петък, 13 юли 2018 г.

Приказка за нощта, която никога не идва - "Нивганощ", Джей Кристоф

        Когато последно се включих с новини за блога,  обещах ревю за приказната „Мечока и славеят“ на Катрин Арден. За щастие, „Момичето в кулата“  (тъдъм-тъдъъъм!) e вече налична и може би ще успея с ревю за нея, заедно с това на по-голямата й сестричка.
        Скоро попаднах в дискусия във фейсбук, която беше породена от въпроса: „На кой литературен герой бихте наименували детето си?“. Имаше достатъчно Катерини и Елени, но няколко дами посочиха отговора „Миа, на Миа Корвере“. Запалих се.  Признавам, че десетки книги минават през ръцете ми, но все по-рядко имам възможността да отдам времето си на някоя. Но усещам коя ще бъде моята книга, когато я зачета. „Нивганощ“ ме хвана и както се случва с книгите, които са ни харесали, не успява да ме пусне, за да напиша колко много ме е впечатлила.

       Миа Корвере е дъщеря на благородник, който е осъден за държавна измяна. Семейството й е наказано, а тя по чудо се спасява, за да стане чирак на мъж, който я научава на основите на най-кървавия занаят- отмъщението. Ала това е само началото. Мия иска да унищожи човека, отговорен за семейството й и е готова на всякакви жертви, за да го постигне. За целта тя потърсва помощта на организация в която започва да се обучава за острие, за убиец, с мисълта, че едва след като приключи обучението си ще стане достатъчно силна, за да си отмъсти.

        Вярно е, че идеите на Кристоф не са особено оригинални – Аря Старк би сложила в малкото си джобче приятелчетата на Миа, че дори и нея самата, докато нахлузва лицето й като нова премяна. Селена Сардотиен би свила нацупените си устнички презрително  при идеята, че някой друг би бил по-добър убиец („острие“ толкова прилича на „асасин“, особено, че функциите им са еднакви). Идеята за религия, базирана върху противопоставянето на светлината-мрака, деня-нощта, която да движи героите, е използвана многократно, не само в литературата.

       И въпреки тези очевидни недостатъци,  аз много харесах „Нивганощ“. В нея има много хрумки, които ме впечатлиха.  На читателя е изключително лесно да се вживее в реалността в която Кристоф разполага героите си, да съпреживее приключенията им, да заеме страна в техните конфликти. Много харесах това, че Миа е ясен, непротиворечив герой. Свикнала съм да чета за герои, които често се отклоняват от пътя си, но Миа има една цел и макар да осъзнава, че там, накъдето се е запътила, е страховито, решението й се затвърждава с всеки изминал ден. 

        Възхищавам се на идеята на Джей Кристоф на покаже как героинята му се превръща в оръжие, в острие. Споменах по-горе Аря Старк и Селена Сардотиен като подобни героини, като тук няма да се задълбочавам в разликите между трите момичета. Ще отбележа като плюс за Миа нейната свърехестествена способност, свързана със сенките, която обещава специална връзка между нея и богинята на Нощта. Това е моят мотив да продължавам да се интересувам от историята, въпреки че съм открила пробойна в нея, в лицето на сходни герои от други книги.

Нямам търпение да прочета „Божигроб“, защото предполагам, че някои от вече познатите ми герои ще извършат по-различни неща от тези, за които са загатнали в "Нивганощ". 

петък, 20 април 2018 г.

Капанът "Слейд Хаус" на Дейвид Мичъл


Оригинално заглавие: Slade House
Година на издаване у нас: 2016г.
Страници: 256
Моята оценка в Goodreads: **** 


Мина много време, откакто прочетох един и половина пъти „Облакът Атлас“ и я обявих за толкова перфектна, че неописуема в ревю. Всъщност „Хилядите есени на Якоб де Зут“, втората книга на Мичъл, която се установи у нас, дори не успя да се нареди за прочит при мен. Причината- страхувах се, че тя може да не е на висотата на „Облакът Атлас“ и, че ще умра от литературно разочарование.

Затова когато се появи „Слейд Хаус“ полека пристъпих към нея. Беше преди повече от година, но в сладко-тъмната й анотация подуших нещичко от чара на Джоан Харис, който никак не си подхождаше със спомените ми за първата книга на Мичъл у нас. Имах нужда да поживея с други книги и да преспя с други истории.

