понеделник, 20 март 2017 г.

"Вестители", Цветелина Владимирова



Издателство:  Orange Books

Брой страници: 464 

Година на издаванe: 2014 
 
 Моята оценка в Goodreads: **








        През последните няколко години множество български книги се появиха на пазара, като тенденцията една книга да бъде отбягвана, защото името на автора й е българско, постепенно отминава.Няколко български книги по един или друг начин успяха да „откраднат“ от времето ми, като „Вестители“ е една от тях.

Книгата е на пазара от две-три години, но аз се запознах скоро с нея. Винаги съм имала ужасно много книги за четене и ако срещна заглавие, което ми е направило впечатление, всичко отива на заден план, докато прочета книгата. Така че когато ми попадна „Вестители“ имаше повечко любопитство, най-вече защото не знаех абсолютно нищо за сюжета.

Ксения Петрова е деветнайсетгодишно момиче, което скоро е загубило семейството си. След нападението над тях, тя започва работа в нощно заведение, където я намира тайнствен мъж на име Игор. Без много обяснения той я отвлича и убеждава да замине с него за Русия, след като й показва, че е част от свят, различен от този, в който е живяла досега. Тя има специалната дарба да вижда вампири- или кръвожадни, заради което е мишена.В Русия тя трябва да потърси убежище и помощ за овладяването на своята новооткрита дарба.

Сюжетът е класически, много ми напомни за „Преобразена“ на Десислава Дюлгерян и „Академия за вампири“ на Ришел Мийд, особено с намигването към Русия. Има обаче някои моменти, които доста ми допаднаха - като например идеята с непрекъснатите видения, съществуването на пророчица и нейните следи в историята на Ксения, мистерията около произхода на момичето.
Това, което не ми стигна, е че не видях много от живота на Ксения преди тя да бъде отвлечена от Игор, не усетих много и от взаимоотношенията с родителите й, преди те да бъдат убити. Приятелите, които й помагат да превъзмогне тяхната загуба са безцветни, всъщност са по-скоро един образ, но разделен на „мъжка“ и „женска“ част. В по-късен момент, когато тя се мести в Русия, се срещат новите й приятели, които отново просто изпълняват някакви роли в историята. Единствено Зоя почувствах като някой, който успява да се промъкне в сърцето на Ксения и да я спечели.

Мисля, че успях за себе си да си направя заключения какво очаква героинята в следващата част, както и да прозра защо тя е толкова специална и в същото време- такава заплаха. Макар и позната, историята ми беше приятна и смятам, че в нея има много потенциал, ако тя не се придържа към познатото.

вторник, 14 февруари 2017 г.

Другата реалност в "Странникът" на Джон Туелв Хокс

Със „Странникът“ на Джон Туелв Хокс (кн. 1 от трилогията „Четвъртото измерение“) се срещнахме преди десетина години между рафтовете  за криминални романи в градската библиотека в родния ми град, когато криминалетата ми бяха любими колкото фентъзитата. Корицата нямаше как да ме впечатли, затова се хванах за анотацията, която обещаваше приключения. Флиртът ни обаче приключи около пета глава и историята ни получи гриф „Скука“. Край.

Повечето книги, които съм отхвърлила при четене, не оставят нищичко в мен. Имам обаче умението да помня дребни подробности от всичко прочетено и понякога някой детайл се завръща в по-късен момент и изисква вниманието ми. Усещането е подобно на глад, а след като от дълго време предлагам само сухи четива на мозъка си, едно бягство към сцената с метрото в първа глава на „Странникът“ ми се стори като пакет сладкиши, литературно казано.
Това, което ме накара да се върна към книга, която отдавна съм подминала, беше именно сцената в метрото (вероятно съм прочела нещо, свързано с метро) и думичката „Арлекин“, която има огромно значение за сюжета на тази книга.
Арлекините са войни, бойци, призвани да служат и пазят странниците – онези, които умеят да пътуват през различните светове чрез отделяне от смъртното си тяло. Странниците са пророци, носители на светлина и знание. Макар че пиша за арлекините в множествено число, във времената, описани в книгата, те се броят на пръстите на едната ми ръка, защото Табулата (Братството) е успяло да стопи числеността им през вековете. Да, векове, защото историята на странниците и техните пазители, арлекините, датира от предателството на Исус в Гетсиманската градина.
Табула“ или „табула раса“ означава „чиста дъска“. Братството изповядва идеята, че всеки човек притежава изначално празно съзнание, което може да бъде запълнено със страхове, цели, съдържание, което е удобно на тази организация. Странниците са естествения враг на Братството- те са носители на идеи и послания. Затова те и техните закрилници са гонени и избивани.
 
„Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта“ е първото истинско нещо, което Мая, главната героиня арлекин научава още от дете. Това е лозунгът на арлекините, това изречение обяснява тяхната роля в живота им и отменя всички морални и етични норми, приети е обществото, само с една цел- да опазят странниците невредими. Тренирана на различни видове бойни изкуства, Мая е решила да остави скитническия живот зад гърба си. Слива се с множеството, работи в офис, преструва се на обикновена жена, докато баща й не я моли да се видят в град в източна Европа с една молба: да намери и защити двама братя, които може би са странници. Мая отказва, от спомените й научаваме, че тя търси обикновеното, семплото съществуване, на което всяко дете на арлекин има право.
Братята, които Мая трябва да защити, са синове на странник. Те също са прекарали живота си в бягство, лъжи, съществуване под чуждо име, в страх от непознат преследвач. По-малкият от тях живее в спомен за нарочен пожар, който е убил баща му. Големият брат печели пари, за да си купи време и бягство, ако се наложи.
И времето идва- Табулата подгонва братята, а Мая започва да се превръща в унищожителния арлекин, който е призвана да бъде.

Странникът“ ми беше интересна, поне докато не достигнах частта с новите идеи на Табулата. Допада ми антиутопичната нотка, смигването, че всеки може да бъде наблюдаван, а човешките същества са най-удобни за употреба, когато се правят на конвейр- с еднакви желания, мечти и липси. Реалността на Джон Туелв Хокс е наситена, подробна, прекалено много напомня на нашата, вижда се, че авторът явно е обсебен от идеите си, понеже истинското му име е неизвестно, той пише под псевдоним и според Goodreads не се е срещал със своя редактор и не използва интернет и телекомуникационни връзки.
Някак исках по-различна развръзка за един от героите в книгата, надявах се, че той и Мая ще обединят силите си и ще съсипят Братството. Намеците за извънземен разум също не ми бяха по вкуса, идеите за извънземни са ми твърде далечни, затова и не мога да харесам напълно книгата. Но други забележки нямам- бързо се чете, интригуваща е, много е напрегната и вече започнах следващата част- „Тъмната река“.

понеделник, 16 януари 2017 г.

Играта от която няма измъкване- "Игра на нерви", Джийн Райън


„Игра на нерви“ достигна до мен благодарение на прекрасните „Екслибрис“, изключително много благодаря за предоставената възможност за прочит.

Не се случва често, но преди да прочета книгата гледах филма по нея. Затова имах представа от сюжета и героите, както и от самата „Игра на нерви“- примамката, която очарова всички, а в последствие ги впримчва в лъскавия си капан.

„Игра на нерви“ е забавление, което може да се гледа онлайн, напълно анонимно. Стотици се включват в нея, изпълняват някакво предизвикателство и ако съберат достатъчно почитатели, продължават в следващите кръгове, където могат да се състезават за различни награди. Играта е примамлива. Тя си има начини да предложи това, за което участниците й копнеят. Предизвикателствата са глупави в началото, но колкото по-големи стават наградите, толкова повече нараства и риска за участниците.

Но не това е главната причина заради която Вий се включва в нея. Тя е старателна гримьорка, добра приятелка и сянка на популярното момиче в училището. Около нея дебне сянката на вечното наказание, провинението за което читателя само подозира.
Първото предизвикателство е е нейния опит да насочи прожекторите към себе си и да поиска част от вниманието, което смята, че заслужава. Предупрежденията на приятелите й не успяват да я спрат, а появата на Иън и помощта му в следващите предизвикателства я кара да мисли, че макар и да върши нещо безразсъдно, последиците ще й донесат шанс за добър живот.
Но всяка игра има правила. И често игри като тази са с най-безпощадните правила.

Игра на нерви“ е сравнявана с „Игрите на глада“, но аз не мисля, че има толкова голяма прилика между тях. Общото между тях е игра, която по някакъв начин е в центъра на всичко и по един или друг начин променя живота на участниците в нея. Приликите спират дотук.
Игра на нерви“ е плод на обществото в което живеем и именно всички предавания и риалитита, които обещават бърз просперитет, слава и куп пари на цената на нечие достойнство, я правят толкова актуална. Харесах я, защото ако филмът беше забавен и дързък, то книгата беше интригуваща и напрегната.

четвъртък, 12 януари 2017 г.

