва, че книгата не се определя по корицата, но това е лъжа. Книгата се определя първо по корицата, след това по анотацията и накрая – от няколкото скришно прочетени реда в близката книжарница.


Героите: съвършени. Наблюдава се израстване на всеки от тях, промените са бавни и забележими. Катнис израства. От момиче, което в началото се бори за насъщния за семейството си, става главна заплаха за Капитола, без да осъзнава , че е невероятно харизматична. Мисли толкова неегоцентично, преценя трезво всяка ситуация, дори когато живота й виси на косъм. Обяснявам си го само с едно: живота й много пъти е бил в това положение. И не невероятната й жажда за живот я поддържа жива, а любовта към семейството й. Тя желае да живее, но не заради себе си, а заради сестричката си. Трудно е да живееш само за себе си и Кат го е осъзнала, обиквайки до смърт Прим. И то не, защото това се очаква от нея, а защото Катнис си е такава – обича малко хора, но толкова силно, че загубата им би я довела до лудост.


Гейл. Какво друго за Гейл, освен възхищение? Обожавам Гейл. Толкова е подходящ за Катнис и в същото време е прекалено като нея. Но ако Катнис е като горещ въглен, то Гейл е като разпален огън. Той е умът, геният. Той е мъжественият образ,който е необходим за всяка книга, писана някога по света. Гейл Хоторн е всичко: идеалния мъж, независимия приятел, гаджето, което няма да ти увисне на врата. Този, който би обърнал света за теб. Този, който би убил за теб. 
 

Пийта Меларк или както аз го наричам- Хлебчо, е ужасно чаровен. Мил, изтънчен посвоему. Истински принц, толкова му отива да е известен, да се забавлява и да прави всичко, което светлата страна на Игрите предлага, че понякога му се връзвам. Но е и ужасно раним, много чувствителен, страшно жертвоготовен. Бих казала, че той е друг вид идеален мъж, ако имаше два вида такива.



Историята:

Неповторима. Или е такава в повечето си детайли. Може би има някакво взаимставне от книгите на Кинг, но по-скоро е общо впечатление. Каквото и да кажа, ще е малко- подобна възстановка на мита за Тезей, е най-малкото съвършена. Като се започне с описанията на изминалите Игри, на въвеждането – бавно, стъпка по стъпка с главната героиня, та чак до тръпнещия край, в който усещаме върху себе си змийския поглед на Президента Сноу. Чувството на радост от това, че любимите ни герои са се измъкнали от Арената като победители е горчиво. Ние сме само свидетели, но лесно можем да разберем, че Катнис няма да се отърве леко. Нито безболезнено. Но знаем едно. Катнис е боец и каквото и да й се опре, тя ще го премаже, мислейки само колко време й остава, докато се прибере вкъщи при любимите й същества.



Това беше моето ревю. Дълго, несъвършено, повече чувства, по-малко думи. Но.. за мен книгите са първо емоции, а след това думи и описания.


понеделник, 13 юни 2011 г.

Бяла като мляко, червена като кръв



Родих се в първия учебен ден, израснах и остарях само за двеста дни.

Лео е на прага на зрелостта. Oбича футбола, китарата си, надбягванията с мотопеди. За него учителите са “защитен животински вид”, който той се надява да изчезне веднъж завинаги. Затова когато пристига нов учител по история и философия, Лео го посреща скептично. Но този млад учител е различен от другите – нестандартните му методи насърчават учениците да бъдат себе си и да преследват мечтите си.
А Лео има мечта и тя се нарича Беатриче. Той има и реалност - по-близка и поради това по-трудно забележима. Силвия е неговата надеждна и безметежна реалност. Когато разбира, че Беатриче е неизлечимо болна, Лео трябва да докаже любовта си за краткото време, което му отпуска съдбата, да възмъжее, да се възроди и да разбере, че мечтите не умират.
Със своя драматизъм и поетичност този роман за деликатните емоции на младостта е завладяващ като световния бестселър „Любовна история” и култовия филм „Обществото на мъртвите поети”.
 
