неделя, 10 март 2019 г.

Животът и смъртта в "Норвежка гора" от Харуки Мураками



Оригинално заглавие: ノルウェイの森 /
Noruwei no Mori
Година на издаване: 2014
Брой страници: 342
Моята оценка в Goodreads: ***** 



"- Тази песен толкова ме натъжава понякога- рече Наоко.
- Не знам, представям си, че бродя из гъста гора. Съвсем сама съм и е студено и тъмно, и никой не ми идва на помощ." 


Песента за която момичето говори, е "Норвежка гора" на Бийтълс, дала заглавието на тази книга.

Преди много години прочетох „Безцветният Цукуру Тадзаки и неговите години на странстване“ и бях омагьосана от тази книга. Тепърва откривах друг магически реализъм, освен този на Сафон  и бях сигурна, че няма никога да прочета толкова съвършена книга. Не ми пукаше за общите отзиви за тази книга на Мураками, защото за мен бе важно, че аз си я харесвам. В по-късен момент зачетох „Норвежка гора“, защото така бе логично да постъпя. Обаче това не беше моята книга и двата пъти. Срещите си с книгите правя след години, защото вярвам, че те винаги ще намерят своят път към мен, но когато дойде подходящия момент.

„Норвежка гора“…. Срещнах я  отново преди месец и нещо, докато клиентка ме попита на касата дали да си закупи нея или „Спутник, моя любов“. Някак си се усетих категорична, че искам да й предложа „Норвежка гора“. Тогава тя избра другата книга, а „Норвежка гора“ остана при мен за малко. Почувствах, че трябва да й дам шанс- все пак клиент ми я е оставил, макар и като нежелана книга.  Започнах я вечерта. Бях решила, че това ще бъде моята сънена книга, която ще чета, докато заспивам. Когато заспиваме душата ни е мека, а съзнанието - отворено. Чаша вино помага за всеки текст, а за „Норвежка гора“ ми бяха нужни няколко бутилки…

Иска ми се да кажа, че е лека и приятна. Но това е книга за избор, за живот, за смърт, за самота и може би за малко любов.

 Категорична съм като никога, защото смъртта е недискретна. Книгата мирише на смърт. На отчаяние. Всичко започва, след  като едно момче умира. Той не просто умира, а слага край на живота си. Никой не знае и не подозира защо- може би, защото е чувствал самота. Защото не е можел да прави секс с любимата си. Или защото нещо в душата му се е счупило. Но той умира. И след това любимата му и най-добрия му приятел трябва да излекуват душите си и да се научат да живеят по различен начин, не както той е завършил живота си.
Момчето е Тору, а момичето – Наоко. Те са като две разпилени на вятъра души, които не смеят да смесят цветовете си, защото това ще им донесе само болка. И ако Тору бяга  от всичко, което му напомня за неговия приятел, то Наоко полека се превръща в призрак. Умишлено цитирах още в началото на ревюто нейните думи за песента, която толкова я натъжава- "Норвежка гора". Тя е избрала да й се случат определени неща, но в по-късен момент решава да позволи на емоциите си да вземат връх, а когато болката й отшуми, й се приисква отново да се усети смъртна, уязвима. Или да си припомни защо според нея самата не заслужава да продължи живота си напред.

Мисля си колко дълбоко ранява присъствието на определени хора в живота ни и как може да ни промени това, ако те си тръгнат. Защото и двамата живи се променят. Бавно, но сигурно, единия копнее за живот, а другия- за смърт. И макар за кратко да са заедно, то смъртта е невидимия им свидетел, с часовник в ръка. Тик-так.
Но животът е милостив и предлага избавление за тези, които искат да пият от него. Мисля си, че Мураками е мек с Тору, но в същото време осъзнавам, че именно тази, сънната връзка, толкова ясно ми е показала, че нищо не е истински реално в този роман, че и той е като един магически, вълшебен сън и, че всичко се случва в главата ми. Всеки може да живее, докато не избере да умре.

Признавам си, че не се изненадах от края на книгата, но съм убедена, че всякакъв друг край би бил немислим. Бях толкова погълната, че едва на последната страница осъзнах: всичко свърши. И някак не болеше повече.


сряда, 30 януари 2019 г.

"Спящите красавици"- Стивън и Оуен Кинг




Оригинално заглавие: Sleeping beauties 
Година на издаване у нас: 2018
Брой страници: 736
Издателство: Бард 

Моята оценка в Гудрийдс: ****


Много думи изчетох за тази книга и реших, че вече е мой ред и аз да кажа какво мисля за „Спящите красавици“.

