петък, 28 септември 2018 г.

Любовна история от първо лице - „Жестокост в наш стил“, Араминта Хол



Оригинално заглавие: Our kind of cruelty
Година на издаване у нас: 2018
Издателство: Deja Book 
Брой страници:  304 
Моята оценка в Goodreads : ****

Лятото си отиде по безжалостен начин, но не и впечатленията ми от един летен роман. Летен е, защото се появи на пазара през лятото, но съдържанието му далеч не е лековато и присъщо на романтичните четива, които разведряват горещите дни. „Жестокост в наш стил“ не разхлажда- на моменти той смръзва и настръхва. И понеже  есенния вятър нахално  вее и носи хлад, дойде време да ви разкажа и за тази книга.


Като човек, който изучава психология, усетих, че всичко, което чета, прекарвам през  призмата на наученoто от  някои психологически дисциплини. Малко или много това ме промени като читател, научи ме да търся мотивите за определено поведение у героите, както и да търся логично продължение на историята, спрямо информацията, която съм придобила от вече прочетеното. За да спра да звуча сухо- това, че харесах идеята и развитието на „Жестокост в наш стил“, до голяма степен се обяснява, защото тя е по-скоро психологически трилър, отколкото обикновен такъв. И това е страхотно.

Каква толкова е идеята – Майк и Верити си имат игра. Всъщност, това е единственото, което цели да  впримчи читателя- двама души, които си имат някакъв ритуал, преди да пристъпят към полов акт. В някакъв момент обаче девойката решава, че не желае да бъде част от тази схема и спира да вдига телефона на момчето и да отговаря на писмата му. Всеки нормален човек би си казал „ок“ и би продължил напред. Не и Майк. Не защото не е нормален, а защото Верити е неговото всичко. И тук вече започва да става опасно.
Срещнах няколко корици на книгата, като върху едната се мъдри надпис- "За него това бе любов. За нея -обсебеност."  Ако за Майк това е историята на живота му- той среща красиво, интересно момиче, което му обръща внимание и решава да му стане гадже, то за Верити всичко е нещо като акт на благотворителност, забавление. Имали ли сте някога усещане, че някой ви боготвори? Защото ако не, ще прочетете точно какво е да бъдете обект на поклонничество. И ако това не ви изплаши, се замислете, че както в една има връзка винаги има (поне) две гледни точки, то тези гледни точки може да разказват и две напълно противоположни истории. Едната- за чиста, всеотдайна и преобразяваща любов. А другата- за обсебеност, лудост. 

Четейки книгата влизаме в главата на Майк. Той ни разказва историята през своята призма. Обяснява ни подробно своите мотиви. Няколко пъти се почувствах, че искрено съжалявам този нещастник, но после си припомнях, че този човек, може би е извършил нещо ужасно. Много е трудно да не му се съчувства, защото той е твърде реален, твърде истински образ. Изгарящата ревност, прекалено резките и странните чувства, които изпитва, самозаблудата му за света, който го обгражда, може да се простре като пелена над очите ви, докато научавате историята му. Бих казала, че книгата се дели на две части- „преди“ и „след“, а когато идва „след“ и се дава възможност и на други хора да разкажат за това, което знаят за отношенията на Майк и Верити,  за да се открие това, което се е случило наистина.  И дори след като прочетох и тяхното мнение си мисля, че все пак цялата истина е много по-различна, много по-обширна и комплексна.

Това не е книга, която завършва добре. Но вие го знаете. Ако прекрасната корица, загатваща премазана невинност, не ви е подсказала, то аз ви казвам- подгответе се, защото това, което ще  срещнете на страниците й, може да ви изплаши и отврати. Или да ви накара да се замислите. Но най-вече, няма да ви остави равнодушни.

петък, 14 септември 2018 г.

Кървавата песен на едно Острие в "Божигроб" на Джей Кристоф


„Нивганощ“ ме очарова много и макар да имах някакви забележки към нея, посегнах с нетърпение към нейната сестра- „Божигроб“. Историята на момичето-асасин Миа Корвере ме впримчи и примами любопитството ми, затова не ми остана друго решение, освен да продължа да чета за нея. 