****
Веднъж един царски син седнал да обядва. Докато се хранел, порязал си пръста и капка кръв паднала върху изварата.
Тогава казал на майка си:
- Мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.
- Ех, синко, щом е бяла, няма да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. Но търси, пък дано да намериш.
“Любовта на трите нара”
в книгата на Итало Калвино
“Италиански приказки”




Имах наистина големи очаквания от тази книга. Навсякъде четях само добри отзиви и някак сама се бях настроила, че трябва да ми хареса. Но не бях очаквала, че ще стане една от книгите, които да помня много дълго, след като съм я прочела.
Започнах я, докато пътувах във влака. Историята ме грабна веднага, увлече ме дотолкова, че спрях да разговарям с приятелката с която пътувах. Четях и си мислех, че само първата любов може да бъде толкова силна и необуздана. Мислех колко безразсъдно е да обичаш някого, без да си говорил с него, без да си го усетил в прегръдките си. И все пак това е достатъчно за Лео. Неговата Беатриче му е достатъчна, за да приеме всички разочарования. Израстването му след всяка страница е трогателно. Потопен в бялото, той не усеща, че всъщност обича, но любовта му е несподелена. Отчаянието, навлизането в мъжеството му е толкова голямо, а детството- така сладко, че Лео се превърща в две вселени, събрани в тялото на едно момче. Ала и двете вселени искат само едно: живот за Беатриче.
След урока на учителя, момчето е смутено. Нима това в което е вярвало досега е било просто шега? Нима някой възрастен знае как се чувства той, как го боли отвътре, колко много копнеее за червените й коси? Нима някой друг би могъл да прочете сърцето му, да му помогне? Никой! И Силвия, вярната Силвия, която му помага, е неспособна да усети всичко. Да, тя е добра за него, но към нея той изпитва нещо нежно. Не го гори огън, не дава кръвта си за нея. Не се буди нощем за нея.
Оценяваме това, което сме имали едва, след като го изгубим.
Сближаването с Беатриче е трудно. Бягството е срам, а любовта- страдание. И все пак, сладко, омайно страдание! Смърт, чийто дълбини са едновременно и гроб, и небе за момчето. „Може би само италианците могат да обичат толкова отдадено, може би само тези, които имат себе си изцяло, могат да дадат любовта си безусловно“- си мислех, докато четях редовете.
Разплаках се безмълвно, когато прочетох и усетих болката от загубата на любимата му. Думите бяха толкова простички, толкова близки до мен, че ме викаха към себе си, затваряха ме в значенията си, карайки ме да усетя празината от починалото дете. Сякаш бе умрял ангел. Все едно е започнала нова, мрачна ера. Като че навън е паднал мрак, който няма да си иде, дори и да изгрее слънце отново.

Беатриче умря.

Тази дума, „умря“, е толкова жестока, че можеш да я кажеш само веднъж, после трябва да замълчиш.

Боже, вече не ми трябват звездите – изгаси ги една по една.

Смачкай слънцето, прибери луната.
Пресуши океана, изкорени растенията.
Вече нищо няма значение...“

...

Тази книга не е за страданието. Тя е за съществуването. Тя е за силата да откриеш, че можеш да се събудиш сутринта, когато вече нямаш заради кого са отвориш очи. Тя е за избора, за любовта, за втория шанс. Също и за красотата, за червеното, за прошката. За детството и съзряването. Тази книга е не просто книга, а песен, като песните на Лео, които пазят в себе си трелите на душата му. Това е то- изповед, сълза, изплакана на двестатина страници. Но не само сълзи има там- има рождение, има смърт. Има любов, има омраза, приятелство и лъжа, бяло и червено... кръв и светлина, надежда и отчаяние.
Но най-вече има живот.
 

вторник, 10 май 2011 г.