Последното, което четох от Стивън Кинг беше „Джойленд“, която, сравнена с „Красавиците“, си е доста бозавичка. За сметка на това обаче в „Красавиците“ Стивън има подкрепата на своя син, Оуен, така че ми е малко трудно да определя кое от книгата е било по идея на Оуен и кое- на Стивън. Но съм склонна да пренебрегна и бащинството на книгата, защото историята много, ама много ми хареса.

Ако още не сте се докопали до книгата, ще подскажа, че това отново е история за добро и зло, за солта на земята и за трезвата сила, която крепи обществото: жените. Ненапразно заглавието е „Спящите красавици“. Всички сме чели приказката на Шарл Перо за красивата принцеса, която спала стогодишен, непробуден сън. Името й е било „Аврора“, затова и някой решава да наименува сънното състояние на жените точно по този начин.
 Това обаче не е разказ за принцеси, а за това как заспиват всички жени на света и какво следва от това. Кафето, наркотиците, всички стимуланти, за които се сетите, са безсилни пред съня и след появата на мистериозна жена, която знае всичко за всеки, се пояснява, че едва нейната смърт може да приключи цялото безумие.

Всъщност, нека си представим, че сънят е просто безгласност. Семействата и отношенията ни се базират на нещо, като равноправие, но в един момент жените спират да имат глас. Заспиват, изчезват, не съществуват. Някои от тя умират, защото мъжете в тази книга обичат да се страхуват, а когато някой  е изплашен, той или бяга, или напада. Скоро след като жените им „изчезват“ от света, мъжете стават това, което са всъщност: ловци, бойци, защитници. Или хищници… защото дори и любовта им към обичните им жени, не е успяла да укроти жаждата за кръв.
Много се опитвах да избягам от феминистичния поглед, който удобно ми беше представен. Голяма част от историята се развива в женски затвор, а за проблемите и престъпленията на жените са посочени мъжете в техните животи. Някак много женска ми дойде тази книга, защото жените в нея не спираха да обвиняват мъжете около себе си за своите грешки, но не забелязаха собствените си слабости.
Харесах българската корица и определено Стивън Кинг ми липсваше. Усещането от прочита на тази книга е като прегръдка, стига обаче да не сте предубедени, че четете книга на Стивън Кинг. Това не е Кинг, това е нещо много по-различно. Не пристъпвайте, ако очаквате ужаси.
Четири звездички от мен в Гудрийдс.

събота, 29 декември 2018 г.

Лошите момичета ги убиват, нали?




Оригинално заглавие: Into the water

Година на издаване у нас: 2017
Брой страници: 368

Издателство: Ентусиаст

Моята оценка в Goodreads:  ****


С това заглавие на ревюто си рискувам бъдещите читатели на „Разказано на водата“ на Паула Хокинс да ме линчуват, но докато правех опити да започна да пиша за тази книга, не успях да се концентрирам в една-единствена фраза, която така добре да опише сюжета, както тази.

Имало едно време една река. Реката била легендарно място за смърт. Навремето няколко мъже убили момиче, което било обвинено във вещерство. И после това място ставало последен дом на всяка луда, непокорна, лоша жена, която решавала да сложи край на живота си.
Реката и тя била като жена. Живителните й води мамели другите жени, а чувството- да бъдеш във водата, но не като труп, сякаш ги изпълвало със сила. Поне докато не се чуела смъртната вест и някоя посиняла девойка не се появяла с новия ден на брега, вперила поглед към невидимия свят....

Във всеки малък град има по едно странно място, на което бродят духове. Притегателната сила на реката е голяма, особено за жени, които търсят избавление. Джулс е една от тях, и  дори преди години да е оставила градчето зад гърба си, след смъртта на сестра си се връща, за да се погрижи за своята племенница. И ако на други места духовете са на измъчени хора, то тук духовете са на хора, които търсят помощ, справедливост и истина.  Като че ли водата има свой глас и умее да разказва, да шепне тайни. Нали тя е последната, която е чула думите на уиращите жени...
Малко по малко маските на хората в градчето падат. Тайните не са създадени, за да бъдат пазени и Джулс постепенно открива кой си играе на Господ с жените, които някак си умират, намирайки покой в ледените речни води.  