         Това продължи до една топла вечер, в която разгърнах на работа „Слейд Хаус“, запрепъвах се по уличката към имението на лейди Нора Греър и бях убедена, че трябва да прочета тази книга. Всеки път, когато отавях настрани книгата усещах, че историята ме дърпа към себе си с книжните си пипала и иска, крещи, в опит да ми разкаже какво е скрила зад тъмните си страници.

„Слейд Хаус“ е капан. И къщата, и книгата. О, да! Има глад. И тъмнина. И толкова красота,  пълно е с красиви, странни, откачени и несигурни хора, чиито животи ще приключат много, преди да им се духне свещта. Един след друг те копнеят за реалност, която е по-сладка от тяхната, за бягство, което ще им даде всичко, което са желали. И ето, желязната вратичка проскърцва, отваря се, а в далечината сред прекрасната градина, ширнала се пред тях- спасението...

         Да, усещам, че вече леко спойлвам. Не зная как точно да обясня чарът на една толкова странна книга. Тя, посвоему, е сборник с разкази, обединени с една обща цел. История в историята, подобно на „Облакът Атлас“, но твърде различна. Ако „Облакът Атлас“ е безкрайна вселена, изпълнена с хиляди съвпадения, подчинена на една цел, на претворяването и срещите преди-след-завинаги, то „Слейд Хаус“ е история-история-история, свързани само хронологично. Да, необикновенна, мътна, горчиво-сладка, ала все пак.... вероятна. Истинска, точно колкото страшна градска легенда.

         Прочетох, че „Слейд Хаус“ е свързана с  The Bone Clocks, друга книга на Мичъл, издадена през 2014г. Все още я няма преведена у нас. 

сряда, 21 март 2018 г.

Началото на Края в "Анихилация" от Джеф Вандърмиър



Издателство: Екслибрис

Година на издаване: 2014г.
Брой страници: 204
Моята оценка в Goodreads: **** 


„Анихилация“ на Джеф Вандърмиър е особена книга.

Когато я започнах първия път осъзнах в самото начало, че това е разказ, който започва от средата към края, а началото е призрак, който съпътства читателя до последната страница. Колебая се дали това е разказ за търсене или за изгубване.

Зачетох тази книга два пъти. През пролетта, веднага след като я получих, любезно предоставена от „Екслибрис“ и през зимата, докато навсякъде се разпространяваше трейлъра на бъдещия филм с Натали Портман.

Тя е хипнотична. Може би затова не успях да разбера, че няма веднага да ми се „разкрие“ и въпросите ми не ще получат отговори на последните страници. Средата, както споменах в началото, ме свари неподготвена и аз, подобно на героините в книгата, стъпка по стъпка започнах да откривам налудните промени в Зона Х, докато бавно не осъзнах, че ако някога съм имала съмнения и чуденки защо заглавието на книгата е точно „Анихилация“ („Изтребление“), то вече имам добра представа.

Зона Х  е място, засегнато от нещо необяснимо. Дали е радиоактивно, намеса на извънземни, странна мутация- вероятно никой не знае. Но все пак някой решава да се натовари с изследването й и години наред в тази зона се изпращат хора, които да донесат някаква информация какво се случва вътре, кой или какво го причинява и как може да бъде унищожен(о).
Флората и фауната сякаш са полудели и да решили да се съчетаят в един общ, нов, по-добър вид, а цялата подадена информация за случващото се вътре е толкова повърхностна за участниците в експедицията, че сблъсъкът им с необичайната реалност в това Вътре е потресаващ. 
Екипите, които се изпращат, са подчинени на сложни променливи, които включват психолог, лингвист, биолог, геодезист и антрополог. С изключение на тази мисия, в която лингвиста се отказва на самия праг на Зоната. Ненапразно наричам хората, които взимат участие с техните професии. Те самите са безименни, а и защо са им имена, след като мястото на което отиват е подчинено на различни закони...

https://bookatlas.wordpress.com
/2016/05/24/annihilation/
Разказът се води от името на биолога. Биоложка, всъщност. Коя е биоложката? Не се заемам със задачата да говоря за нея. Колебая се дали тя самата знае коя е. Всъщност мисля, че тя не е достатъчно прост образ за да я характеризирам с няколко думи. Но смятам, че самотата и объркаността са й присъщи и вероятно заради това тя е толкова на място в един така объркан нереален свят, който ни предлага картината, описана в „Анихилация“. Узнах за нея, че тя е човек, който не е успял да затвърди корените си в реалния свят. Че е по-скоро търсеща, отколкото даваща. Че е била сляпа и не е разбирала нуждите на човека до себе си, докато не го е изгубила и психически, и физически. Макар в края да не съм сигурна кой кого и какво е изгубил...