„Божигроб“ не започва точно там, където свършва „Нивганощ“, но това е за добро. Изминало е време, Миа е острие, изпълнява поръчки за Църквата, но нещо някак й убягва- тя няма право да посяга на враговете си Скайва и Дуомо, и сякаш ден след ден се отдалечава от първоначалната си идея за отмъщение. Това обаче я изяжда и впоследствие тя решава да се предаде за роб и да стане гладиат с надеждата, че този път ще й открие възможност за планираното й отмъщение.
Всичко е добре подготвено. Момичето решено, но изпитанията, пред които се изправя, бледнеят пред обучението й за асасин. Тя трябва да се научи да приема и чуждата истина, да прощава, но най-вече да бъде по-безмилостна, отколкото сърцето й позволява. Дори и това да й струва всяка капка човещина, която притежава. Не на последно място, момичето се опитва да разбере нещо повече и за магията, която владее.

Ако първата част ми напомняше на злокобно, кошмарно училище на кръв и разплата, то втората част ме кара да си спомням за всичко, което съм чела някога за Древен Рим и събужда наново любовта ми към този отдавна загинал свят. Не мога да се наситя на богатството на света на Джей Кристоф, както и на всички асоциации, които правя с местата, на които той изпраща героите си. За мен висящите градини на Ашках бяха Градините на Семирамида, бойците на гладиатите- гладиаторските борби в Колизеума и тн. Бих казала, че точно тези далечни "роднински" връзки с реални места в историята са щипката магически прашец, които правят света на Кристоф толкова реалистичен и вълнуващ.

Много ми е трудно да пиша за книгите на Джей Кристоф, без да издавам сюжета или да го преразказвам по някакъв начин. Харесва ми, че е посочен явен изход, към който Миа се стреми. Историята е пълна с обрати и настръхване на косъмчетата по ръцете, но сякаш е ясно, че Миа ще се справи, всичко ще бъде наред. Кристоф е много жалостив към героинята си- тя не яде чак толкова много бой, никой не я бичува, единствено лицето й пострадва, но бих си заложила половината книги, че в третата част предачката ще й поправи физиономията, защото брат й е задължен на острието. С една дума: историята е супер яка, но е предсказуема. Което за мен лично не е толкова голям проблем, защото не я чета, за да открия нещо ненаписано досега, а защото искам да получа своя щастлив край.

Определено искам да отбележа, че обожавам корицата, която Егмонт са направили! Тя е оригинална корица, ако не греша, а впоследствие около нея се запалих и по книги за оцветяване, които са нарисувани на същия принцип. Влюбена съм в идеята за Миа, в корицата, обожавам лъскавата и гладка повърхност на книгата. Със сигурност допира до нея носи наслада. Нямам търпение да видя третата част, но за съжаление Кристоф ще ни накара да почакаме- очакваната дата за издаване в Щатите е едва след година! 

петък, 13 юли 2018 г.

Приказка за нощта, която никога не идва - "Нивганощ", Джей Кристоф

        Когато последно се включих с новини за блога,  обещах ревю за приказната „Мечока и славеят“ на Катрин Арден. За щастие, „Момичето в кулата“  (тъдъм-тъдъъъм!) e вече налична и може би ще успея с ревю за нея, заедно с това на по-голямата й сестричка.
        Скоро попаднах в дискусия във фейсбук, която беше породена от въпроса: „На кой литературен герой бихте наименували детето си?“. Имаше достатъчно Катерини и Елени, но няколко дами посочиха отговора „Миа, на Миа Корвере“. Запалих се.  Признавам, че десетки книги минават през ръцете ми, но все по-рядко имам възможността да отдам времето си на някоя. Но усещам коя ще бъде моята книга, когато я зачета. „Нивганощ“ ме хвана и както се случва с книгите, които са ни харесали, не успява да ме пусне, за да напиша колко много ме е впечатлила.

       Миа Корвере е дъщеря на благородник, който е осъден за държавна измяна. Семейството й е наказано, а тя по чудо се спасява, за да стане чирак на мъж, който я научава на основите на най-кървавия занаят- отмъщението. Ала това е само началото. Мия иска да унищожи човека, отговорен за семейството й и е готова на всякакви жертви, за да го постигне. За целта тя потърсва помощта на организация в която започва да се обучава за острие, за убиец, с мисълта, че едва след като приключи обучението си ще стане достатъчно силна, за да си отмъсти.