Миналото е трудно и тежко. Но никой не заслужава доверие, защото в град, в който жени умират, търсейки истината, доверието е ценна валута. След прочита на книгата си мисля, че краят не би могъл да бъде по-страховит, но ми се иска по-скоро да имам възможност да прочета и друга книга на Паула Хокинс, защото наистина ми допадна как пише тя.

Харесах книгата, тя задоволи жаждата ми за интригуващо четиво и й давам 4 звездички в
Goodreads.

петък, 28 септември 2018 г.

Любовна история от първо лице - „Жестокост в наш стил“, Араминта Хол



Оригинално заглавие: Our kind of cruelty
Година на издаване у нас: 2018
Издателство: Deja Book 
Брой страници:  304 
Моята оценка в Goodreads : ****

Лятото си отиде по безжалостен начин, но не и впечатленията ми от един летен роман. Летен е, защото се появи на пазара през лятото, но съдържанието му далеч не е лековато и присъщо на романтичните четива, които разведряват горещите дни. „Жестокост в наш стил“ не разхлажда- на моменти той смръзва и настръхва. И понеже  есенния вятър нахално  вее и носи хлад, дойде време да ви разкажа и за тази книга.


Като човек, който изучава психология, усетих, че всичко, което чета, прекарвам през  призмата на наученoто от  някои психологически дисциплини. Малко или много това ме промени като читател, научи ме да търся мотивите за определено поведение у героите, както и да търся логично продължение на историята, спрямо информацията, която съм придобила от вече прочетеното. За да спра да звуча сухо- това, че харесах идеята и развитието на „Жестокост в наш стил“, до голяма степен се обяснява, защото тя е по-скоро психологически трилър, отколкото обикновен такъв. И това е страхотно.

Каква толкова е идеята – Майк и Верити си имат игра. Всъщност, това е единственото, което цели да  впримчи читателя- двама души, които си имат някакъв ритуал, преди да пристъпят към полов акт. В някакъв момент обаче девойката решава, че не желае да бъде част от тази схема и спира да вдига телефона на момчето и да отговаря на писмата му. Всеки нормален човек би си казал „ок“ и би продължил напред. Не и Майк. Не защото не е нормален, а защото Верити е неговото всичко. И тук вече започва да става опасно.
Срещнах няколко корици на книгата, като върху едната се мъдри надпис- "За него това бе любов. За нея -обсебеност."  Ако за Майк това е историята на живота му- той среща красиво, интересно момиче, което му обръща внимание и решава да му стане гадже, то за Верити всичко е нещо като акт на благотворителност, забавление. Имали ли сте някога усещане, че някой ви боготвори? Защото ако не, ще прочетете точно какво е да бъдете обект на поклонничество. И ако това не ви изплаши, се замислете, че както в една има връзка винаги има (поне) две гледни точки, то тези гледни точки може да разказват и две напълно противоположни истории. Едната- за чиста, всеотдайна и преобразяваща любов. А другата- за обсебеност, лудост. 

Четейки книгата влизаме в главата на Майк. Той ни разказва историята през своята призма. Обяснява ни подробно своите мотиви. Няколко пъти се почувствах, че искрено съжалявам този нещастник, но после си припомнях, че този човек, може би е извършил нещо ужасно. Много е трудно да не му се съчувства, защото той е твърде реален, твърде истински образ. Изгарящата ревност, прекалено резките и странните чувства, които изпитва, самозаблудата му за света, който го обгражда, може да се простре като пелена над очите ви, докато научавате историята му. Бих казала, че книгата се дели на две части- „преди“ и „след“, а когато идва „след“ и се дава възможност и на други хора да разкажат за това, което знаят за отношенията на Майк и Верити,  за да се открие това, което се е случило наистина.  И дори след като прочетох и тяхното мнение си мисля, че все пак цялата истина е много по-различна, много по-обширна и комплексна.

Това не е книга, която завършва добре. Но вие го знаете. Ако прекрасната корица, загатваща премазана невинност, не ви е подсказала, то аз ви казвам- подгответе се, защото това, което ще  срещнете на страниците й, може да ви изплаши и отврати. Или да ви накара да се замислите. Но най-вече, няма да ви остави равнодушни.

петък, 14 септември 2018 г.

Кървавата песен на едно Острие в "Божигроб" на Джей Кристоф


„Нивганощ“ ме очарова много и макар да имах някакви забележки към нея, посегнах с нетърпение към нейната сестра- „Божигроб“. Историята на момичето-асасин Миа Корвере ме впримчи и примами любопитството ми, затова не ми остана друго решение, освен да продължа да чета за нея. 

