петък, 14 септември 2018 г.

Кървавата песен на едно Острие в "Божигроб" на Джей Кристоф


„Нивганощ“ ме очарова много и макар да имах някакви забележки към нея, посегнах с нетърпение към нейната сестра- „Божигроб“. Историята на момичето-асасин Миа Корвере ме впримчи и примами любопитството ми, затова не ми остана друго решение, освен да продължа да чета за нея. 

„Божигроб“ не започва точно там, където свършва „Нивганощ“, но това е за добро. Изминало е време, Миа е острие, изпълнява поръчки за Църквата, но нещо някак й убягва- тя няма право да посяга на враговете си Скайва и Дуомо, и сякаш ден след ден се отдалечава от първоначалната си идея за отмъщение. Това обаче я изяжда и впоследствие тя решава да се предаде за роб и да стане гладиат с надеждата, че този път ще й открие възможност за планираното й отмъщение.
Всичко е добре подготвено. Момичето решено, но изпитанията, пред които се изправя, бледнеят пред обучението й за асасин. Тя трябва да се научи да приема и чуждата истина, да прощава, но най-вече да бъде по-безмилостна, отколкото сърцето й позволява. Дори и това да й струва всяка капка човещина, която притежава. Не на последно място, момичето се опитва да разбере нещо повече и за магията, която владее.

Ако първата част ми напомняше на злокобно, кошмарно училище на кръв и разплата, то втората част ме кара да си спомням за всичко, което съм чела някога за Древен Рим и събужда наново любовта ми към този отдавна загинал свят. Не мога да се наситя на богатството на света на Джей Кристоф, както и на всички асоциации, които правя с местата, на които той изпраща героите си. За мен висящите градини на Ашках бяха Градините на Семирамида, бойците на гладиатите- гладиаторските борби в Колизеума и тн. Бих казала, че точно тези далечни "роднински" връзки с реални места в историята са щипката магически прашец, които правят света на Кристоф толкова реалистичен и вълнуващ.

Много ми е трудно да пиша за книгите на Джей Кристоф, без да издавам сюжета или да го преразказвам по някакъв начин. Харесва ми, че е посочен явен изход, към който Миа се стреми. Историята е пълна с обрати и настръхване на косъмчетата по ръцете, но сякаш е ясно, че Миа ще се справи, всичко ще бъде наред. Кристоф е много жалостив към героинята си- тя не яде чак толкова много бой, никой не я бичува, единствено лицето й пострадва, но бих си заложила половината книги, че в третата част предачката ще й поправи физиономията, защото брат й е задължен на острието. С една дума: историята е супер яка, но е предсказуема. Което за мен лично не е толкова голям проблем, защото не я чета, за да открия нещо ненаписано досега, а защото искам да получа своя щастлив край.

Определено искам да отбележа, че обожавам корицата, която Егмонт са направили! Тя е оригинална корица, ако не греша, а впоследствие около нея се запалих и по книги за оцветяване, които са нарисувани на същия принцип. Влюбена съм в идеята за Миа, в корицата, обожавам лъскавата и гладка повърхност на книгата. Със сигурност допира до нея носи наслада. Нямам търпение да видя третата част, но за съжаление Кристоф ще ни накара да почакаме- очакваната дата за издаване в Щатите е едва след година! 

петък, 13 юли 2018 г.

Приказка за нощта, която никога не идва - "Нивганощ", Джей Кристоф

        Когато последно се включих с новини за блога,  обещах ревю за приказната „Мечока и славеят“ на Катрин Арден. За щастие, „Момичето в кулата“  (тъдъм-тъдъъъм!) e вече налична и може би ще успея с ревю за нея, заедно с това на по-голямата й сестричка.
        Скоро попаднах в дискусия във фейсбук, която беше породена от въпроса: „На кой литературен герой бихте наименували детето си?“. Имаше достатъчно Катерини и Елени, но няколко дами посочиха отговора „Миа, на Миа Корвере“. Запалих се.  Признавам, че десетки книги минават през ръцете ми, но все по-рядко имам възможността да отдам времето си на някоя. Но усещам коя ще бъде моята книга, когато я зачета. „Нивганощ“ ме хвана и както се случва с книгите, които са ни харесали, не успява да ме пусне, за да напиша колко много ме е впечатлила.