        Вярно е, че идеите на Кристоф не са особено оригинални – Аря Старк би сложила в малкото си джобче приятелчетата на Миа, че дори и нея самата, докато нахлузва лицето й като нова премяна. Селена Сардотиен би свила нацупените си устнички презрително  при идеята, че някой друг би бил по-добър убиец („острие“ толкова прилича на „асасин“, особено, че функциите им са еднакви). Идеята за религия, базирана върху противопоставянето на светлината-мрака, деня-нощта, която да движи героите, е използвана многократно, не само в литературата.

       И въпреки тези очевидни недостатъци,  аз много харесах „Нивганощ“. В нея има много хрумки, които ме впечатлиха.  На читателя е изключително лесно да се вживее в реалността в която Кристоф разполага героите си, да съпреживее приключенията им, да заеме страна в техните конфликти. Много харесах това, че Миа е ясен, непротиворечив герой. Свикнала съм да чета за герои, които често се отклоняват от пътя си, но Миа има една цел и макар да осъзнава, че там, накъдето се е запътила, е страховито, решението й се затвърждава с всеки изминал ден. 

        Възхищавам се на идеята на Джей Кристоф на покаже как героинята му се превръща в оръжие, в острие. Споменах по-горе Аря Старк и Селена Сардотиен като подобни героини, като тук няма да се задълбочавам в разликите между трите момичета. Ще отбележа като плюс за Миа нейната свърехестествена способност, свързана със сенките, която обещава специална връзка между нея и богинята на Нощта. Това е моят мотив да продължавам да се интересувам от историята, въпреки че съм открила пробойна в нея, в лицето на сходни герои от други книги.

Нямам търпение да прочета „Божигроб“, защото предполагам, че някои от вече познатите ми герои ще извършат по-различни неща от тези, за които са загатнали в "Нивганощ". 

петък, 20 април 2018 г.

Капанът "Слейд Хаус" на Дейвид Мичъл


Оригинално заглавие: Slade House
Година на издаване у нас: 2016г.
Страници: 256
Моята оценка в Goodreads: **** 


Мина много време, откакто прочетох един и половина пъти „Облакът Атлас“ и я обявих за толкова перфектна, че неописуема в ревю. Всъщност „Хилядите есени на Якоб де Зут“, втората книга на Мичъл, която се установи у нас, дори не успя да се нареди за прочит при мен. Причината- страхувах се, че тя може да не е на висотата на „Облакът Атлас“ и, че ще умра от литературно разочарование.

Затова когато се появи „Слейд Хаус“ полека пристъпих към нея. Беше преди повече от година, но в сладко-тъмната й анотация подуших нещичко от чара на Джоан Харис, който никак не си подхождаше със спомените ми за първата книга на Мичъл у нас. Имах нужда да поживея с други книги и да преспя с други истории.

         Това продължи до една топла вечер, в която разгърнах на работа „Слейд Хаус“, запрепъвах се по уличката към имението на лейди Нора Греър и бях убедена, че трябва да прочета тази книга. Всеки път, когато отавях настрани книгата усещах, че историята ме дърпа към себе си с книжните си пипала и иска, крещи, в опит да ми разкаже какво е скрила зад тъмните си страници.

„Слейд Хаус“ е капан. И къщата, и книгата. О, да! Има глад. И тъмнина. И толкова красота,  пълно е с красиви, странни, откачени и несигурни хора, чиито животи ще приключат много, преди да им се духне свещта. Един след друг те копнеят за реалност, която е по-сладка от тяхната, за бягство, което ще им даде всичко, което са желали. И ето, желязната вратичка проскърцва, отваря се, а в далечината сред прекрасната градина, ширнала се пред тях- спасението...

         Да, усещам, че вече леко спойлвам. Не зная как точно да обясня чарът на една толкова странна книга. Тя, посвоему, е сборник с разкази, обединени с една обща цел. История в историята, подобно на „Облакът Атлас“, но твърде различна. Ако „Облакът Атлас“ е безкрайна вселена, изпълнена с хиляди съвпадения, подчинена на една цел, на претворяването и срещите преди-след-завинаги, то „Слейд Хаус“ е история-история-история, свързани само хронологично. Да, необикновенна, мътна, горчиво-сладка, ала все пак.... вероятна. Истинска, точно колкото страшна градска легенда.