„Божигроб“ не започва точно там, където свършва „Нивганощ“, но това е за добро. Изминало е време, Миа е острие, изпълнява поръчки за Църквата, но нещо някак й убягва- тя няма право да посяга на враговете си Скайва и Дуомо, и сякаш ден след ден се отдалечава от първоначалната си идея за отмъщение. Това обаче я изяжда и впоследствие тя решава да се предаде за роб и да стане гладиат с надеждата, че този път ще й открие възможност за планираното й отмъщение.
Всичко е добре подготвено. Момичето решено, но изпитанията, пред които се изправя, бледнеят пред обучението й за асасин. Тя трябва да се научи да приема и чуждата истина, да прощава, но най-вече да бъде по-безмилостна, отколкото сърцето й позволява. Дори и това да й струва всяка капка човещина, която притежава. Не на последно място, момичето се опитва да разбере нещо повече и за магията, която владее.

Ако първата част ми напомняше на злокобно, кошмарно училище на кръв и разплата, то втората част ме кара да си спомням за всичко, което съм чела някога за Древен Рим и събужда наново любовта ми към този отдавна загинал свят. Не мога да се наситя на богатството на света на Джей Кристоф, както и на всички асоциации, които правя с местата, на които той изпраща героите си. За мен висящите градини на Ашках бяха Градините на Семирамида, бойците на гладиатите- гладиаторските борби в Колизеума и тн. Бих казала, че точно тези далечни "роднински" връзки с реални места в историята са щипката магически прашец, които правят света на Кристоф толкова реалистичен и вълнуващ.

Много ми е трудно да пиша за книгите на Джей Кристоф, без да издавам сюжета или да го преразказвам по някакъв начин. Харесва ми, че е посочен явен изход, към който Миа се стреми. Историята е пълна с обрати и настръхване на косъмчетата по ръцете, но сякаш е ясно, че Миа ще се справи, всичко ще бъде наред. Кристоф е много жалостив към героинята си- тя не яде чак толкова много бой, никой не я бичува, единствено лицето й пострадва, но бих си заложила половината книги, че в третата част предачката ще й поправи физиономията, защото брат й е задължен на острието. С една дума: историята е супер яка, но е предсказуема. Което за мен лично не е толкова голям проблем, защото не я чета, за да открия нещо ненаписано досега, а защото искам да получа своя щастлив край.

Определено искам да отбележа, че обожавам корицата, която Егмонт са направили! Тя е оригинална корица, ако не греша, а впоследствие около нея се запалих и по книги за оцветяване, които са нарисувани на същия принцип. Влюбена съм в идеята за Миа, в корицата, обожавам лъскавата и гладка повърхност на книгата. Със сигурност допира до нея носи наслада. Нямам търпение да видя третата част, но за съжаление Кристоф ще ни накара да почакаме- очакваната дата за издаване в Щатите е едва след година! 

петък, 13 юли 2018 г.

Приказка за нощта, която никога не идва - "Нивганощ", Джей Кристоф

        Когато последно се включих с новини за блога,  обещах ревю за приказната „Мечока и славеят“ на Катрин Арден. За щастие, „Момичето в кулата“  (тъдъм-тъдъъъм!) e вече налична и може би ще успея с ревю за нея, заедно с това на по-голямата й сестричка.
        Скоро попаднах в дискусия във фейсбук, която беше породена от въпроса: „На кой литературен герой бихте наименували детето си?“. Имаше достатъчно Катерини и Елени, но няколко дами посочиха отговора „Миа, на Миа Корвере“. Запалих се.  Признавам, че десетки книги минават през ръцете ми, но все по-рядко имам възможността да отдам времето си на някоя. Но усещам коя ще бъде моята книга, когато я зачета. „Нивганощ“ ме хвана и както се случва с книгите, които са ни харесали, не успява да ме пусне, за да напиша колко много ме е впечатлила.

       Миа Корвере е дъщеря на благородник, който е осъден за държавна измяна. Семейството й е наказано, а тя по чудо се спасява, за да стане чирак на мъж, който я научава на основите на най-кървавия занаят- отмъщението. Ала това е само началото. Мия иска да унищожи човека, отговорен за семейството й и е готова на всякакви жертви, за да го постигне. За целта тя потърсва помощта на организация в която започва да се обучава за острие, за убиец, с мисълта, че едва след като приключи обучението си ще стане достатъчно силна, за да си отмъсти.