       Миа Корвере е дъщеря на благородник, който е осъден за държавна измяна. Семейството й е наказано, а тя по чудо се спасява, за да стане чирак на мъж, който я научава на основите на най-кървавия занаят- отмъщението. Ала това е само началото. Мия иска да унищожи човека, отговорен за семейството й и е готова на всякакви жертви, за да го постигне. За целта тя потърсва помощта на организация в която започва да се обучава за острие, за убиец, с мисълта, че едва след като приключи обучението си ще стане достатъчно силна, за да си отмъсти.

        Вярно е, че идеите на Кристоф не са особено оригинални – Аря Старк би сложила в малкото си джобче приятелчетата на Миа, че дори и нея самата, докато нахлузва лицето й като нова премяна. Селена Сардотиен би свила нацупените си устнички презрително  при идеята, че някой друг би бил по-добър убиец („острие“ толкова прилича на „асасин“, особено, че функциите им са еднакви). Идеята за религия, базирана върху противопоставянето на светлината-мрака, деня-нощта, която да движи героите, е използвана многократно, не само в литературата.

       И въпреки тези очевидни недостатъци,  аз много харесах „Нивганощ“. В нея има много хрумки, които ме впечатлиха.  На читателя е изключително лесно да се вживее в реалността в която Кристоф разполага героите си, да съпреживее приключенията им, да заеме страна в техните конфликти. Много харесах това, че Миа е ясен, непротиворечив герой. Свикнала съм да чета за герои, които често се отклоняват от пътя си, но Миа има една цел и макар да осъзнава, че там, накъдето се е запътила, е страховито, решението й се затвърждава с всеки изминал ден. 

        Възхищавам се на идеята на Джей Кристоф на покаже как героинята му се превръща в оръжие, в острие. Споменах по-горе Аря Старк и Селена Сардотиен като подобни героини, като тук няма да се задълбочавам в разликите между трите момичета. Ще отбележа като плюс за Миа нейната свърехестествена способност, свързана със сенките, която обещава специална връзка между нея и богинята на Нощта. Това е моят мотив да продължавам да се интересувам от историята, въпреки че съм открила пробойна в нея, в лицето на сходни герои от други книги.

Нямам търпение да прочета „Божигроб“, защото предполагам, че някои от вече познатите ми герои ще извършат по-различни неща от тези, за които са загатнали в "Нивганощ". 

петък, 20 април 2018 г.

Капанът "Слейд Хаус" на Дейвид Мичъл


Оригинално заглавие: Slade House
Година на издаване у нас: 2016г.
Страници: 256
Моята оценка в Goodreads: **** 


Мина много време, откакто прочетох един и половина пъти „Облакът Атлас“ и я обявих за толкова перфектна, че неописуема в ревю. Всъщност „Хилядите есени на Якоб де Зут“, втората книга на Мичъл, която се установи у нас, дори не успя да се нареди за прочит при мен. Причината- страхувах се, че тя може да не е на висотата на „Облакът Атлас“ и, че ще умра от литературно разочарование.

Затова когато се появи „Слейд Хаус“ полека пристъпих към нея. Беше преди повече от година, но в сладко-тъмната й анотация подуших нещичко от чара на Джоан Харис, който никак не си подхождаше със спомените ми за първата книга на Мичъл у нас. Имах нужда да поживея с други книги и да преспя с други истории.

         Това продължи до една топла вечер, в която разгърнах на работа „Слейд Хаус“, запрепъвах се по уличката към имението на лейди Нора Греър и бях убедена, че трябва да прочета тази книга. Всеки път, когато отавях настрани книгата усещах, че историята ме дърпа към себе си с книжните си пипала и иска, крещи, в опит да ми разкаже какво е скрила зад тъмните си страници.