„Момичето, което можеше да лети“ или как поуката винаги се разбира в края на приказката („Момичето, което можеше да лети“- Виктория Форестър)

Пайпър Маклауд може да лети. Ей така. Фасулска работа.
Вярно, тя не е овладяла обратната тяга и обръщанията й са малко непохватни, но е много добра в лупингите.
Проблемът е там, че добрите хора от Низините се страхуват от Пайпър. А майка й се чуди какво да я прави. Ето защо изглежда съвсем уместно Пайпър да напусне фермата на родителите си и да отиде в свръх секретно училище с максимална охрана за деца с необикновени способности.
Отначало училището е страхотно и Пайпър намира нови приятели, чиито дарби варират от свръх сила до супер гениалност (плюс ядене до насита на домашно приготвен ябълков пай). Пайпър обаче е особена, дори сред особените. И това има последици.
Те са твърде потресаващи, за да бъдат описани, твърде безумни, за да мислим за тях, и твърде опасни, за да бъдат пренебрегнати.
Редувайки забавни и ужасяващи епизоди, романът на Виктория Форестър е незабравим разказ за предизвикателността и смелостта на една непокорна героиня, която може, иска и трябва… да лети.

-->
Чела съм много и различни мнения за тази книга, затова реших и аз да дам своя принос в оценяването й. Не като критик, който чете точно определени книги, не като фен на някоя поредица, а просто като читател.
Попаднах на тази книга във форума в който сега съм администратор. Анотацията й ми хареса много, а скоро след това успях да прочета и началото на първата глава на книгата. И все пак, въпреки желанието ми да притежавам тази книга, смятах, че е по-скоро за тийнейджъри от 12 до максимум 15 и то от тези, които са по-замечтани, с по-нежни души. По стечение на обстоятелствата се сдобих с книгата и започнах да я чета.
Главната геориня, Пайпър, успя да ме развесели. У нея видях толкова много чистота и невинност и огромно желание да бъде себе си, да даде всичко от себе си. Пайпър е от хората, които не обичат да се натрапват. Именно това позволява на „лошите“ да я контролират. Но няма за какво да обвиняваме едно дете, ако възрастните не вземат сами решения за това как да постъпят с децата си.
Всъщност книгата е много тъжна и драматична. Не, тя не е епична антиутопия, нито изгарящ романс, а притча, разгърната в двестатина страници. Това е книга за Избора, с главно „И“, защото в живота на всички герои, описани в книгата стои един избор- дали да изберат да бъдат себе си. А от него произтичат толкова много неща- дали да продължат да се борят, дали бягството е решение? И ако е- то всички ли искат едно и също? Може ли да полети отново птиче с пречупени крила? Може ли някой, който е разбрал, че светът му е мъртъв да стане, да вдигне глава и да се опита да повярва, че може да лети?
И защо летежът не бъде мечтание, защо не бъде вяра? Колко от нас вярват още в нещо?Колко от нас смеят да мечтаят за нещо , което не е свързано с ежедневното? Един от главните герои в книгата казва за хората, които ги държат заключени, че се опитват да заменят силите им, същността им, с храна и забавления. А това не се ли цели и сега? Не живеем ли и ние в действителността на потребителя- имаш средства(способност)- следователно имаш всичко(кое е това всичко?)
На вас оставям да помислите за това доколко е стойностна книгата. За всички, които се престрашат да я прочетат и да не четат просто думи, а значения, за всички , които изберат да вникнат отвъд това, което е написано, пожелавам да се замислят за това...колко струваме. Колко струва да си уникален, неповторим?Колко струва да мечтаеш?
Някой умен човек е казал „Мечтите са безплатни“. Аз ще кажа „Но не всеки може да мечтае“. Защото мечтите са летеж. Няма как да полетиш, ако не вярваш, че имаш криле.

неделя, 1 май 2011 г.