 И след прочита на книгата се чувствам безсилна, докато пиша за нея. Толкова обреченост на едно място, едновременно съчетана с усещането за красота и зараждане на нов живот, бил той и странен, уродлив, необясним.... Краят на първа част е всъщност загадка, старт на едно ново начало но за кого, все още ми е трудно да реша.
И да, харесах книгата. Искате четиво, което ще ви остави замислени , ще ви занимава с проблемите си, след като затворите и последната страница? Това е „Анихилация“.

Книгата е първа част от трилогията"Съдърн Рийч" и у нас са издадени и останалите две книги от поредицата- "Агенцията" и "Приемане". 

петък, 24 ноември 2017 г.

Спасението дебне по "Демон шосе" от Дерек Ланди



Поредицата, която прави Дерек Ланди познат у нас, е „Скълдъгъри Плезънт“. Аз обаче не успях да премина през първата книга и за мен „Демон шосе“ се счита по-скоро за втори опит да го харесам като автор.


Към „Демон шосе“ ме привлече корицата, разбира се, разкошния черен чарджър със запалените си аленочервени фарове е най-добрия възможен избор за „лице“ на книгата.

Амбър не е особено щастлива, популярна или красива. Всъщност е пълната противоположност на всички тези неща. Има само онлайн приятели, не се спогажда с момичетата в частното си училище и след странен инцидент след работа, разбира, че не е и човешко същество. И вместо това да внесе ред и удовлетвореност у нея, то става движещо събитие на целия кошмар, който ще се стовари над бедната й, рогата главица.


Истина е- тя трябва да бяга, за да спаси живота си. Родителите й не просто са крили коя е и каква е, но и защо изобщо е била зачената. В бягството я подкрепя странния, мрачен Майло, който ще бъде нейн водач и телохранител, и Имелда, приятелка на семейството й, която винаги я е обичала като свое дете. Амбър и Майло потеглят в търсене на съществото, което може да спаси момичето, ала техния път е скрит за очите на обикновените хора. Защото Демон шосе е пътя, по който вървят само чудовища и прокълнати хора...
По-късно към тях се присъединява и Глен, който също има своята история. Признавам си, че през по-голямата част той ме дразнеше изключително много и не успях да го харесам или да се привържа към него. Амбър също не е моя тип героиня и само Майло, с всички тайни, които крие, според мен съдържа потенциала на герой, който да харесам, запомня и заобичам в следващите части на поредицата „Демон шосе“.

Винаги съм искала да прочета книга, която да описва своеобразно пътуване през Щатите, а свръхестествена такава нямаше как да не ме спечели. Това, че двама от героите й са дразнещи и противоречиви е разбираемо, все пак те са тийнейджъри и точно по този начин трябва да се държат. Въпреки някои напрегнати сиуации, случващото ме е карало да се смея именно заради тяхното държание. Но ако продължа с втората част, то ще бъде, за да проследя какво историята на Майло, както и за да науча повече за него и живота му преди да стане придружител на Амбър. 

Заглавията на следващите две книги от трилогията са  "Desolation"  и "American monsters".

сряда, 26 юли 2017 г.

Всеки глас е от значение в "Килия №7" от Кери Дрюъри


Издателство: Егмонт България
Брой страници: 384
Година на издаване: 2016

Всичко започва с едно убийство.
Може би във всеки роман, чийто сюжет е свързан с нечия смърт, трябва да виждаме какво поражда цялата история още в първите страници, защото от досегашния си читателски опит намирам, че най-вълнуващите разкази слагат картите на масата още в самото начало. 