"Играч първи, приготви се"- В търсене на слава и богатство

Не зная защо, но много често в книгите, свързани с недалечното бъдеще, светът винаги е претърпял някакъв ужасен катаклизъм, в руини е и хората, които го населяват, живеят в мизерия. Без да се замисля много бих решила, че е модерно да се пишат дистопии и, че тези книги са нещо като предупреждения. Предпочитам обаче да се забавлявам докато ги чета, защото зная, че на последната страница винаги ме чака добър обрат, често- в полза на онези, които са мизерствали на първите страници.

„Играч първи, приготви се“ на Ърнест Клайн е много приятна изненада, която успя да ме измъкне от унеса наречен „Следващата игра“ и да ме накара да й подаря 2 дни, които обикновено бих прекарала в игра. А и няма нищо по-освежаващо от книга, посветена на игри и попкултура.

Както започнах в началото и в тази книга светът е в ужасно състояние и болезнено се нуждае от промяна или поне някакво бягство. Бягството се нарича „Оазис“ и представлява виртуална реалност в която всеки безплатно може да се включи и да (не) бъде себе си толкова дълго, колкото пожелае. И ако някога това е било просто алтернатива за друго съществуване, след смъртта на създателя на „Оазис“, то се превръща в лов за слава, богатство и просперитет.
Интересно е как всички захапват скорострелно кукичката на Холидей, за да се опитат да станат богати и да спечелят наследството, което той завещава на най-способния геймър: този, който докаже, че е по-добър от него във всяка игра и подобен на него по интереси и вкусове.

Много от игрите, описани в книгата ми бяха непознати, същото се отнася за филмите и музиката, но се насладих на цялостната атмосфера в нея. Книгата е големичка, но не отнема много време да бъде прочетена,успява да „хване“ читателя и да го разходи в  света на главния герой и неговите съмишленици. Хареса ми, че е разделена на три части, което ясно очертава развитието на сюжета и допълнително нагнетява действието заради приближаващата развръзка.

Няма да изпадам в излишни подробности, но по мое мнение тази книга си има почитателите както у нас, така и по света и времето, прекарано в нейната компания, няма да бъде изгубено напразно. Мисля, че е подходяща не само за хора, които играят, а за всички, които се интересуват от дистопии и приключенска литература.

петък, 8 юли 2016 г.

Момичето, което живееше в книгите за Саймън Сноу- "Фенка", Рейнбоу Роуъл


Хари Потър“ беше и е вселена за цяло едно поколение, включително и за мен. Истински феномен, който накара света да мърмори „Експелиармус“ и да се чуди как ще свърши историята за момчето-магьосник. Мнозина пораснаха с Хари, а поне за мен, последната книга сложи началото на пълнолетието ми. Бях откровена луда фенка на Хари и въпреки че не съм писала фикове за него, напълно разбирам увлечението на Кат по нейния Саймън Сноу.

      Сноу е млад магьосник, чиято майка е починала, а той учи в магическо училище. Вероятно Рейнбоу Роуъл нарочно е използвала герой, за да напомни на читателите си огромния хайп покрай Хари Потър и да го направи по-реалистичен и важен за Кат. Защото Кат е толкова голяма фенка на Саймън Сноу, че има хиляди последователи, които четат историята й и моето вманиачаване по Хари Потър прилича на обикновена симпатия към хубава книга. Тя облича дрехи с лика на Саймън. Пише непрекъснато за него и може би дотолкова се е вглъбила в неговия свят, че си няма свой. Или просто нейния свят се нарича „Саймън Сноу“. 
 
Кат не е сама в увлечението си. Нейната сестра-близначка Рен също пише с нея, но заминавайки за колежа, Кат остава сама със своя Саймън. Нищо не е както вкъщи, сестра й я избягва, съквартирантката й се държи с раздразнение около нея, а тя самата се храни предимно с вафли, защото се страхува да излезе навън и да потърси столовата. Приключението наречено „колеж“ е на път да се превърне в занимание самотно, докато Кат не започва да посещава часовете по творческо писане.

       Доколко е добра в писането, в общуването с хората и каква е причината тя да крие всичко в себе си- това са проблемите, които възникват пред нашата Кат. Отчуждението на сестра й придобива грозни размери, дотолкова, че Кат започва да разчита само на съквартирантката си и бившето й гадже, за да се социализира в колежа. Тук е момента да добавя, че любовната история в книгата леко ме изненада, аз имах различни очаквания, но въпреки това съм много доволна.

      Книгата е забавна, интересна, прочетох я за два дни и ми хареса. Идеалното лятно четиво, но може да те накара да се замислиш доколко е важно семейството за теб самия и как може би дребни неща могат да те спасят от това, което си или може да бъдеш. „Фенка“ е книга за малките неща, които правят света голям, интересен и важен, а всички знаем, че малките неща строят пътя на голямото щастие.