         Прочетох, че „Слейд Хаус“ е свързана с  The Bone Clocks, друга книга на Мичъл, издадена през 2014г. Все още я няма преведена у нас. 

сряда, 21 март 2018 г.

Началото на Края в "Анихилация" от Джеф Вандърмиър



Издателство: Екслибрис

Година на издаване: 2014г.
Брой страници: 204
Моята оценка в Goodreads: **** 


„Анихилация“ на Джеф Вандърмиър е особена книга.

Когато я започнах първия път осъзнах в самото начало, че това е разказ, който започва от средата към края, а началото е призрак, който съпътства читателя до последната страница. Колебая се дали това е разказ за търсене или за изгубване.

Зачетох тази книга два пъти. През пролетта, веднага след като я получих, любезно предоставена от „Екслибрис“ и през зимата, докато навсякъде се разпространяваше трейлъра на бъдещия филм с Натали Портман.

Тя е хипнотична. Може би затова не успях да разбера, че няма веднага да ми се „разкрие“ и въпросите ми не ще получат отговори на последните страници. Средата, както споменах в началото, ме свари неподготвена и аз, подобно на героините в книгата, стъпка по стъпка започнах да откривам налудните промени в Зона Х, докато бавно не осъзнах, че ако някога съм имала съмнения и чуденки защо заглавието на книгата е точно „Анихилация“ („Изтребление“), то вече имам добра представа.

Зона Х  е място, засегнато от нещо необяснимо. Дали е радиоактивно, намеса на извънземни, странна мутация- вероятно никой не знае. Но все пак някой решава да се натовари с изследването й и години наред в тази зона се изпращат хора, които да донесат някаква информация какво се случва вътре, кой или какво го причинява и как може да бъде унищожен(о).
Флората и фауната сякаш са полудели и да решили да се съчетаят в един общ, нов, по-добър вид, а цялата подадена информация за случващото се вътре е толкова повърхностна за участниците в експедицията, че сблъсъкът им с необичайната реалност в това Вътре е потресаващ. 
Екипите, които се изпращат, са подчинени на сложни променливи, които включват психолог, лингвист, биолог, геодезист и антрополог. С изключение на тази мисия, в която лингвиста се отказва на самия праг на Зоната. Ненапразно наричам хората, които взимат участие с техните професии. Те самите са безименни, а и защо са им имена, след като мястото на което отиват е подчинено на различни закони...

https://bookatlas.wordpress.com
/2016/05/24/annihilation/
Разказът се води от името на биолога. Биоложка, всъщност. Коя е биоложката? Не се заемам със задачата да говоря за нея. Колебая се дали тя самата знае коя е. Всъщност мисля, че тя не е достатъчно прост образ за да я характеризирам с няколко думи. Но смятам, че самотата и объркаността са й присъщи и вероятно заради това тя е толкова на място в един така объркан нереален свят, който ни предлага картината, описана в „Анихилация“. Узнах за нея, че тя е човек, който не е успял да затвърди корените си в реалния свят. Че е по-скоро търсеща, отколкото даваща. Че е била сляпа и не е разбирала нуждите на човека до себе си, докато не го е изгубила и психически, и физически. Макар в края да не съм сигурна кой кого и какво е изгубил...

 И след прочита на книгата се чувствам безсилна, докато пиша за нея. Толкова обреченост на едно място, едновременно съчетана с усещането за красота и зараждане на нов живот, бил той и странен, уродлив, необясним.... Краят на първа част е всъщност загадка, старт на едно ново начало но за кого, все още ми е трудно да реша.
И да, харесах книгата. Искате четиво, което ще ви остави замислени , ще ви занимава с проблемите си, след като затворите и последната страница? Това е „Анихилация“.

Книгата е първа част от трилогията"Съдърн Рийч" и у нас са издадени и останалите две книги от поредицата- "Агенцията" и "Приемане". 

петък, 24 ноември 2017 г.

Спасението дебне по "Демон шосе" от Дерек Ланди



Поредицата, която прави Дерек Ланди познат у нас, е „Скълдъгъри Плезънт“. Аз обаче не успях да премина през първата книга и за мен „Демон шосе“ се счита по-скоро за втори опит да го харесам като автор.