Убийството е на важен, богат, преуспял човек. И някак не намясто е неговата убийца- 15-годишно момиче, което ще бъде затворено, местено от килия в килия в продължение на седем дни, докато на последния, седми ден, публиката ще реши дали тя заслужава смърт за престъплението си.
Да си виновен е презумпция според новата съдебна система, основаваща се на принципа, че всеки има право на глас. Правото на глас се таксува според телефонна тарифа, свидетели и доказателства няма, а съдии и съдийско жури са водещите на предаването, което излъчва на живо всичко, свързано с престъпленията, осъждането и смъртта на „виновниците“.


Антиутопия, която е подчинена на идеята, че всеки има равно право да отсъжда дали някой заслужава да живее или да умре- това е „Килия №7“. В много антиутопии вече срещнах идеята, че всеки трябва да бъде равен с останалите, но винаги се появява някой, който е изключение. Така той започва да трупа средства на гърба на другите и започва една масова промивка на мозъци.

Оригиналното в тази книга е историята й. Хареса ми възможността съдебната система да бъде заменена с риалити шоу, защото май вече такива предавания има за всичко. Книгата ми донесе усещане, подобно на това, след като за пръв път изгледах епизод на сериала Black mirror, макар и приглушено.

В Goodreads видях, че книгата има продължение, което Егмонт България са включили в издателския си план- "Седмият ден". Краят на "Килия №7" беше изпълнен с напрежение, и макар и леко предсказуем, остави въпроси след себе си. Очаквам "Седмия ден", защото случилото се в "Килия №7" гарантирано ще остави последствия в света, който Дрюъри е изградила, а съдейки от случващото се там, те ще бъдат грандиозни.


понеделник, 20 март 2017 г.

"Вестители", Цветелина Владимирова



Издателство:  Orange Books

Брой страници: 464 

Година на издаванe: 2014 
 
 Моята оценка в Goodreads: **








        През последните няколко години множество български книги се появиха на пазара, като тенденцията една книга да бъде отбягвана, защото името на автора й е българско, постепенно отминава.Няколко български книги по един или друг начин успяха да „откраднат“ от времето ми, като „Вестители“ е една от тях.

Книгата е на пазара от две-три години, но аз се запознах скоро с нея. Винаги съм имала ужасно много книги за четене и ако срещна заглавие, което ми е направило впечатление, всичко отива на заден план, докато прочета книгата. Така че когато ми попадна „Вестители“ имаше повечко любопитство, най-вече защото не знаех абсолютно нищо за сюжета.

Ксения Петрова е деветнайсетгодишно момиче, което скоро е загубило семейството си. След нападението над тях, тя започва работа в нощно заведение, където я намира тайнствен мъж на име Игор. Без много обяснения той я отвлича и убеждава да замине с него за Русия, след като й показва, че е част от свят, различен от този, в който е живяла досега. Тя има специалната дарба да вижда вампири- или кръвожадни, заради което е мишена.В Русия тя трябва да потърси убежище и помощ за овладяването на своята новооткрита дарба.

Сюжетът е класически, много ми напомни за „Преобразена“ на Десислава Дюлгерян и „Академия за вампири“ на Ришел Мийд, особено с намигването към Русия. Има обаче някои моменти, които доста ми допаднаха - като например идеята с непрекъснатите видения, съществуването на пророчица и нейните следи в историята на Ксения, мистерията около произхода на момичето.
Това, което не ми стигна, е че не видях много от живота на Ксения преди тя да бъде отвлечена от Игор, не усетих много и от взаимоотношенията с родителите й, преди те да бъдат убити. Приятелите, които й помагат да превъзмогне тяхната загуба са безцветни, всъщност са по-скоро един образ, но разделен на „мъжка“ и „женска“ част. В по-късен момент, когато тя се мести в Русия, се срещат новите й приятели, които отново просто изпълняват някакви роли в историята. Единствено Зоя почувствах като някой, който успява да се промъкне в сърцето на Ксения и да я спечели.

Мисля, че успях за себе си да си направя заключения какво очаква героинята в следващата част, както и да прозра защо тя е толкова специална и в същото време- такава заплаха. Макар и позната, историята ми беше приятна и смятам, че в нея има много потенциал, ако тя не се придържа към познатото.

вторник, 14 февруари 2017 г.