сряда, 6 юли 2016 г.

Играта която убива - "Деми-монд: Зима" на Род Рийс


От последните няколко месеца насам не мога да кажа колко пъти съм предпочела да поиграя League of Legends, вместо да седна и да прочета някоя книга. В един момент почувствах, че съм в играта дори, докато сънувам. Многократно се асоциирам с някой от шампионите ми. Играя и изготвям стратегии, мислено се питам как да избегна тази или онази ситуация, героя ми тича през полето, крещи заповеди, стреля, крие се, умира. Както във всяка игра. Но знаете, че всяка игра има край, а всеки сън- пробуждане.

Не и в „Деми-монд“.

Защото всъщност Деми-монд е военна симулация, която дори аз, въпреки че се смятам за геймър, не бих искала да опитам. Създадена, за да тренира американската армия за улични битки в които обичайната военна стратегия не върши работа, Деми-монд има за цел не само да спести куп пари на данъкоплатците, но и да спести много невинни жертви вбъдеще. Представете си свят, населен с двойници на най-злите хора, които се сещате. Не, нямам предвид учителката ви по математика, а най-ужасните гении, ръсили отровата си по нашата земя. В Деми-монд те съществуват без оглед на действителното си съществуване в реалния живот. Наситен с предпоставки за непрекъснати конфликти въз основа на раса, пол, религия и икономическо състояние, Деми-Монд е по-скоро преизподнята на ада, отколкото игра. Компютърът на който е пусната симулацията отдавна е „забравил“ първоначалните й настройки и вече тя и героите й са толкова неуправляеми, страховити и непредсказуеми, колкото реални човешки личности.
А и още нещо.
Умреш ли там, умираш и тук.



Ела Томас знае всичко това, но да ти бъде обяснена същността на Деми-Монд, а след това да влезеш в него, са две коренно различни неща. Избрана като единствената, която може да спаси дъщерята на президента, попаднала случайно в играта, тя влиза с мисията да я намери и да я доведе жива в реалния свят. Наградата й са едни обещани пет милиона долара, а нуждата е много по-голяма от страха, затова Ела потъва в тъмните улички на викторианската симулация, търсейки начин да изпълни мисията си и да излезе жива от играта.
Междувременно Деми-монд се тресе от интриги, като политическата сила, която властва, подозрително напомня на немски фашизъм, ФундаМентФашизъм, като  двойника на Рейнард Хайдрих, злият гений на Холокоста, планира своя план „Вайс“ от 1939-а. Едно момиче се опитва да го спре с цената на всичко. А една пленница търси начин да избяга от играта, която я е примамила в себе си с хитрост. Защото може би освен отвън, в Деми-монд има изход и отвътре...
 
За феновете на алтеративната история има достатъчно материал, защото буквално на всяка страница се преплитат различни исторически събития, личности, планове, стратегии, интриги. Ако в началото книгата започва с насилие, защото тази книга за миг не сваля гарда и не си позволява да бъде лигава и нежна, то към средата прилича повече на историята на една война, отколкото на такава за  спасяването на невинно момиче. Четях и не бях сигурна, че действително искам Норма Уилямс да бъде спасена, ако цената на спасението й е това, от което се опасявах. И въпреки че атмосферата в „Деми-монд: Зима“ трудно може да се нарече слънчева и гостоприемна, тази книга не навява отчаяние, героите й са пълни с надежда, с желание за живот, намират начин да се усмихват на потисниците си и сили да се борят с тях. 
 

 
За мен „Деми-монд: Зима“ беше сред най-жадуваните заглавия, но понеже ми беше скъпичка, трябваше да поизчакам, докато се сдобия с нея. Не, че се оплаквам, Арт Лайн са си свършили прекрасно работата- комплименти за корицата, твърда, лъскава, хартията е великолепна, плътна, има си речник за термините, използвани в историята, всичко е чудесно и си заслужава парите. Признавам, че в началото ми тръгна малко трудно. Бях се спойлнала с ревюта в Goodreads, очаквах всичко да започне едва ли не от първа страница. Въпреки това я преполових за един ден. В заключение, „Деми-монд: Зима“ на Род Рийс е невъзможно, кошмарно и невъобразимо книжно преживяване, което искрено желая на всеки. И след като споменах Goodreads- пет звездички, за бога, заслужава си!

сряда, 22 юни 2016 г.