„Слейд Хаус“ е капан. И къщата, и книгата. О, да! Има глад. И тъмнина. И толкова красота,  пълно е с красиви, странни, откачени и несигурни хора, чиито животи ще приключат много, преди да им се духне свещта. Един след друг те копнеят за реалност, която е по-сладка от тяхната, за бягство, което ще им даде всичко, което са желали. И ето, желязната вратичка проскърцва, отваря се, а в далечината сред прекрасната градина, ширнала се пред тях- спасението...

         Да, усещам, че вече леко спойлвам. Не зная как точно да обясня чарът на една толкова странна книга. Тя, посвоему, е сборник с разкази, обединени с една обща цел. История в историята, подобно на „Облакът Атлас“, но твърде различна. Ако „Облакът Атлас“ е безкрайна вселена, изпълнена с хиляди съвпадения, подчинена на една цел, на претворяването и срещите преди-след-завинаги, то „Слейд Хаус“ е история-история-история, свързани само хронологично. Да, необикновенна, мътна, горчиво-сладка, ала все пак.... вероятна. Истинска, точно колкото страшна градска легенда.

         Прочетох, че „Слейд Хаус“ е свързана с  The Bone Clocks, друга книга на Мичъл, издадена през 2014г. Все още я няма преведена у нас. 

сряда, 21 март 2018 г.

Началото на Края в "Анихилация" от Джеф Вандърмиър



Издателство: Екслибрис

Година на издаване: 2014г.
Брой страници: 204
Моята оценка в Goodreads: **** 


„Анихилация“ на Джеф Вандърмиър е особена книга.

Когато я започнах първия път осъзнах в самото начало, че това е разказ, който започва от средата към края, а началото е призрак, който съпътства читателя до последната страница. Колебая се дали това е разказ за търсене или за изгубване.

Зачетох тази книга два пъти. През пролетта, веднага след като я получих, любезно предоставена от „Екслибрис“ и през зимата, докато навсякъде се разпространяваше трейлъра на бъдещия филм с Натали Портман.

Тя е хипнотична. Може би затова не успях да разбера, че няма веднага да ми се „разкрие“ и въпросите ми не ще получат отговори на последните страници. Средата, както споменах в началото, ме свари неподготвена и аз, подобно на героините в книгата, стъпка по стъпка започнах да откривам налудните промени в Зона Х, докато бавно не осъзнах, че ако някога съм имала съмнения и чуденки защо заглавието на книгата е точно „Анихилация“ („Изтребление“), то вече имам добра представа.

Зона Х  е място, засегнато от нещо необяснимо. Дали е радиоактивно, намеса на извънземни, странна мутация- вероятно никой не знае. Но все пак някой решава да се натовари с изследването й и години наред в тази зона се изпращат хора, които да донесат някаква информация какво се случва вътре, кой или какво го причинява и как може да бъде унищожен(о).
Флората и фауната сякаш са полудели и да решили да се съчетаят в един общ, нов, по-добър вид, а цялата подадена информация за случващото се вътре е толкова повърхностна за участниците в експедицията, че сблъсъкът им с необичайната реалност в това Вътре е потресаващ. 
Екипите, които се изпращат, са подчинени на сложни променливи, които включват психолог, лингвист, биолог, геодезист и антрополог. С изключение на тази мисия, в която лингвиста се отказва на самия праг на Зоната. Ненапразно наричам хората, които взимат участие с техните професии. Те самите са безименни, а и защо са им имена, след като мястото на което отиват е подчинено на различни закони...

https://bookatlas.wordpress.com
/2016/05/24/annihilation/
Разказът се води от името на биолога. Биоложка, всъщност. Коя е биоложката? Не се заемам със задачата да говоря за нея. Колебая се дали тя самата знае коя е. Всъщност мисля, че тя не е достатъчно прост образ за да я характеризирам с няколко думи. Но смятам, че самотата и объркаността са й присъщи и вероятно заради това тя е толкова на място в един така объркан нереален свят, който ни предлага картината, описана в „Анихилация“. Узнах за нея, че тя е човек, който не е успял да затвърди корените си в реалния свят. Че е по-скоро търсеща, отколкото даваща. Че е била сляпа и не е разбирала нуждите на човека до себе си, докато не го е изгубила и психически, и физически. Макар в края да не съм сигурна кой кого и какво е изгубил...