        Вярно е, че идеите на Кристоф не са особено оригинални – Аря Старк би сложила в малкото си джобче приятелчетата на Миа, че дори и нея самата, докато нахлузва лицето й като нова премяна. Селена Сардотиен би свила нацупените си устнички презрително  при идеята, че някой друг би бил по-добър убиец („острие“ толкова прилича на „асасин“, особено, че функциите им са еднакви). Идеята за религия, базирана върху противопоставянето на светлината-мрака, деня-нощта, която да движи героите, е използвана многократно, не само в литературата.

       И въпреки тези очевидни недостатъци,  аз много харесах „Нивганощ“. В нея има много хрумки, които ме впечатлиха.  На читателя е изключително лесно да се вживее в реалността в която Кристоф разполага героите си, да съпреживее приключенията им, да заеме страна в техните конфликти. Много харесах това, че Миа е ясен, непротиворечив герой. Свикнала съм да чета за герои, които често се отклоняват от пътя си, но Миа има една цел и макар да осъзнава, че там, накъдето се е запътила, е страховито, решението й се затвърждава с всеки изминал ден. 

        Възхищавам се на идеята на Джей Кристоф на покаже как героинята му се превръща в оръжие, в острие. Споменах по-горе Аря Старк и Селена Сардотиен като подобни героини, като тук няма да се задълбочавам в разликите между трите момичета. Ще отбележа като плюс за Миа нейната свърехестествена способност, свързана със сенките, която обещава специална връзка между нея и богинята на Нощта. Това е моят мотив да продължавам да се интересувам от историята, въпреки че съм открила пробойна в нея, в лицето на сходни герои от други книги.

Нямам търпение да прочета „Божигроб“, защото предполагам, че някои от вече познатите ми герои ще извършат по-различни неща от тези, за които са загатнали в "Нивганощ". 

петък, 20 април 2018 г.

Капанът "Слейд Хаус" на Дейвид Мичъл


Оригинално заглавие: Slade House
Година на издаване у нас: 2016г.
Страници: 256
Моята оценка в Goodreads: **** 


Мина много време, откакто прочетох един и половина пъти „Облакът Атлас“ и я обявих за толкова перфектна, че неописуема в ревю. Всъщност „Хилядите есени на Якоб де Зут“, втората книга на Мичъл, която се установи у нас, дори не успя да се нареди за прочит при мен. Причината- страхувах се, че тя може да не е на висотата на „Облакът Атлас“ и, че ще умра от литературно разочарование.

Затова когато се появи „Слейд Хаус“ полека пристъпих към нея. Беше преди повече от година, но в сладко-тъмната й анотация подуших нещичко от чара на Джоан Харис, който никак не си подхождаше със спомените ми за първата книга на Мичъл у нас. Имах нужда да поживея с други книги и да преспя с други истории.

         Това продължи до една топла вечер, в която разгърнах на работа „Слейд Хаус“, запрепъвах се по уличката към имението на лейди Нора Греър и бях убедена, че трябва да прочета тази книга. Всеки път, когато отавях настрани книгата усещах, че историята ме дърпа към себе си с книжните си пипала и иска, крещи, в опит да ми разкаже какво е скрила зад тъмните си страници.

„Слейд Хаус“ е капан. И къщата, и книгата. О, да! Има глад. И тъмнина. И толкова красота,  пълно е с красиви, странни, откачени и несигурни хора, чиито животи ще приключат много, преди да им се духне свещта. Един след друг те копнеят за реалност, която е по-сладка от тяхната, за бягство, което ще им даде всичко, което са желали. И ето, желязната вратичка проскърцва, отваря се, а в далечината сред прекрасната градина, ширнала се пред тях- спасението...

         Да, усещам, че вече леко спойлвам. Не зная как точно да обясня чарът на една толкова странна книга. Тя, посвоему, е сборник с разкази, обединени с една обща цел. История в историята, подобно на „Облакът Атлас“, но твърде различна. Ако „Облакът Атлас“ е безкрайна вселена, изпълнена с хиляди съвпадения, подчинена на една цел, на претворяването и срещите преди-след-завинаги, то „Слейд Хаус“ е история-история-история, свързани само хронологично. Да, необикновенна, мътна, горчиво-сладка, ала все пак.... вероятна. Истинска, точно колкото страшна градска легенда.

         Прочетох, че „Слейд Хаус“ е свързана с  The Bone Clocks, друга книга на Мичъл, издадена през 2014г. Все още я няма преведена у нас.