Другата реалност в "Странникът" на Джон Туелв Хокс

Със „Странникът“ на Джон Туелв Хокс (кн. 1 от трилогията „Четвъртото измерение“) се срещнахме преди десетина години между рафтовете  за криминални романи в градската библиотека в родния ми град, когато криминалетата ми бяха любими колкото фентъзитата. Корицата нямаше как да ме впечатли, затова се хванах за анотацията, която обещаваше приключения. Флиртът ни обаче приключи около пета глава и историята ни получи гриф „Скука“. Край.

Повечето книги, които съм отхвърлила при четене, не оставят нищичко в мен. Имам обаче умението да помня дребни подробности от всичко прочетено и понякога някой детайл се завръща в по-късен момент и изисква вниманието ми. Усещането е подобно на глад, а след като от дълго време предлагам само сухи четива на мозъка си, едно бягство към сцената с метрото в първа глава на „Странникът“ ми се стори като пакет сладкиши, литературно казано.
Това, което ме накара да се върна към книга, която отдавна съм подминала, беше именно сцената в метрото (вероятно съм прочела нещо, свързано с метро) и думичката „Арлекин“, която има огромно значение за сюжета на тази книга.
Арлекините са войни, бойци, призвани да служат и пазят странниците – онези, които умеят да пътуват през различните светове чрез отделяне от смъртното си тяло. Странниците са пророци, носители на светлина и знание. Макар че пиша за арлекините в множествено число, във времената, описани в книгата, те се броят на пръстите на едната ми ръка, защото Табулата (Братството) е успяло да стопи числеността им през вековете. Да, векове, защото историята на странниците и техните пазители, арлекините, датира от предателството на Исус в Гетсиманската градина.
Табула“ или „табула раса“ означава „чиста дъска“. Братството изповядва идеята, че всеки човек притежава изначално празно съзнание, което може да бъде запълнено със страхове, цели, съдържание, което е удобно на тази организация. Странниците са естествения враг на Братството- те са носители на идеи и послания. Затова те и техните закрилници са гонени и избивани.
 
„Прокълнат от плътта. Спасен от кръвта“ е първото истинско нещо, което Мая, главната героиня арлекин научава още от дете. Това е лозунгът на арлекините, това изречение обяснява тяхната роля в живота им и отменя всички морални и етични норми, приети е обществото, само с една цел- да опазят странниците невредими. Тренирана на различни видове бойни изкуства, Мая е решила да остави скитническия живот зад гърба си. Слива се с множеството, работи в офис, преструва се на обикновена жена, докато баща й не я моли да се видят в град в източна Европа с една молба: да намери и защити двама братя, които може би са странници. Мая отказва, от спомените й научаваме, че тя търси обикновеното, семплото съществуване, на което всяко дете на арлекин има право.
Братята, които Мая трябва да защити, са синове на странник. Те също са прекарали живота си в бягство, лъжи, съществуване под чуждо име, в страх от непознат преследвач. По-малкият от тях живее в спомен за нарочен пожар, който е убил баща му. Големият брат печели пари, за да си купи време и бягство, ако се наложи.
И времето идва- Табулата подгонва братята, а Мая започва да се превръща в унищожителния арлекин, който е призвана да бъде.

Странникът“ ми беше интересна, поне докато не достигнах частта с новите идеи на Табулата. Допада ми антиутопичната нотка, смигването, че всеки може да бъде наблюдаван, а човешките същества са най-удобни за употреба, когато се правят на конвейр- с еднакви желания, мечти и липси. Реалността на Джон Туелв Хокс е наситена, подробна, прекалено много напомня на нашата, вижда се, че авторът явно е обсебен от идеите си, понеже истинското му име е неизвестно, той пише под псевдоним и според Goodreads не се е срещал със своя редактор и не използва интернет и телекомуникационни връзки.
Някак исках по-различна развръзка за един от героите в книгата, надявах се, че той и Мая ще обединят силите си и ще съсипят Братството. Намеците за извънземен разум също не ми бяха по вкуса, идеите за извънземни са ми твърде далечни, затова и не мога да харесам напълно книгата. Но други забележки нямам- бързо се чете, интригуваща е, много е напрегната и вече започнах следващата част- „Тъмната река“.