 И след прочита на книгата се чувствам безсилна, докато пиша за нея. Толкова обреченост на едно място, едновременно съчетана с усещането за красота и зараждане на нов живот, бил той и странен, уродлив, необясним.... Краят на първа част е всъщност загадка, старт на едно ново начало но за кого, все още ми е трудно да реша.
И да, харесах книгата. Искате четиво, което ще ви остави замислени , ще ви занимава с проблемите си, след като затворите и последната страница? Това е „Анихилация“.

Книгата е първа част от трилогията"Съдърн Рийч" и у нас са издадени и останалите две книги от поредицата- "Агенцията" и "Приемане". 

петък, 24 ноември 2017 г.

Спасението дебне по "Демон шосе" от Дерек Ланди



Поредицата, която прави Дерек Ланди познат у нас, е „Скълдъгъри Плезънт“. Аз обаче не успях да премина през първата книга и за мен „Демон шосе“ се счита по-скоро за втори опит да го харесам като автор.


Към „Демон шосе“ ме привлече корицата, разбира се, разкошния черен чарджър със запалените си аленочервени фарове е най-добрия възможен избор за „лице“ на книгата.

Амбър не е особено щастлива, популярна или красива. Всъщност е пълната противоположност на всички тези неща. Има само онлайн приятели, не се спогажда с момичетата в частното си училище и след странен инцидент след работа, разбира, че не е и човешко същество. И вместо това да внесе ред и удовлетвореност у нея, то става движещо събитие на целия кошмар, който ще се стовари над бедната й, рогата главица.


Истина е- тя трябва да бяга, за да спаси живота си. Родителите й не просто са крили коя е и каква е, но и защо изобщо е била зачената. В бягството я подкрепя странния, мрачен Майло, който ще бъде нейн водач и телохранител, и Имелда, приятелка на семейството й, която винаги я е обичала като свое дете. Амбър и Майло потеглят в търсене на съществото, което може да спаси момичето, ала техния път е скрит за очите на обикновените хора. Защото Демон шосе е пътя, по който вървят само чудовища и прокълнати хора...
По-късно към тях се присъединява и Глен, който също има своята история. Признавам си, че през по-голямата част той ме дразнеше изключително много и не успях да го харесам или да се привържа към него. Амбър също не е моя тип героиня и само Майло, с всички тайни, които крие, според мен съдържа потенциала на герой, който да харесам, запомня и заобичам в следващите части на поредицата „Демон шосе“.

Винаги съм искала да прочета книга, която да описва своеобразно пътуване през Щатите, а свръхестествена такава нямаше как да не ме спечели. Това, че двама от героите й са дразнещи и противоречиви е разбираемо, все пак те са тийнейджъри и точно по този начин трябва да се държат. Въпреки някои напрегнати сиуации, случващото ме е карало да се смея именно заради тяхното държание. Но ако продължа с втората част, то ще бъде, за да проследя какво историята на Майло, както и за да науча повече за него и живота му преди да стане придружител на Амбър. 

Заглавията на следващите две книги от трилогията са  "Desolation"  и "American monsters".

сряда, 26 юли 2017 г.

Всеки глас е от значение в "Килия №7" от Кери Дрюъри


Издателство: Егмонт България
Брой страници: 384
Година на издаване: 2016

Всичко започва с едно убийство.
Може би във всеки роман, чийто сюжет е свързан с нечия смърт, трябва да виждаме какво поражда цялата история още в първите страници, защото от досегашния си читателски опит намирам, че най-вълнуващите разкази слагат картите на масата още в самото начало. 