„Джорджина Кинкейд :Тъгата на сукубата“ - Ришел Мийд




  

Сякаш любовта и без това не е достатъчно трудна! Представете си да не можете да докоснете гаджето си, без да изсмучете душата му. Добре дошли в света на Джорджина Кинкейд – не особено ентусиазирана от работата си сиатълска сукуба, която винаги се озовава във вихъра на някоя свръхестествена интрига.
сукубa (съществително) – очарователен и неустоим, приемащ каквато си пожелае форма демон, който съблазнява и доставя наслада на смъртните мъже.
жалък (прилагателно) – сукуба със страхотни обувки и без социален живот. Виж също: Джорджина Кинкейд.
 
Да си сукуба е страхотно, впредвид всички хубави неща, които идват заедно с безсмъртието- очарователна външност, магически сили, контрол над плътските желания на мъжете. Но наистина ли е така? Това можем да попитаме Джорджина Кинкейд- сиатълска сукуба на пълно работно време!
Тя е прекрасна и може да променя външния си вид както пожелае, но няма куража да си намери истинско гадже.Работи в книжарница и спи с женения си шеф, но не за да запази работата си, а за да си набави нужната енергия от греха, отделен чрез изневярата му. Всеки ден се среща с любимия си писател на криминални романи, но не смее да му сподели чувствата си, защото знае, че дори една целувка би могла да изсмуче душата му.
Какъв живот е това тогава?
Мислим непрекъснато за това как искаме да сме красиви, да можем да покоряваме всички с външния си вид. Джорджина е доста умна, но някога, в Древна Гърция, тя също донякъде е спазарила душата си за хубава външност. Сега я прорязват болезнени спомени, за живота, който е живяла като обикновена жена. Като сукуба може да има всеки мъж, но си спомня с вина за първия си съпруг почти непрекъснато. Спи само с „лоши момчета“, защото й е жал да изсмуче от душата на някой свестен мъж. Казано иначе, Джорджи е откровен пример за това как някой може да има почти всичко, но да няма силата да го оцени.
И някъде по средата на всичко се появява някой, който тормози приятелите й. Те са безсмъртни, затова и заплахата срещу тях е много по-голяма, още повече след като някой започва да пише любовни бележки на сукубата. Дали е просто някой отхвърлен обожател? Или е самия виновник за проблемите?

Книгата е лека, в нея няма места, на които просто да се забиеш в някаква случка и да се надяваш да приключи бързо. Има достатъчно мистерия, която да те сръчква да отгръщаш страниците, а за почитателите на еротиката са подготвени и достатъчно както на брой, така и на температура горещи сцени.



Какво ще може да се прочете тук?

Непрекъснато попадам на прекрасни превюта на книги. Това е, защото се интересувам от различни книги, а едно добро разглеждане да дадено произведение, ме кара да се чувствам по-сигурна, че искам да закупя това произведение. Идеята за това, че на "харизания кон не се гледат зъбите" действа в пълен противовес. Книгите вече са станали тухли, с които да градим духа си. Страниците им са брони срещу грозното и безсмисленото. Думите, написани вътре- оръжие срещу скуката, обещания за сила. 

Обичам книгите. Те са една от многото ми страсти, затова и реших да споделям мнението си за книги, които съм прочела. Не настоявам, че мнението ми е задължително най-доброто или най-качественото. То е мнение от читател за читател, искрено, неподправено, пробудено само от 3 неща: книгите които чета, емоциите, породени по време на прочита, преди и след него и мечтите, които книгите са ми навяли при досега ми с тях.

Ще се радвам, ако с бъдещите си публикации стана полезна на някого. Няма да има по-щастлив човек от мен, ако някоя книга, която съм препоръчала, допадне на някого. За мен книгите са висша наслада, а това да донесеш подобна наслада на някого, оценявам най-високо от всички душевни радости.

Остава ми само да си пожелая успех, добра муза и хубави превюта! 
Поздрави!