Самодивската връзка в Америка - "Самодива" на Краси Зуркова

За разлика от всички, които са ревюирали книгата до момента, аз нямах предварителна информация за нея. Някак не съм успяла да попадна на новината, че българка е издадена от Harper Collins, и това е добре, защото всички, които четат блога ми знаят, че подхождам с предубеждение към прехвалените книги. В крайна сметка бях изцяло бяло поле, върху която книгата да остави впечатленията си.
Родния ми град е Котел, който се намира на около 50 км от гр. Елена, там където е родена и отраснала писателката Зуркова и съм точно толкова добре запозната със самодивските легенди, колкото нея. Моя дядо ми е разказвал какви ли не истории- за змейове, лоши създания и самодиви. Аз самата често ги намирах за привлекателни и интересни и понеже също като нея съм отраснала в градче, обградено с гори и огромен парк, си представях понякога, че в тъмното, по пълнолуние, красиви белокоси девойки танцуват в захлас. По моя край е така: приказките се смесват с реалността. Затова не се учудвам, че нещо толкова земно за мен и за българите като цяло, може да се възприеме като екзотично и специфично от американците, които са издали книгата на Краси Зуркова.

Теа е талантлива пианистка, която е спечелила стипендия за американски университет, Принстън. Тя трябва не само да получи добро образование, но и да се научи да живее като американка, да уважава и разбира техните традиции и обичаи, да върши нещата по техния начин. Дори за съвсем обикновено момиче това би било трудно. За Теа заминаването е нож с две остриета, защото малко преди да замине, тя научава, че е имала по-голяма сестра, може би психически нестабилна, която е била приета в същия университет като нея, свирела е на пиано точно като нея и... една Коледа не се е завърнала вкъщи. Защото е била открита мъртва. Родителите на Теодора са пазили в тайна съществуването на другото момиче, ала всички тайни имат своя край и когато Теа отива в Принстън, неминуемо се сблъсква с призрака на непознатата си сестра и последиците от постъпките й.

Би било странно, ако не напиша нищо за любовния триъгълник в който попада пианистката. Правя го с нежелание, защото смятам, че точно той „оцапва“ идеята на книгата и, че всичко можеше да се получи много по-добре, ако на секса не беше предадена толкова грозна роля. Тя е българско момиче, дошло на края на света и някак си успява да впечатли двама братя, които еднакво са луди по нея. Мисля, че това вече ми дойде малко повече и си припомних обещаната връзка със „Здрач“. Особено след като нашата Теа твърде лесно започна да дава аванси на Рис. И за това си има обяснения, няма да спойлвам, но не можех да приема с лека ръка, че девствено момиче ще обикаля Източното крайбрежие с момче, което едва познава, само защото ама много, много си пада по него. И едновременно се сваля с брат му, който първоначално си е харесала. Споменах ли, че Теа е красива, умна и съвършена, но когато започне да си губи ума по по-големия от нея Рис странно започва да прилича на Бела Суон?

Има обаче и много неща, които ми допаднаха. Митологията е нещо, което би ме привлякло във всяка книга. Сравнението с „Тайната история“ обаче е пресилено, понеже тук имаме обикновен, семпъл прекразказ на някаква случка. Нямаме изследване, нямаме онази жар, която е сътворила Дона Тарт, разбираме само, че всеки си има някакви причини за участие в тайнствените езически ритуали. Самия ритуал е простичко преразказан, докато аз, като читател, бих искала да се почувствам като участник, да чуя трепкането на листенцата в гората около университета. Предполагам, че точно Дионисиевите мистерии са били вълшебната капчица, която е била необходима на Зуркова, за да „залепи“ своята история. В голямата си част книгата е изтъкана от митология и български легенди, затова смятам, че именно те биха били много по-въздействащи, ако историята, свързана с тях, бе по-обширно представена, за сметка на любовните трепети между двамата братя и сладкото българско момиче, което не знае на кой да си даде сърцето. 
 
Това, което съживява книгата по мое мнение обаче не е приказната история с лош край на по-голямата сестра, Елза, а музиката, която струи от повечето страници на романа. Като човек, който обожава музиката, можех да се пренеса там, в залата, в заключеното помещение, в което свири Теа. Можех да си представя как като малко дете внимателно, с интерес, а след това- с устрем, е натискала клавишите на голямото пиано и в нея се е зараждал музикалния гений. Именно това обогатява книгата, това прави Теа специална и интересна в моите очи.

В Goodreads дадох три звездички на книгата, въпреки че съм разкъсана от противоречия, свързани с нея. Обширно описах всички плюсове и минуси, като се надявам да съм била полезна на всички, които решат да я прочетат.