Убийството е на важен, богат, преуспял човек. И някак не намясто е неговата убийца- 15-годишно момиче, което ще бъде затворено, местено от килия в килия в продължение на седем дни, докато на последния, седми ден, публиката ще реши дали тя заслужава смърт за престъплението си.
Да си виновен е презумпция според новата съдебна система, основаваща се на принципа, че всеки има право на глас. Правото на глас се таксува според телефонна тарифа, свидетели и доказателства няма, а съдии и съдийско жури са водещите на предаването, което излъчва на живо всичко, свързано с престъпленията, осъждането и смъртта на „виновниците“.


Антиутопия, която е подчинена на идеята, че всеки има равно право да отсъжда дали някой заслужава да живее или да умре- това е „Килия №7“. В много антиутопии вече срещнах идеята, че всеки трябва да бъде равен с останалите, но винаги се появява някой, който е изключение. Така той започва да трупа средства на гърба на другите и започва една масова промивка на мозъци.

Оригиналното в тази книга е историята й. Хареса ми възможността съдебната система да бъде заменена с риалити шоу, защото май вече такива предавания има за всичко. Книгата ми донесе усещане, подобно на това, след като за пръв път изгледах епизод на сериала Black mirror, макар и приглушено.

В Goodreads видях, че книгата има продължение, което Егмонт България са включили в издателския си план- "Седмият ден". Краят на "Килия №7" беше изпълнен с напрежение, и макар и леко предсказуем, остави въпроси след себе си. Очаквам "Седмия ден", защото случилото се в "Килия №7" гарантирано ще остави последствия в света, който Дрюъри е изградила, а съдейки от случващото се там, те ще бъдат грандиозни.


понеделник, 20 март 2017 г.

"Вестители", Цветелина Владимирова



Издателство:  Orange Books

Брой страници: 464 

Година на издаванe: 2014 
 
 Моята оценка в Goodreads: **








        През последните няколко години множество български книги се появиха на пазара, като тенденцията една книга да бъде отбягвана, защото името на автора й е българско, постепенно отминава.Няколко български книги по един или друг начин успяха да „откраднат“ от времето ми, като „Вестители“ е една от тях.

Книгата е на пазара от две-три години, но аз се запознах скоро с нея. Винаги съм имала ужасно много книги за четене и ако срещна заглавие, което ми е направило впечатление, всичко отива на заден план, докато прочета книгата. Така че когато ми попадна „Вестители“ имаше повечко любопитство, най-вече защото не знаех абсолютно нищо за сюжета.

Ксения Петрова е деветнайсетгодишно момиче, което скоро е загубило семейството си. След нападението над тях, тя започва работа в нощно заведение, където я намира тайнствен мъж на име Игор. Без много обяснения той я отвлича и убеждава да замине с него за Русия, след като й показва, че е част от свят, различен от този, в който е живяла досега. Тя има специалната дарба да вижда вампири- или кръвожадни, заради което е мишена.В Русия тя трябва да потърси убежище и помощ за овладяването на своята новооткрита дарба.

Сюжетът е класически, много ми напомни за „Преобразена“ на Десислава Дюлгерян и „Академия за вампири“ на Ришел Мийд, особено с намигването към Русия. Има обаче някои моменти, които доста ми допаднаха - като например идеята с непрекъснатите видения, съществуването на пророчица и нейните следи в историята на Ксения, мистерията около произхода на момичето.
Това, което не ми стигна, е че не видях много от живота на Ксения преди тя да бъде отвлечена от Игор, не усетих много и от взаимоотношенията с родителите й, преди те да бъдат убити. Приятелите, които й помагат да превъзмогне тяхната загуба са безцветни, всъщност са по-скоро един образ, но разделен на „мъжка“ и „женска“ част. В по-късен момент, когато тя се мести в Русия, се срещат новите й приятели, които отново просто изпълняват някакви роли в историята. Единствено Зоя почувствах като някой, който успява да се промъкне в сърцето на Ксения и да я спечели.

Мисля, че успях за себе си да си направя заключения какво очаква героинята в следващата част, както и да прозра защо тя е толкова специална и в същото време- такава заплаха. Макар и позната, историята ми беше приятна и смятам, че в нея има много потенциал, ако тя не се придържа към познатото.