Към „Демон шосе“ ме привлече корицата, разбира се, разкошния черен чарджър със запалените си аленочервени фарове е най-добрия възможен избор за „лице“ на книгата.

Амбър не е особено щастлива, популярна или красива. Всъщност е пълната противоположност на всички тези неща. Има само онлайн приятели, не се спогажда с момичетата в частното си училище и след странен инцидент след работа, разбира, че не е и човешко същество. И вместо това да внесе ред и удовлетвореност у нея, то става движещо събитие на целия кошмар, който ще се стовари над бедната й, рогата главица.


Истина е- тя трябва да бяга, за да спаси живота си. Родителите й не просто са крили коя е и каква е, но и защо изобщо е била зачената. В бягството я подкрепя странния, мрачен Майло, който ще бъде нейн водач и телохранител, и Имелда, приятелка на семейството й, която винаги я е обичала като свое дете. Амбър и Майло потеглят в търсене на съществото, което може да спаси момичето, ала техния път е скрит за очите на обикновените хора. Защото Демон шосе е пътя, по който вървят само чудовища и прокълнати хора...
По-късно към тях се присъединява и Глен, който също има своята история. Признавам си, че през по-голямата част той ме дразнеше изключително много и не успях да го харесам или да се привържа към него. Амбър също не е моя тип героиня и само Майло, с всички тайни, които крие, според мен съдържа потенциала на герой, който да харесам, запомня и заобичам в следващите части на поредицата „Демон шосе“.

Винаги съм искала да прочета книга, която да описва своеобразно пътуване през Щатите, а свръхестествена такава нямаше как да не ме спечели. Това, че двама от героите й са дразнещи и противоречиви е разбираемо, все пак те са тийнейджъри и точно по този начин трябва да се държат. Въпреки някои напрегнати сиуации, случващото ме е карало да се смея именно заради тяхното държание. Но ако продължа с втората част, то ще бъде, за да проследя какво историята на Майло, както и за да науча повече за него и живота му преди да стане придружител на Амбър. 

Заглавията на следващите две книги от трилогията са  "Desolation"  и "American monsters".

сряда, 26 юли 2017 г.

Всеки глас е от значение в "Килия №7" от Кери Дрюъри


Издателство: Егмонт България
Брой страници: 384
Година на издаване: 2016

Всичко започва с едно убийство.
Може би във всеки роман, чийто сюжет е свързан с нечия смърт, трябва да виждаме какво поражда цялата история още в първите страници, защото от досегашния си читателски опит намирам, че най-вълнуващите разкази слагат картите на масата още в самото начало. 

Убийството е на важен, богат, преуспял човек. И някак не намясто е неговата убийца- 15-годишно момиче, което ще бъде затворено, местено от килия в килия в продължение на седем дни, докато на последния, седми ден, публиката ще реши дали тя заслужава смърт за престъплението си.
Да си виновен е презумпция според новата съдебна система, основаваща се на принципа, че всеки има право на глас. Правото на глас се таксува според телефонна тарифа, свидетели и доказателства няма, а съдии и съдийско жури са водещите на предаването, което излъчва на живо всичко, свързано с престъпленията, осъждането и смъртта на „виновниците“.


Антиутопия, която е подчинена на идеята, че всеки има равно право да отсъжда дали някой заслужава да живее или да умре- това е „Килия №7“. В много антиутопии вече срещнах идеята, че всеки трябва да бъде равен с останалите, но винаги се появява някой, който е изключение. Така той започва да трупа средства на гърба на другите и започва една масова промивка на мозъци.

Оригиналното в тази книга е историята й. Хареса ми възможността съдебната система да бъде заменена с риалити шоу, защото май вече такива предавания има за всичко. Книгата ми донесе усещане, подобно на това, след като за пръв път изгледах епизод на сериала Black mirror, макар и приглушено.

В Goodreads видях, че книгата има продължение, което Егмонт България са включили в издателския си план- "Седмият ден". Краят на "Килия №7" беше изпълнен с напрежение, и макар и леко предсказуем, остави въпроси след себе си. Очаквам "Седмия ден", защото случилото се в "Килия №7" гарантирано ще остави последствия в света, който Дрюъри е изградила, а съдейки от случващото се там, те ще бъдат грандиозни.